— Деметриос ли? Любовникът на царицата? Възможно ли е това?

— Тебе ти върви. Той никога не излиза. Откакто съм в Александрия, сега за пръв път го виждам на вълнолома.

— Де е той?

— Оня, дето се навежда, за да види пристанището.

— Там двама души се навеждат.

— Оня, дето е със сини дрехи.

— Не го виждам добре. Той е гърбом към нас.

— Знаеш ли, той е ваятелят, комуто царицата се предложи за модел, когато той щеше да вае Афродита за храма.

— Казват, че е царски любовник. Казват, че той е господар на Египет.

— И е красив като Аполон.

— Ах, ето, той се обръща. Доволен съм, че дойдох. Ще кажа, че съм го видял. Разправяли са ми много неща за него. Изглежда, че никоя жена не му е устояла. Той има много приключения с жени, нали? Но как тъй царицата не се научава?

— Царицата знае за всичко, както и ние. Но тя много го обича и не му говори за неговите приключения Страхува се да не би да се завърне в Родес при своя майстор Ферекратес. Той е толкова могъщ, че самата тя го пожела.

— Той не изглежда щастлив. Защо изглежда толкова тъжен? Струва ми се, че бих бил щастлив на негово място. Бих желал да бъда на негово място, макар и само една вечер.

Слънцето беше залязло. Жените гледаха мъжа, който беше тяхната обща мечта. А той, без да изглежда, че съзнава вълнението, което причинява около си, стоеше облегнат на оградата, вслушан в песента на флейтистките.

Двете малки флейтистки събраха още веднъж подаяние, след това тихом прехвърлиха леките си флейти на гръб; певицата ги прегърна през раменете и трите тръгнаха към града.

Когато настъпи нощта, жените на малки групи се завърнаха в обширната Александрия и рояци мъже ги следяха; но вървейки, всички се обръщаха към Деметриос. Последната, която мина край него, нежно му подхвърли жълто цвете и се засмя. Тишината обгърна кея.

III.

Деметриос

Деметриос беше останал сам, облакътен на оградата, на опразненото от музикантките място. Той слушаше как шумеше морето, как бавно скърцаха корабите, как вятърът прелиташе под звездите. Целият град беше осветен от едно малко ослепително облаче, което беше се спряло връз луната; цветът на небето беше смекчен от кротката светлина.

Младият човек погледна наоколо си: туниките на двете флейтистки бяха се отпечатали на пясъка. Той си припомни техните лица: те бяха две ефесиянки. По-голямата беше му се видяла хубава; но по-младата беше лишена от всяка прелест и понеже грозотата беше страдание за него, той престана да мисли за тях.

В нозете му лъщеше някаква малка вещ от слонова кост. Той я взе: беше една писмена табличка, към която беше прикачено едно сребърно стило. Восъкът на табличката беше почти изтрит и личеше, че стилото е било прокарвано по няколко пъти върху отбелязаната дума, и че последния път е дълбано по самата слонова кост.

Той видя само тия три думи, написани там: „Миртис обича Радоклея“, но не знаеше на коя от двете жени принадлежи това, едната от тях ли е обичаната, или пък тя е някоя млада незнайница, оставена в Ефес. В първия момент той помисли да настигне музикантките, за да им възвърне изгубеното, което може би беше спомен от някоя обожавана покойница; но едва ли би могъл да ги намери и понеже беше вече престанал да мисли за тях, той лениво се извърна и хвърли малката вещ в морето.

Тя падна бързо, плъзната като бяло птиче, и той чу как изпляска далечната и черна вода. Този слаб шум го накара да почувства просторното мълчание на пристанището.

Облегнат гърбом на студената ограда, той се опита да прогони всяка мисъл и безстрастно загледа наоколо си.

Шумът на живота го ужасяваше. Той излизаше из къщи само когато този шум преставаше, и се завръщаше, когато утринният полуздрак привличаше към града рибарите и продавачите на зеленчук. Удоволствието да гледа само сянката на града и свойта собствена снага беше се обърнало у него в страст и той не си спомняше да е видял слънцето на пладне от месеци насам.

Той се измъчваше. Царицата беше досадна.

През тая нощ той почти не можеше да разбере радостта и гордостта, които го бяха обзели, когато преди три години царицата, съблазнена може би повече от шума около неговия гений, беше го призовала в палата си и възвестила неговото влизане чрез биене на сребърни салпинкси на вечерните порти на града.

Това влизане в палата на царицата изгряваше понявга в паметта му като един от ония спомени, които, благодарение на крайната си сладост, са се вгорчавали лека-полека в душата, докато са станали нетърпими. Царицата беше го приела насаме в своите частни апартаменти, състоящи се от три малки, удобни и затънтени отделения. Тя беше полегнала на лявата си страна и сякаш беше заровена в безредно нахвърляните зеленикави копринени платове, в пурпурните отражения на които се къпеха черните къдри на нейната коса. Младото й тяло беше облечено в безстидно нацепени одежди, които пред самите й очи беше съшила една фригийска куртизанка; те оставяха тъй открити ония двайсет и две места на тялото, дето ласките са неудържими, че макар и цяла нощ, макар и до последните граници да би поискал някой да изчерпва любовното си въображение, пак не би станало нужда да се събличат тия одежди.

Коленичил почтително, Деметриос беше взел в ръка, за да го целуне, малкия бос крак на царица Берениса като сладостна и скъпоценна вещ.

След това тя беше станала.

Просто като хубава робиня, служеща за модел, тя беше махнала своя нагръдник, превръзките и процепнатите си чорапи, беше свалила дори гривните от ръцете си, драгоценните пръстени от палците на нозете си и беше застанала пред него права, разтворила ръце напред, дигнала глава, украсена с един коралов капишон, краищата на който трептяха надлъж по двете й бузи.

Тя беше дъщеря на един от Птолемеите и на една сирийска царкиня, която произхождаше от боговете, чрез Астарта, наричана от гърците Афродита. Деметриос знаеше това и знаеше, че тя се гордее с олимпийското си потекло. И той не се смути, когато владетелката му каза, без да се помръдне: „Аз съм Астарта. Вземи къс мрамор и длетото си и ме покажи на египетските мъже. Аз искам да боготворят моя образ“.

Деметриос я погледна и с увереност предугадил простата и нова чувственост, която живееше в това младо моминско тяло, каза: „Аз пръв те боготворя“, и я обгърна с ръце. Царицата се не обиди от тая рязкост, но като се отдръпна, тя го попита: „Мислиш ли се за Адонис, за да можеш да докоснеш богинята?“ Той отговори: „Да“. Тя го погледна, усмихна се и тихо добави: „Ти имаш право!“

Това го направи нетърпим за другите и дори най-добрите му приятели се отделиха от него; но той подлуди сърцата на всички жени.

Когато той минаваше през някоя дворцова зала, робините се спираха, придворните жени млъкваха, чужденките също се вслушваха в думите му, защото звънът на неговия глас беше цяло очарование. Оттегляше ли се при царицата, идваха да му досаждат и там все под нови предлози. Бродеше ли из улиците, гънките на туниката му се напълваха с малки папирусни листове, на които жените написваха имената си и по няколко болезнени слова към него; но той смачкваше записките, без да ги чете, уморен от всичко това. Когато в храма на Афродита поставиха неговото творение, широката зала през цялата нощ се пълни от негови обожателки, дошли да прочетат името му в камъка и да поднесат на своя жив бог всичките свои гълъбици и рози.

Изведнъж неговият дом се запрепълва с дарове, които той отначало приемаше по небрежност, но които почна да връща отпосле, когато разбра какво очакват дарителките в замяна, и видя, че те се отнасят с него като с блудница. Собствените негови робини му се предлагаха. Той накара да ги набият с камшици и ги продаде на малкия Парнейон в Ракотис. Тогава робите му, примамени от подаръците, разтвориха широко вратите пред непознатите, които той намираше на влизане до леглото си в положения, ясно издаващи техните страстни похоти. Дребните принадлежности от тоалета му изчезваха една подир друга. Не една жена в града имаше негов сандал или препаска, чаша, от която той е пил, даже костилки от плодове, които той е ял. Ако, вървейки, той случайно изпуснеше цвете, не го намираше вече зад себе си. Жените събираха даже праха, настъпен от неговата обувка.

Освен че това преследване почваше да става опасно и заплашваше да убие всяка чувствителност у него, но той беше стигнал тая връст, когато мислещият човек намира за необходимо да раздвои живота си и да не меси поривите на духа с необходимостите на чувствата. Статуята на Афродита — Астарта беше за него величав предлог за това нравствено превращение. Колкото красота имаше царицата, колкото идеалност можеше да се открие в гъвките линии на тялото й — Деметриос я извлече от мрамора и от този ден той си въобрази, че никоя друга жена на земята не ще постигне неговия блян. Предмет на желанията му стана статуята. Той почна да обожава само нея и безумно отдели от плътта висшата идея за богинята, станала толкова по-безплътна, колкото по-силно той беше я свързал с живота.

Когато видя повторно самата царица, той я намери лишена от всичките й по-раншни прелести. За малко време тя можа безцелно да залъже неговите щения. Сега тя беше и много различна от другата, и много прилична ней. Когато, излязла от обятията му, тя отпадаше изтощена и заспиваше на място, виждаше му се като натурница, която е похитила леглото му, благодарение на приликата с любимата жена. Ръцете й бяха по-гъвки, гръдта й по-изострена, бедрата й по-тесни от ония на Истинската. Между слабините си тя нямаше ония три гънки, тънки като резки, които той беше издълбал в мрамора. И тя почна да го уморява.