— Сигурно ще се задушим.

— Много смешно.

— Пък и ако си парализиран от шията надолу, предполагам, че… ъъъ… инструментът ти няма да функционира както трябва.

Помислих си за Алиша. „Опитах всичко — беше ми казала. — Наистина. Месеци наред.“

— Сигурно при някои хора е така. Но все трябва да има начин… ако човек прояви въображение.

— Да бе! — Патрик отпи от водата си. — Защо не го попиташ утре? Нали каза, че е ужасен. Може да е бил такъв и преди злополуката. Може би това е истинската причина да го зареже. Мислила ли си за това?

— Не знам… — Спомних си фотографията. — Двамата изглеждаха много щастливи заедно. — Но какво доказваше една снимка? Вкъщи имаше фотография в рамка, на която се усмихвах лъчезарно на Патрик, сякаш току-що ме бе измъкнал от горяща сграда, а в действителност тъкмо го бях нарекла „пълен кретен“ и той бе отговорил: „О, я се разкарай!“.

Патрик беше изгубил интерес.

— Ей, Джим… Джим, успя ли да погледнеш новите олекотени велосипеди? Струват ли си?

Оставих го да смени темата и се замислих върху думите на Алиша. Представях си живо как я е отблъснал Уил. Но все пак, ако обичаш някого, не трябва ли да останеш с него? Да му помогнеш да излезе от депресията? „В здраве и в болест“ и тъй нататък?

— Ще пиеш ли още нещо?

— Водка с тоник. Диетичен тоник — отвърнах, когато той вдигна вежди.

Патрик сви рамене и се упъти към бара.

Бях започнала да се чувствам малко виновна заради начина, по който обсъждахме работодателя ми. Особено когато осъзнах, че сигурно бе подложен на това през цялото време. Почти невъзможно беше да не правиш предположения за по-интимните аспекти от живота му. Изключих. Край мен разговаряха за тренировъчен уикенд в Испания. Слушах с половин ухо, докато Патрик се появи отново и ме смушка.

— Какво ще кажеш?

— За кое?

— Да изкараме един уикенд в Испания. Вместо почивката в Гърция. Можеш да се излежаваш край басейна, ако не ти се участва в колоездачната обиколка. Все още можем да купим от евтините билети. Дотогава има шест седмици.

Помислих си за госпожа Трейнър.

— Не знам… Едва ли ще им хареса, ако си взема отпуск толкова скоро.

— Имаш ли нещо против да отида сам? Много ми се иска да направя малко височинни тренировки. Мисля да участвам в големия.

— Големия?

— Триатлон. „Екстрийм Вайкинг“. Сто километра с колело, петдесет километра пеш и едно хубаво дълго плуване в Северния ледовит океан.

За този триатлон се говореше със страхопочитание, а ония, които бяха участвали в него, носеха травмите си като ветерани от някаква далечна и особено жестока война. Патрик едва не си прехапа устните в очакване на отговора. Загледах се в приятеля си, сякаш бе същество от друга планета. За миг си помислих, че ми харесваше повече, когато работеше в телемаркета и не отминаваше бензиностанция, без да се зареди с десертчета „Марс“.

— Смяташ да участваш?

— Защо не? В отлична форма съм.

Помислих си за всички тия допълнителни тренировки, безкрайните разговори за тегло и разстояния, мускулна маса и издръжливост. И без това напоследък трудно можех да получа внимание от Патрик.

— Ти също можеш да участваш — предложи той, макар и двамата да знаехме, че не го вярва.

— Направи го, щом толкова искаш — отвърнах. — Имаш благословията ми.

И си поръчах чийзкейк.



И да съм мислила, че събитията от предния ден ще разтопят леда в Гранта Хаус, явно съм грешала.

Поздравих Уил с широка усмивка и бодро „добро утро“, а той дори не си направи труда да отмести поглед от прозореца.

— Утрото не е добро — промърмори Нейтън, докато си обличаше палтото.

Бе от ония мрачни утрини с ниско надвиснали облаци, в които дъждът замеря ядно прозорците и ти е трудно да си представиш, че слънцето някога ще се покаже. Дори аз се чувствах унила в подобни дни. Не беше кой знае каква изненада, че Уил е по-зле. Заех се със сутрешните си задължения, като през цялото време си повтарях, че това е без значение. Никой не е казал, че трябва да харесваш работодателя си, нали? Повечето хора не ги харесват. Помислих си за шефа на Трина — темерут с няколко развода зад гърба си, парясник, който следеше колко пъти сестра ми отива до тоалетната и правеше хапливи коментари, когато тя се оправдаваше със слабите си бъбреци. Пък и вече бях изкарала две седмици тук. Това означаваше, че ми остават само пет месеца и тринайсет дни.

Снимките бяха в долното чекмедже, където ги бях оставила предния ден, и сега, клекнала на пода, се заех да ги подреждам на килима и да преценявам коя рамка мога да поправя. Биваше ме да поправям разни неща. А и мислех, че това е доста добър начин да убия малко време.

Бях се занимавала с прегледа десетина минути, когато тихичкото бръмчене на моторната количка ме предупреди, че Уил идва.

Стоеше на вратата и ме гледаше. Имаше тъмни сенки под очите. Нейтън ми беше казал, че понякога изобщо не спи. Не ми се мислеше как бих се чувствала на негово място — да лежиш по цяла нощ прикован в легло, от което не можеш да станеш, с мрачни мисли в главата.

— Реших да видя дали няма да мога да поправя някои — обясних и вдигнах една снимка. На нея той скачаше с бънджи. Опитвах се да изглеждам жизнерадостна. Уил се нуждае от някого с ведър дух, някой с позитивно мислене.

— Защо?

Примигнах.

— Ами… някои от тях може да се спасят. Донесох от къщи лепило за дърво. Но ако искате да ги сменим, ще отскоча до града в обедната почивка да купя нови. Или може да идем двамата, ако ви се излиза…

— Кой ти каза да ги поправяш?

Гледаше ме, без да мигне.

Опа, помислих си.

— Аз… просто се опитвах да помогна.

— Искаш да поправиш онова, което счупих вчера.

— Аз…

— Знаеш ли какво, Луиза? Би било хубаво някой да се замисли поне веднъж какво искам аз. Това, че повредих снимките, не беше случайно. Не беше опит да променя радикално вътрешния дизайн. Счупих ги, защото повече не желая да ги виждам.

Изправих се.

— Съжалявам. Мислех, че…

— Мислеше, че знаеш какво правиш. Всички си мислят, че знаят от какво имам нужда. Хайде да върнем обратно скапаните снимки. Така горкият инвалид ще има какво да гледа. Не искам тия скапани снимки да се вторачват в мен всеки път, когато съм прикован в леглото, преди някой да благоволи да ме извади от скапаната стая. Ясно? Мислиш ли, че можеш да го проумееш?

Преглътнах.

— Нямаше да поправя тази с Алиша — не съм толкова глупава… Просто реших, че след известно време може да поискате…

— За бога… — Той извърна глава, гласът му направо режеше. — Спести ми психотерапията. Върви да си четеш скапаните жълти списания или каквото там правиш, когато не приготвяш чай.

Бузите ми пламнаха. Гледах как маневрира в тесния коридор и чух гласа си, преди да успея да се спра:

— Няма нужда да се държиш като задник.

Думите проехтяха в тишината.

Инвалидната количка спря. След дълга пауза той я обърна бавно, за да може да ме гледа, с ръка върху малката ръчка.

— Моля?

Погледнах го право в очите, сърцето ми биеше до пръсване.

— Държа се идиотски с приятелите си. Чудесно. Вероятно си го заслужават. Но аз съм тук всеки ден, ден след ден, и се старая да си върша работата. И ще съм ти благодарна, ако не превръщаш живота ми в кошмар, както правиш с останалите.

Уил се вторачи в мен. След миг мълчание заговори отново:

— Ами ако ти кажа, че не те искам тук?

— Ти не си ми работодател. Нае ме майка ти. Докато тя не каже, че не ме иска повече тук, оставам. И не защото много ме е грижа за теб или харесвам тая глупава работа, или искам да променя живота ти по един или друг начин, а защото парите ми трябват. Разбра ли? Имам нужда от тия пари.

Изражението на Уил Трейнър не се бе променило кой знае колко, но ми се стори, че съзрях изумление — сякаш не беше свикнал някой да му противоречи.

По дяволите! — помислих си, щом осъзнах какво бях направила току-що. — Тоя път се издъних.

Но Уил просто ме гледаше и когато не отместих очи, въздъхна леко, сякаш се канеше да каже нещо неприятно.

— Права си — изрече той и обърна количката. — Само остави снимките в долното чекмедже, ако обичаш. Всичките.

Последва тихо бръмчене и той изчезна.

Пета глава

Чувството, че са те изстреляли с катапулт в един съвсем нов живот — или си се оказал свързан с живота на друг човек толкова плътно, сякаш са притиснали лицето ти към прозорците му, — не може да не те накара да преосмислиш представите си за самия себе си. Или как изглеждаш в очите на околните.

За моите родители само след четири седмици бях станала с няколко степени по-интересна. Сега бях връзката им с един различен свят. Майка ми ме разпитваше всеки ден за Гранта Хаус и навиците на собствениците й — като зоолог, който изследва някое странно ново създание и неговото местообитание. Например: „Госпожа Трейнър използва ли ленени салфетки при всяко хранене?“ или „Всеки ден ли обират с прахосмукачка като нас?“, или „Как си готвят картофите?“.