През тия първи няколко седмици си бях поставила за цел да опозная Уил Трейнър. Явно по никакъв начин не искаше да прилича на мъжа, който е бил преди. Оставил бе светлокестенявата си коса да се превърне в безформена грива, лицето му беше обрасло с четина. В сивите му очи прозираше изтощение, вероятно заради постоянния дискомфорт (Нейтън казваше, че рядко се чувства добре). Имаха вглъбения израз на човек, който се е затворил в свой собствен свят. Понякога се чудех дали не е защитен механизъм, единственият начин да се справи, като се преструва, че това не се случва с него.

Щеше ми се да мога да му съчувствам. Наистина. Когато виждах как гледа през прозореца, аз си мислех, че не съм срещала по-тъжен човек. И докато дните се нижеха и осъзнавах, че състоянието му не е просто въпрос на обездвижване и загуба на физическа свобода, а постоянно преминаване през унижения и здравословни проблеми, през рискове и дискомфорт, реших, че на мястото на Уил и аз бих се чувствала дълбоко нещастна.

Но, за бога, колко жесток беше с мен! Реагираше остро на всичко, което казвах. Ако го питах дали му е достатъчно топло, той заявяваше, че е напълно способен да ме уведоми, в случай че се нуждае от още едно одеяло. Когато го питах дали прахосмукачката му пречи — не исках да прекъсвам филма му, — той отвръщаше „защо, да не си измислила начин да работи безшумно“. Когато го хранех, се оплакваше, че ястията са прекалено топли или прекалено студени, или че съм поднесла вилицата към устата му, преди да си е изял залъка. Имаше способността така да извърта всичко, което казвах или правех, че в крайна сметка изглеждах пълна глупачка.

През тия първи две седмици се научих да запазвам невъзмутимо изражение, да се извръщам и да изчезвам в съседната стая, да разговарям с него колкото е възможно по-малко. Започвах да го мразя и бях сигурна, че го знае.

Не си бях представяла, че е възможно да страдам толкова по старата си работа. Липсваше ми Франк, усмивката, с която ме посрещаше сутрин. Липсваха ми посетителите, тяхната компания и леките разговори, които се надигаха и спускаха около мен като кротки вълни. Тази къща, колкото и хубава и скъпа да бе, беше мрачна и тиха като морга. Шест месеца, повтарях си едва чуто, когато ставаше непоносимо. Шест месеца.

После дойде онзи вторник — тъкмо приготвях сутрешната висококалорична напитка на Уил, — когато чух гласа на госпожа Трейнър в коридора. Само дето тоя път имаше и други гласове. Изчаках с вилицата в ръка. Успях да различа женски глас, млад, изискан, и един мъжки.

Госпожа Трейнър се появи на кухненската врата — престорих се на заета и раздрусах енергично коктейлната чаша.

— Съотношението вода и мляко е 60:40, нали? — попита тя и надникна в чашата.

— Да. Тази е ягодовата.

— Приятелите на Уил дойдоха да го видят. Сигурно ще е най-добре, ако ти…

— Имам достатъчно работа в кухнята — уверих я. Всъщност изпитах облекчение, че няма да съм в компанията му за около час. Завих капачката на коктейлната чаша. — Да приготвя ли чай или кафе за гостите?

Тя сякаш се изненада.

— Да. Много мило от твоя страна. Кафе. Мисля, че аз ще…

Изглеждаше по-напрегната от обикновено, очите й се стрелкаха към коридора, откъдето чувахме приглушени гласове. Уил сигурно рядко имаше гости.

— По-добре да… ги оставя сами. — Госпожа Трейнър погледна към коридора, явно мислите й бяха надалеч. — Рупърт. Това е Рупърт, приятелят му от работата — обясни, като изведнъж се обърна към мен.

Добих чувството, че е нещо спонтанно и тя просто има нужда да сподели с някого, пък било то и с мен.

— И Алиша. Те бяха… много близки… за известно време. Чай, ако обичаш. Благодаря ти, Луиза.



Поколебах се за миг, преди да отворя вратата с лакът, балансирайки с таблата в ръцете си.

— Госпожа Трейнър каза, че може би ще искате кафе — обясних, щом влязох, и оставих таблата на малката масичка. Докато намествах високата чаша на Уил в поставката на количката му и нагласях сламката така, че той само трябваше да поизвие глава, за да я достигне, погледнах крадешком към посетителите му.

Най-напред забелязах жената. Дългокрака и русокоса, със светло карамелен тен, тя беше от типа жени, които винаги са ме карали да се чудя дали всички хора принадлежат към един и същи вид. Приличаше на породист кон. Виждала бях такива жени и преди; изкачваха с лекота хълма към замъка, уловили за ръка облечени в маркови дрехи дечица, а когато идваха в кафенето, гласовете им се лееха, кристално ясни и непринудени: „Хари, миличък, искаш ли кафе? Да ти поръчам ли едно макиато?“. Тази определено беше от типа „макиато“. Всичко в нея лъхаше на пари, висока класа и живот като от страниците на лъскаво списание.

После я погледнах по-внимателно и осъзнах смаяно, че: а) тя беше жената от снимката на Уил в ски курорта; и б) изглеждаше много, ама много притеснена.

Тя целуна Уил по бузата и се отдръпна с неловка усмивка. Носеше кафяв елек от агнешка кожа, от тези, в които аз бих изглеждала като снежния човек йети, и светлосив кашмирен шал, с който започна да си играе, сякаш не можеше да реши дали да го свали или не.

— Изглеждаш добре — каза тя. — Наистина. Оставил си косата си да порасне…

Уил не отвърна нищо. Само я гледаше, изражението му, както винаги, бе непроницаемо. За миг изпитах удовлетворение, че не бях единствената, с която се държи така.

— Нова количка, а? — Мъжът потупа облегалката на инвалидния стол с присвити устни и кимна одобрително, сякаш се възхищаваше на последен модел спортна кола. — Изглежда… доста удобна. Много… хайтек.

Не знаех какво да правя. Стоях така известно време, като пристъпвах от крак на крак, докато гласът на Уил не наруши тишината:

— Луиза, би ли сложила още няколко цепеници в огъня? Мисля, че има нужда.

За първи път използваше малкото ми име.

— Разбира се — отвърнах.

Засуетих се около камината и се разрових в кошницата за подходящите цепеници.

— Божичко, навън е голям студ — промърмори жената. — Хубаво нещо е огънят.

Отворих вратичката на камината и разръчках горящите дърва с ръжена.

— Тук е няколко градуса по-студено от Лондон.

— Определено — съгласи се мъжът.

— А аз мислех да си взема изкуствена камина. Изглеждат по-удобни от истинските. — Алиша се наведе да разгледа камината, сякаш досега не беше виждала подобно нещо.

— Да, и аз така съм чувал — потвърди мъжът.

— Трябва да го направя. Знаете как е, вземаш решение, а после… — Гласът й заглъхна. — Хубаво кафе — отбеляза след кратко мълчание.

— Та какво правиш, Уил? — попита мъжът, като се насилваше да звучи бодро.

— Почти нищо, представи си.

— Имам предвид физиотерапията и други такива. Продължаваш ли с това? Има ли… подобрение?

— Едва ли ще мога да карам ски, Рупърт. — Гласът на Уил беше изпълнен със сарказъм.

Усмихнах се едва забележимо. Това беше Уил, когото познавах. Заех се да чистя пепелта от камината. Имах чувството, че всички ме наблюдават. Тишината беше напрегната. За миг се почудих дали етикетът на пуловера ми не се е подал и потиснах желанието си да проверя.

— И тъй… — рече накрая Уил. — На какво дължа това удоволствие? Не сме се виждали от колко… осем месеца?

— О, знам. Съжалявам. Просто… Бях ужасно заета. Имам нова работа в Челси. Управителка на бутика на Саша Голдщайн. Помниш ли Саша? Налага се да работя и през уикендите. В събота е ужасно натоварено. Почти не ми остава време. — Гласът на Алиша беше станал остър. — Звънях ти няколко пъти. Майка ти каза ли ти?

— Във фирмата е голяма лудница. Ти… ти знаеш как е, Уил. Имаме нов партньор. Един образ от Ню Йорк. Бейнс. Дан Бейнс. Може би го познаваш?

— Не.

— Копелето работи по двайсет и четири часа в денонощието и очаква всички да сме като него. — Съвсем ясно се усещаше облекчението му от това, че бе намерил удобна тема за разговор. — Знаеш как се отнасят янките към работата — никакви дълги обеди, никакви мръсни вицове. Казвам ти, Уил, неузнаваемо е. Фирмата вече не е същата.

— Нима?

— Господи, да! Тия глупости за престижа. Понякога не смея да стана от стола.

Последните думи сякаш изсмукаха всичкия въздух в стаята. Някой се изкашля.

Изправих се и избърсах ръце в джинсите.

— Аз ще… Ще отида да донеса малко дърва — промърморих по посока на Уил.

Взех кошницата и побързах да изляза.

Навън беше кучешки студ, но нарочно се забавих, убивайки времето в търсене на подходящи цепеници. Опитвах се да преценя кое е за предпочитане — да загубя някой пръст от измръзване или да се върна обратно в стаята. Студът обаче наистина бе жесток и понеже показалецът, който ми вършеше работа, докато шия разни неща, посиня пръв, трябваше да призная поражението си. Понесох дървата колкото може по-бавно, влязох в пристройката и тръгнах бавно по коридора. Когато приближих дневната, чух женския глас, който си пробиваше път през открехнатата врата.

— Всъщност, Уил, има и друга причина да дойдем — казваше Алиша. — Ние… имаме да ти съобщим нещо.

Поколебах се на вратата, стиснала кошницата с цепеници в ръце.

— Мислех си… ние си мислехме, че е редно да те уведомим… Ами, новината е, че… с Рупърт ще се женим.