Останах неподвижна, чудейки се дали да се обърна кръгом и да изчезна.

Жената продължи неохотно:

— Знам, че сигурно си изненадан. Всъщност и за мен бе изненада. Ние… всичко започна доста време след като…

Ръцете ме заболяха. Гледах кошницата и продължавах да се двоумя.

— Знаеш, че аз и ти…

Поредната напрегната пауза.

— Моля те, Уил, кажи нещо.

— Поздравления — промълви той накрая.

— Знам какво си мислиш. Не сме искали да се случи. Наистина. Дълго време бяхме само приятели. Приятели, които се тревожат за теб. Просто Рупърт ми помогна страхотно след злополуката и…

— Браво на него.

— Не се дръж така, моля те. Ужасно е. Толкова се боях да ти кажа. И двамата се бояхме.

— Очевидно — изрече равно Уил.

Чу се гласът на Рупърт:

— Виж, решихме да ти го съобщим, защото държим на теб. Не искахме да го чуеш от някого другиго. Знаеш, че животът продължава. Знаеш го, нали? Все пак изминаха две години.

Настъпи мълчание. Осъзнах, че не искам да слушам повече, и се отдалечих предпазливо от вратата, задъхвайки се от тежестта на цепениците. Но гласът на Рупърт прозвуча отново, още по-силен, и бе невъзможно да не го чуя.

— Хайде, човече! Знам, че сигурно ти е ужасно трудно… в това положение. Но ако изобщо обичаш Лиса, остави я да си уреди живота.

— Кажи нещо, Уил. Моля те!

Представих си лицето му. Виждах изражението му, което успяваше едновременно да е неразгадаемо и да излъчва едва забележимо презрение.

— Поздравления — произнесе той накрая. — Сигурен съм, че двамата ще сте много щастливи заедно.

Алиша понечи да възрази — нещо неясно, — но беше прекъсната от Рупърт:

— Хайде, Лиса. Време е да си вървим. Уил, не сме очаквали благословията ти. Направихме го заради теб. Лиса мислеше… и двамата решихме… че трябва да знаеш. Съжалявам, приятелю. Аз… много се надявам да има подобрение в състоянието ти и се надявам, че ще продължим да поддържаме връзка, когато нещата… нали знаеш… щом нещата се поуталожат.

Чух стъпки в коридора и се наведох над кошницата с цепениците, сякаш току-що бях влязла в пристройката. Стъпките приближиха и пред мен изникна Алиша. Очите й бяха зачервени, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Може ли да използвам банята? — попита задавено, с дрезгав глас.

Вдигнах ръка и посочих безмълвно къде се намира.

Тя ме изгледа и аз осъзнах, че сигурно на лицето ми се бе изписало какво изпитвам. Никога не ме е бивало особено да прикривам чувствата си.

— Знам какво си мислите — каза тя след кратка пауза. — Но аз наистина опитах. Наистина. Месеци наред. Той постоянно ме отблъскваше. — Брадичката й беше вирната и имаше гротескно гневен вид. — Всъщност Уил не ме иска тук. Ясно ми даде да разбера.

Сякаш очакваше да кажа нещо.

— Не е моя работа — промълвих накрая.

Двете стояхме и се гледахме.

— Знаете ли, не можете да помогнете на човек, ако той не го желае — опита се да обясни тя.

И после си тръгна.

Изчаках няколко минути, като се ослушвах за шума от колата надолу по алеята, и влязох в кухнята. Включих електрическия чайник, макар да не ми се пиеше чай. Запрелиствах едно списание, което вече бях прочела. Накрая се върнах в коридора, вдигнах с пъшкане тежката кошница с цепениците и я понесох към дневната. Преди да вляза, се блъснах лекичко във вратата, та Уил да разбере, че идвам.

— Чудех се дали не искате да… — подех.

Ала вътре нямаше никой.

Стаята беше празна.

И тогава чух трясъка. Изтичах в коридора и чух друг, последван от шума на счупено стъкло. Идваше от спалнята на Уил. Моля те, господи, не позволявай да се нарани! Изпаднах в паника — предупреждението на госпожа Трейнър ехтеше в главата ми. Оставила го бях сам повече от петнайсет минути.

Хукнах по коридора, спрях рязко на вратата и стиснах рамката й с две ръце. Уил беше насред стаята, изправен в количката си, със закрепен на облегалките бастун, който стърчеше като копие на около четирийсет сантиметра от лявата му страна. Върху дългите лавици не беше останала нито една снимка; скъпите рамки лежаха натрошени по целия под, килимът бе осеян с блестящи парченца стъкло. Коленете на Уил бяха поръсени с късчета стъкло и трески от дървените рамки. Огледах опустошението и сърцето ми бавно възвърна нормалния си ритъм, щом видях, че той е невредим. Уил дишаше тежко, сякаш това, което бе свършил, му бе струвало значително усилие.

Количката му зави и захрущя върху счупените стъкла. Очите му срещнаха моите. Бяха безкрайно уморени. Предизвикваха ме да започна да го успокоявам.

Погледнах в скута му, а после към пода край него. Успях да различа снимката с Алиша, лицето й бе скрито от изкривената сребърна рамка.

Преглътнах, докато я гледах, и бавно вдигнах очи към Уил. Това бяха най-дългите секунди в живота ми.

— Тия гуми пукат ли се? — попитах накрая и кимнах към количката. — Защото нямам представа къде да закрепя крика.

Очите му се разшириха. За един кратък миг си помислих, че съм се издънила. Но върху лицето му пробяга едва забележима усмивка.

— По-добре не се движете — помолих. — Ще донеса прахосмукачката.

Чух как бастунът падна на земята. Докато излизах от стаята, ми се стори, че чух Уил да се извинява.



В четвъртък вечер кръчмата „Главата на краля“ винаги беше пълна, а ъгълът с дългите пейки — още повече. Седях, притисната между Патрик и един мъж, чието име май беше Рутър, от време на време зяпах конските такъми и фотографиите от замъка, осеяли дъбовите греди над главата ми, и се опитвах да изглеждам поне малко заинтригувана от разговора, който се въртеше главно около съотношението на телесните мазнини и поемането на въглехидрати.

Не се съмнявах, че срещите на „Хейлсбъри Триатлон Терърс“ на всеки две седмици бяха истински кошмар за собственика на кръчмата. Бях единствената, която пиеше алкохол, а самотното ми пакетче чипс се мъдреше смачкано и празно върху масата. Всички останали смучеха минерална вода или проверяваха количеството подсладители върху бутилките с диетична кола. Когато все пак си поръчваха нещо, нито едно листенце в салатата не биваше да е полято с пълномаслен дресинг, нито едно парченце пилешко — да е покрито с кожичка.

— Фил се скапа на шейсетте километра. Каза, че взел да чува гласове. Накрая едва си вдигал краката. Наистина имаше вид на зомби.

— Купих си от новите японски маратонки, ония с балансьорите, и свалих петнайсет минути от времето за шестнайсетте километра.

— Недей да използваш платнена торба за велосипеда. Найджъл си е взел и не е във възторг.

Не обичах особено срещите на „Триатлон Терърс“, но при моето нарастващо работно време и тренировъчния график на Патрик това бе една от малкото сигурни възможности да бъдем заедно. Седеше до мен, опрял мускулесто бедро до моето, обут в къси панталони въпреки ужасния студ навън. За членовете на клуба бе въпрос на чест да носят колкото е възможно по-малко дрехи. Мускулести и жилави, мъжете се перчеха с марковите си спортни екипи, които уж притежаваха всевъзможни екстри или бяха леки като паяжина. Наричаха се Скъд и Триг и си показваха травмите или предполагаемото нарастване на мускулна маса. Момичетата не носеха грим и от обветрените им лица личеше, че за тях е фасулска работа да бягат за здраве при минусови температури. Гледаха ме с едва забележимо неодобрение, може би дори с неразбиране — без съмнение преценяваха съотношението на мускулите и мазнините в тялото ми и намираха, че има какво да се желае.

— Беше ужасно — обяснявах на Патрик, докато се чудех дали мога да си поръчам чийзкейк, без компанията да ме отлъчи като прокажена. — Приятелката му и най-добрият му приятел.

— Не можеш да я виниш — отвърна той. — Нали не ми казваш, че ще останеш с мен, ако се парализирам от врата надолу?

— Разбира се.

— Не, няма. А и аз няма да го очаквам.

— Аз обаче ще го направя.

— Само че аз няма да те искам. Няма да искам някой да остане с мен от съжаление.

— Кой казва, че ще е от съжаление? Нали отвътре ще си същият?

— Изобщо няма да съм същият. — Той сбърчи нос. — Няма да ми се живее. Да разчиташ на другите за всичко. Някакви непознати да ти бършат задника.

Мъж с бръсната глава навря лице помежду ни.

— Пат — поиска да знае той, — опита ли новата енергийна напитка, дето е като гел? Миналата седмица една такава ми експлодира в раницата. Не бях виждал подобно нещо.

— Не съм, Трит. На мен ми дай бананова и „Лукозейд“.

— Дазър пи диетична кола на триатлона „Норсмен“. Изсмука я цялата на две хиляди метра височина. Скъсахме се от смях.

Аз се усмихнах едва-едва.

Мъжът с бръснатата глава изчезна и Патрик отново се обърна към мен. Явно продължаваше да размишлява върху съдбата на Уил.

— Господи. Като си помисля за всички неща, които няма да мога да правя… — Той поклати глава. — Няма да мога да тичам, да карам колело. — Погледна ме, сякаш изведнъж се беше сетил. — И да правя секс.

— Разбира се, че ще можеш да правиш секс. Просто жената трябва да е отгоре.