— Може би е по-добре да се наспиш, вместо да се ослушваш за разни гласове. Не мога да променя изминалите години, Фин.

Той срещна погледа й.

— Нито пък аз.

— Ще ти бъде ли по-лесно, ако сега не сме заедно? Ако отново само работим заедно? Ако той не може да ме използва като оръжие срещу теб...

— Няма нищо по-тежко от това да съм без теб.

Тя стана и заобиколи масата, за да се сгуши в скута му.

— Да ти кажа ли имената на онези, с които съм била? Мога и да ги опиша, за да знаеш какво да очакваш.

След един дълъг миг той силно дръпна косата й.

— Това беше жестоко и безсърдечно предложение.

Тя наведе глава назад.

— Но почти те накара да се усмихнеш. Нека ти помогна да заспиш тази вечер, Фин. — Тя погали с устни бузата му. — Ще работиш по-добре след това. Каквото и да се опитва да стигне до съзнанието ти заедно с него, ще почака.

— Имаше една червенокоса Тилда в Лондон. С очи като синчец и смях на сирена. И с трапчинки.

С присвити очи Брана плъзна длан нагоре към гърлото му и го стисна здраво.

— Искаш да сме наравно, така ли?

— Понеже още не си видяла забележителната гъвкавост на Тилда, бих казал, че изобщо не сме наравно. Но ще спя по-добре тази нощ, след като я споменах. — Той опря челото си в това на Брана. — Няма да му позволя да ми повлияе, нито пък на отношенията ни.

Айона се втурна вътре през задната врата и възкликна:

— Опа.

— Просто обядваме — обясни Брана.

— Виждам. По-добре и двамата елате да видите.

Без да ги чака, тя хукна към ателието.

Когато Брана и Фин се присъединиха към нея, тримата застанаха пред прозореца, загледани в редицата плъхове, строени точно до преградата, която бе издигната за защита.

Брана сложи длан върху главата на Кател, когато заръмжа.

— Не му харесва, че не може да види вътре — тихо каза тя.

— Канех се да ги изпържа, но си казах, че трябва първо да ги видите. Затова влязох отзад.

— Аз ще се заема. — Фин тръгна към вратата.

— Недей да ги гориш, където са сега — помоли Брана. — Ще оставят грозна черна пепел по снега и ще трябва после да го чистим — а сега е толкова хубав.

Фин само я погледна, поклати глава, после излезе навън без палто.

— Съседите.

Брана изсумтя ядно, после издигна преграда, за да не може никой да види Фин.

И съвсем навреме, отбеляза мислено тя, понеже с мощен тласък на силата той разбута плъховете, които започнаха да пищят пронизително. Избутваше ги назад — воля срещу воля, сантиметър по сантиметър.

Брана отиде до вратата, отвори я рязко с намерение да помогне, но забеляза, че няма нужда.

Той извика вятър и ги разпиля на вълни. После разрови земята и зейна окоп, в който ги помете. Появи се огън и писъците разкъсаха въздуха.

Когато те престанаха, той извика дъжда, за да потуши огъня, да измие пепелта. След това просто заравни земята обратно.

— Беше великолепно — въздъхна Айона. — Противно, но великолепно. Не знаех, че той може да борави така смело с елементите — бам, бам, бам.

— Прави го нарочно — отвърна Брана. — Заради Кеван.

Фин стоеше на мястото си, на открито, сякаш го предизвикваше да отвърне.

Вдигна високо ръка, повика сокола си. Като златна светкавица Мерлин се спусна ниско, а после, следвайки напътствията на Фин, литна устремно към дърветата.

Фин разпери ръце и изчезна във валмо от мъгла.

— О, Господи, мили боже, Кеван.

— Това не беше мъглата на Кеван — с пресилено спокойствие каза Брана. — Беше на Фин. Тръгна след него.

— Какво да правим? Трябва да повикаме другите, да последваме Фин.

— Не можем да го последваме, защото не знаем къде отиде. Трябва да ни позволи да го видим, а той не иска. Иска да направи това сам.

Той полетя, заслонен от мъглата, а очите му виждаха през очите на сокола. И чрез птицата наблюдаваше как вълкът се стрелка между дърветата. Без да оставя следи и сянка върху снега.

Когато наближи реката, звярът се стегна, скочи и се издигна високо, прелетя над студената и тъмна вода като камък, запратен от прашка. В същото време белегът на рамото на Фин запари жестоко.

Значи, Кеван плащаше висока цена, каза си той, за да прекоси реката.

Последва вълка, скрит в мъглата си, докато усети нещо във въздуха да се променя, нещо да потрепва. Повика Мерлин, забави собствения си устрем напред и само след секунди вълкът бе изчезнал.

Фин може и да искаше да се оправя сам, но Айона въпреки това повика останалите. Спокойно, без да продума, Брана запарваше чая.

— Толкова си спокойна. — Айона крачеше напред-назад в очакване нещо да се случи. — Как можеш да си толкова спокойна?

— Толкова съм ядосана, че сякаш кръвта ми гори. Ако не потуша този огън, може да изгоря всичко до основи.

Айона се приближи зад гърба й и прегърна братовчедка си.

— Знаеш, че е добре. Че може да се погрижи за себе си.

— Отлично го знам, но това не променя нищо. — Тя потупа ръката на Айона и отиде да вземе чиния за курабийките, докато сърцето й биеше гневно в гърдите. — Не те попитах защо се прибра толкова рано.

— Решихме да започнем да се сменяме да работим заедно с теб още от днес. Имам урок по езда в голямата конюшня в четири часа, но дотогава Бойл няма нужда от мен. — Айона се втурна към вратата. — Ето ги. О, ето го и Фин! Добре е.

Когато Брана не каза нищо, Айона отвори вратата.

— Влизай вътре — сопна се тя на Фин. — Даже нямаш палто.

— Беше ми топло.

— Още по-топло ще ти стане, като ти сритам задника — изръмжа Бойл. — Какви са тези приказки, дето си бил хукнал след Кеван сам в някакъв проклет тунел от мъгла?

— Нещо, върху което работя, и една възможност да го изпробвам. — Фин отметна коса назад и размърда рамене. — Боят няма да промени нищо, но съм готов, ако това ще ти помогне.

— Аз ще те държа здраво, докато той ти нарита задника. — Конър ядно свали палтото си. — Нямаш право да хукваш подире му сам.

— Имам цялото право на този свят и във всеки друг.

— Ние сме един кръг — подхвана Айона.

— Така е. — Заради Айона Фин смекчи тона си. — И всеки от нас е точка в този кръг.

— Тези точки са свързани. Случващото се с теб засяга всички нас. — Мийра погледна към Брана, която продължаваше да се суети с чая и курабийките. — Всички.

— Той изобщо не разбра, че съм подире му, не можеше да ме види как го следвам. Бях скрит в мъглата. Точно върху това работех и целта бе да го изпробвам.

— Без да кажеш на никого от нас какви ги вършиш? — подхвърли Конър.

— Ами нали не можех да знам със сигурност дали се получава, докато не опитам?

Отиде до Брана.

— Използвах част от онова, което съм наследил от него, за да създам мъглата. Отне ми седмици, месеци дори, за да измисля всичко докрай, понеже можех да отделям по малко време тук и там. Днес съзрях шанс да опитам заклинанието. Което не е много по-различно, ако си говорим честно, от това да излезеш да пояздиш в гората само, за да видиш какво ще стане.

— Не бях сама.

— Нито пък аз — също толкова хладно възрази той. — Бях с Мерлин и използвах очите му, за да проследя вълка. Той ни предизвиква и ти му отвърна подобаващо, защото знаеш, както и всички останали, че ако изглежда сякаш не правим нищо, той ще разбере, че кроим нещо много по-сериозно. Защо иначе ще правя такова шоу, докато разкарам плъховете? — Въздухът наоколо направо вибрираше от раздразнението му, когато се обърна и вдигна ръце. — Толкова малко ли ми вярвате?

— Не е липса на доверие — увери го Айона. — Изплаши ни. Отначало си помислих, че Кеван ти е устроил засада, но Брана каза, че сам си направил мъглата. Но не можехме да те видим, не знаехме къде си. Това ни уплаши.

— За това, скъпа сестричке, съжалявам. Съжалявам, че съм ви накарал дори за миг да се притесните за мен, когото и да било от вас, но най-вече теб, която застана на моя страна още преди да ме познаваш.

Айона въздъхна облекчено.

— Така ли се измъкваш от отговорност?

— Казвам само истината. — Той отиде до нея, целуна я по челото. — Признавам си, че действах импулсивно, видях възможност и се възползвах. И понеже го направих, сега знаем повече, отколкото преди, ако това е от някакво значение в случая.

— Има право — обади се Брана, преди някой друг да успее да каже нещо. — Може да ми трябва още време, докато гневът ми заглъхне, както и на всички вас, но ако бъдем практични, а няма как да бъде иначе, Фин е прав. Използва това, което е, и което притежава. Чудех се защо се перчиш така пред Кеван. Беше направо срамно.

Фин само повдигна вежда, а тя махна на Конър.

— Занеси този поднос с чая пред камината, ако обичаш. Стъклениците на плота са запечатани, но не искам храната да е близо до тях.

— Той използва елементите един след друг — прас, прас, прас — обясняваше Айона. — Въздух, огън, земя, вода. Беше страховита гледка.

— Значително пресилена — кисело отбеляза Брана, — но сега разбирам целта.

— Стореното — сторено. — Бойл сви рамене и си взе чаша чай. — Искам да чуя какво ново знаем сега и след като никой не води кървава битка, имам само няколко свободни минути, преди да се върна към работата си.

— Той тичаше като сянката на вълка, без да оставя следи в снега. Бързо, адски бързо, но тичаше, а не летеше. Мисля, че си пази силите. — Фин си взе курабийка, после продължи да крачи из стаята. — Литна единствено когато трябваше да прекоси реката и докато я прелиташе, белегът ми гореше. Струва му скъпо да преминава над водата и сега знам, че когато изпитвам това усещане, той е минал отново на нашия бряг. Хукна отново през гората, насочи се към езерото. Умори се, тъй като тича дълго, после усетих някаква промяна, почувствах настъпването й, затова забавих ход и извиках Мерлин обратно при мен. Вълкът изчезна. Премина в друго време. В неговото собствено, бих предположил. И обратно в леговището си.