Обожателките му узнаха това и макар че продължаваше да посещава палата, позна се, че той не е влюбен вече в Берениса. И натискът около него се удвои. Той не държеше сметка за това, защото, наистина промяната от която се нуждаеше, беше малко по-друга.

Обикновено през времето между две влюбвания, мъжът преживява известен период, когато низкият разврат го увлича и задоволява. Деметриос се отпусна. Когато необходимостта да тръгне за палата му се виждаше противна, той тръгваше нощем към градината на свещените куртизанки, която от вси страни обграждаше храма.

Жените там го не познаваха. От друга страна, прекалените любовни наслади бяха ги тъй уморили, че те нито викаха, нито стенеха и удовлетворението, което диреше той, не се нарушаваше от стенанията на побесняла котка, които го измъчваха при царицата.

Разговорите, които водеше той с тия кротки, красиви жени, бяха лениви и свободни. Кои са дохождали през деня, какво ще бъде времето на другия ден, мекотата на тревите и нощта бяха чудесните предмети на тия разговори. Те не го молеха да излага пред тях своите ваятелски теории и да им казва мнението си за Ахилеус от Скопас. Ако те речеха да поблагодарят на избралия ги любовник, ако се възхитеха от стройната му снага и му кажеха това, той можеше и да не вярва на тяхната неравнодушност.

Излязъл из религиозните им обятия, той възлизаше по стълбите на храма и се спираше възхитен пред статуята.

Сред стройните колони, украсени с йонически завитки, богинята се възправяше като жива връз подставка от розов камък, цяла отрупана със скъпоценни подаръци. Тя беше съвършено гола, леко обагрена с цвета на женското тяло; тя държеше с едната ръка огледалото си, чиято дръжка представляваше един приап, а другата допираше до една седмореда бисерна огърлица. Един бисер, по-едър от другите, сребрист и продълговат, лъщеше между двете й гърди като нощен лунен сърп между два овални облака.

Деметриос нежно съзерцаваше статуята и му се искаше да вярва като народа, че бисерите на огърлицата са същите ония свещени бисери, образувани от водните капки, които са се отронвали в раковината на Анадиомена.

„О, божествена сестро — думаше той, — о, преобразена, ти не си вече малката азиатка, която аз взех за недостоен твой модел. Ти си безсмъртната Идея, земната Душа на Астарта, от която е произлязло нейното племе. Ти блестеше в пламенните й очи, ти гореше на тъмните й устни, ти замираше в леките й ръце, ти се задъхваше в големите и гърди, ти се протягаше в преплитащите й се нозе, нявга преди рождението си; и любовната страст на последната рибарска дъщеря би паднала също тъй пред нозете ти, богиньо, майко на боговете и хората, радост и скръб на света. Но аз те видях пленена, позована за живот, о, дивна Китерея! Аз те възявих на земята. Не на твоя образ, а на самата тебе аз дадох огледалото ти и те покрих с бисери, като на великия празник, когато ти се роди от кървавите небеса и нежната усмивка на водите, зора разръсили росни капки, приветствана чак от остров Кипър от шествие сини тритони.“

* * *

Тъй я обожаваше той, когато излезе на вълнолома при разотиването на тълпата и чу плачевната песен на флейтистките. Той беше се отвърнал от куртизанките при храма, защото беше се отвратил и възмутил до дън душа от една двойка, съгледана под клонките на дървесата.

Нежното влияние на нощта лека-полека го обземаше. Той обърна лице срещу вятъра, който, минал през морето, сякаш носеше към Египет благоуханието на аматонските рози.

Красиви женски форми се рисуваха в мисълта му. Бяха му поръчали за градината на богинята Афродита една група от три прегърнати харити, но той беше млад и не искаше да копира установените образци и затова мислеше да съедини само в един мраморен къс трите грациозни движения на жената: двете харити ще бъдат облечени, едната с ветрило в ръка, присвила ресници под лъха на раздиплените пера; другата танцуваща в гънките на своята роба. Третата щеше да бъде гола, зад сестрите си, дигнала ръце нагоре да навие над шията гъстата си коса.

В главата му се зараждаха и много други проекти още: да пристави към скалата на Фара една Андромеда от черен мрамор, изправена пред разяреното морско чудовище: да постави на четирите краища на Агора в Брушион четирите коня на изгряващото слънце или четири разярени Пегаса; той се опияняваше от зараждащата се в главата му мисъл да изобрази Загреус, ужасен пред приближаването на Титаните. Ах, как беше завладян от красотата, как се изтръгваше из ръцете на любовта, как „отделяше от плътта величавата идея за богинята“, как се усещаше свободен, най-после!

Но ето че той изви лице към кея и съзря да лъщи далеч жълтото було на жена, която бавно се приближаваше към него.

IV.

Непознатата

Бавно, привела глава настрани, тя вървеше по вълнолома, над който се лееше лунният блясък. Малка подвижна сянка трептеше пред стъпките й.

Деметриос гледаше как тя се приближава.

Напречните гънки на робата браздяха оная малка част от тялото й, която прозираше през леката тъкан. Единият от лактите й се подаваше изпод стегнатата туника, а другата й ръка, оставена гола, придържаше дългия шлейф на робата, за да не се влачи из праха.

Той позна по скъпите й накити, че тя е куртизанка. За да избегне поздрава й, той живо се извърна.

Той не искаше да я гледа. И нарочно зае мисълта си с великата скица на ужасения Загреус. И все пак очите му се обърнаха към непознатата.

Тогава той видя, че тя не мисли да се спира, не обръща внимание на него, не се преструва, че гледа морето или че е потънала в размишления; тя просто се разхождаше сама и сякаш нищо не й трябваше, освен свежестта на вятъра, самотата, отпуснатостта, лекия трепет на тишината.

Без да се помръдне, Деметриос не я изпусна от очи и веднага се почувства обзет от някакво особено удивление.

Тя продължаваше да върви като жълта сянка в далечината, небрежна и предхождана от малката си черна сянка.

На всяка стъпка той чуваше слабото скърцане на обувките й по пясъка.

Тя вървя тъй чак до острова, на който се издигаше Фарът, и след това възлезе на скалите.

Изведнъж, сякаш от дълго време беше любил непознатата, Деметриос се завтече подире й, след това се спря, повърна се назад, потръпна, възмути се сам от себе си, опита се да напусне вълнолома. Но понеже винаги беше употребявал волята си в услуга на собственото си удоволствие, сега, когато трябваше да я накара да действа за укрепването на характера и смисленото уреждане на живота, той се почувства безсилен и прикован на мястото си.

Като не можеше да прогони мисълта за тази жена, той се опита да се извини пред себе си за това увлечение, което тъй буйно беше го развълнувало. Той помисли, че се е удивил на грациозния й ход, воден чисто от естетични чувства, и си каза, че тя може би силно му е напомнила харитата с ветрилото, която той мислеше да скицира на другия ден.

После изведнъж мислите му се разбъркаха и рой мъчителни въпроси за тая жена с жълти одежди нахлуха в неговия ум.

Какво диреше тя на острова в тоя късен нощен час? Защо и за кого беше излязла тя тъй късно? Защо не беше се спряла край него? Тя беше го видяла, навярно, тя беше го видяла, вървейки по вълнолома. Защо беше отминала, без да го поздрави? Мълвеше се, че някои жени обичат понявга да се къпят в морето през ведрите часове на предутринта. Но при Фара не се къпеха. Там морето беше много дълбоко. После, нима само за да иде на баня, тя беше се накичила с толкова скъпоценности? Но тогава какво я влечеше тъй далеч от Ракотис? Любовна среща, може би? Някой млад вивьор ли, любител на разнообразието, който за момент превръща на любовно легло изгладените от вълните големи скали!

Деметриос поиска да се увери. Но младата жена се връщаше вече със същите бавни и меки стъпки, огряна в лице от кротката лунна светлина, омитайки с края на ветрилото си праха от оградата.

V.

Огледалото, гребенът и огърлицата

Нейната красота беше особена. Косата й приличаше на два златни потока, гъсти и обилни; те засенчваха ниското й чело като две дълбоки и пълни със сенки вълни, закриваха ушите й и се извиваха на седем реда над шията. Носът беше изтънчен, с изразителни ноздри, които потрепваха от време на време над една сочна и обагрена уста с овални и подвижни краища. Гъвкавата линия на тялото й се вълнуваше при всяка стъпка и се оживяваше от люлеенето на свободните гърди или от мерното клатене на хубавите хълбоци, над които се огъваше талията й.

Когато се приближи на десетина крачки до младия човек, тя извърна поглед към него. Деметриос потрепери. То бяха необикновени очи, сини, притъмнени и блестящи едновременно, влажни, плачевни и пламенни, почти притворени под тежестта на клепачите и ресниците. Тия очи гледаха тъй, както сирените пеят. Който и да минеше през тяхната светлина, биваше неизбежно запленяван. Тя знаеше това добре и знаеше за тяхното действие, когато се придружеше с невнимателност към оня, когото и най-искрената любов не би могла тъй искрено да засегне.

Мореплавателите, които са преброждали пурпурните моря отвъд Ганг, разправят, че са виждали под водата скали от магнитен камък. Когато корабите минават край тях, гвоздеите, железните обкови се изтръгват от местата си, политат към подводната скала и се съединяват завинаги с нея. И бързият кораб, жилището, живото същество, се обръща в цяла флота от разединени дъски и греди, разпилявани от вятъра и обръщани от вълните. Тъй и Деметриос се губеше сам в себе си пред тия две големи и привличащи очи и силите му се разлитаха.