Сутрин ме изпращаше на работа с точни инструкции да проуча каква тоалетна хартия използват или от какъв памук са чаршафите им. Изпитваше огромно разочарование от факта, че през повечето време не можех да си спомня. Майка ми бе убедена, че богатите живеят като прасета, откакто на шест години й бях разказала за приятелка от заможно семейство, чиято родителка не ни разрешаваше да играем в хола им, „понеже вдигаме прах“.

Когато се прибирах у дома и докладвах, че — да, на кучето определено му разрешават да яде в кухнята, или че — не, Трейнърови не мият прага на входната врата всеки ден като нея, тя свиваше устни, хвърляше поглед към баща ми и кимаше доволно, сякаш току-що бях затвърдила всичките й подозрения относно мърлявите богаташи.

Зависимостта им от моя доход, а може би и това, че не харесвах особено работата си, означаваше, че сега получавах малко повече уважение. Което всъщност не беше кой знае какво: в случая на баща ми означаваше, че престана да ме нарича „дебелана“, а при майка ми — че когато се прибирах у дома, обикновено ме чакаше чаша чай.

За Патрик и сестра ми си бях същата — все така обект на шеги, прегръдки, целувки или цупене. Не се чувствах различна. Все още си изглеждах същата, все още се обличах с екстравагантни вехтории от благотворителните магазини.

Нямах представа какво мислят за мен обитателите на Гранта Хаус. Уил беше неразгадаем. Подозирах, че за Нейтън просто съм последната от дългата върволица домашни асистентки. Държеше се добре с мен, но малко резервирано. Изглежда, се съмняваше, че ще се задържа дълго. Господин Трейнър ми кимаше любезно, когато се разминавахме в коридора, понякога ме питаше как е трафикът и дали вече съм свикнала с работата. Ала едва ли щеше да ме познае, ако ме срещнеше някъде навън.

За госпожа Трейнър обаче — о, господи! — за госпожа Трейнър без съмнение бях най-глупавият и безотговорен човек на света.

Започна се с рамките за снимки. Нищо в къщата не убягваше от вниманието на Камила Трейнър и трябваше да знам, че избухването на сина й ще се определи като сеизмичен трус. Разпита ме подробно колко време съм оставила Уил сам, какво е предизвикало действията му, колко бързо съм оправила бъркотията. Не ме упрекваше открито — беше твърде възпитана дори да повиши глас, — но начинът, по който примигваше леко на отговорите ми, кратките „хм-хм“, докато й обяснявах, ми казваха всичко, което трябваше да знам. Не се изненадах, когато разбрах от Нейтън, че била съдия.

„Може би е добра идея следващия път да не оставяш Уил толкова дълго сам, независимо от ситуацията, хм?“ „Може би следващия път, когато обираш праха, би могла да провериш дали нещата не са твърде близо до ръба, хм?“ (Изглежда, госпожа Трейнър предпочиташе да вярва, че случилото се е било инцидент.) Караше ме да се чувствам като пълен идиот и постепенно започнах да се държа като идиот. Винаги се появяваше в момент, когато тъкмо бях изпуснала нещо на пода или се борех с ключа на печката. Или стоеше в коридора, леко раздразнена, когато се прибирах вътре с дървата за камината, сякаш съм се забавила повече от необходимото.

Странно, но нейното отношение ме засягаше повече от грубостта на Уил. Няколко пъти едва не се подадох на изкушението да я попитам направо какво не е наред: Нали казахте, че ме наемате заради характера, а не заради професионалните ми умения? Е, не съм ли ухилена до ушите всеки божи ден? С бодър дух, точно както искахте? Какъв ви е проблемът тогава?

Ала Камила Трейнър не беше от жените, на които можеш да кажеш подобно нещо. Пък и имах чувството, че в тази къща никой не говори директно.

„Лили, момичето преди теб, имаше добрия навик да използва този тиган за два вида зеленчуци.“ Което означаваше: Много разхвърляш.

„Пие ли ти се чай, Уил?“ всъщност означаваше: Нямам представа какво да ти кажа.

„Имам да прегледам едни документи“ означаваше: Държиш се грубо и ще изляза от стаята.

Всичко се произнасяше с леко обидено изражение, а тънките пръсти се движеха нагоре-надолу по верижката с кръстчето. Беше изключително сдържана, изключително възпитана. Усмихвах се любезно, преструвах се, че не съм забелязала, и си вършех работата, за която ми плащаха.

Или поне се стараех.

— Защо се опитваш да ми пробуташ тия моркови?

Погледнах към чинията. Бях се зазяпала във водещата по телевизията и се чудех как ще изглеждам, ако боядисам косата си в същия цвят като нейната.

— Какво? Не е вярно.

— Напротив. Направи ги на пюре и се опита да ги скриеш в соса. Видях те.

Изчервих се. Прав беше. Седях и го хранех, докато гледахме обедните новини. Ястието беше печено говеждо с картофено пюре. Майка му ми беше заръчала да сложа в чинията три вида зеленчук, макар че той съвсем ясно бе заявил, че днес не му се ядат зеленчуци. Май нямаше ястие, чиито хранителни стойности да не са изчислени до милиграм.

— Защо се опитваш да ми пробуташ тия моркови?

— Не е вярно.

— Значи в това няма моркови?

Втренчих се в миниатюрните оранжеви парченца.

— Ами…

Той чакаше с вдигнати вежди.

— Ъъъ… сигурно съм решила, че е добре да хапнеш малко зеленчуци.

Направила го бях отчасти заради инструкциите на госпожа Трейнър, отчасти по силата на навика. Свикнала бях да храня Томас, чиито зеленчуци трябваше да се смачкат на пюре и да се скрият под планина от картофи или да се смесят със соса за макароните. Всяка частица, която успявахме да вкараме в устата му, беше истинско постижение.

— Нека да се разберем. Въобразяваш си, че шепа моркови ще подобрят качеството ми на живот?

Казано по този начин, наистина изглеждаше глупаво. Но вече се бях научила да не изглеждам изплашена от онова, което Уил изрича или прави.

— Добре, разбрах — произнесох равно. — Няма да се повтори.

И в този момент Уил се засмя. Смехът му изригна спонтанно и напълно неочаквано.

— За бога — поклати глава той.

Аз го зяпнах.

— Какво още си се опитвала да пъхнеш в храната ми? Нареждаш ми да отворя тунела, та господин Влак да достави малко брюкселско зеле на червената гара?

Реших да вляза в тона му.

— Не — отвърнах със сериозно лице. — Работя само с госпожа Вилица. Тя не прилича на влак.

Това ми беше обяснил Томас с категоричен тон няколко месеца по-рано.

— Майка ми ли те кара да го правиш?

— Не. Виж, Уил, съжалявам. Просто… направих го, без да мисля.

— Защо ли не се учудвам.

— Добре де, добре. Ще махна тия проклети моркови, щом толкова те дразнят.

— Не ме дразнят проклетите моркови. А това, че ми ги пробутва една луда, която нарича приборите „госпожа Вилица“.

— Пошегувах се. Добре, ще извадя морковите и…

Той извърна глава.

— Не ми се яде повече. Само ми направи чай — викна подире ми, докато излизах от стаята. — И не се опитвай да пъхнеш вътре някоя тиквичка.

Нейтън влезе, когато свършвах с миенето на чиниите. Навън бе кучешки студ и напоследък къщата сякаш не изглеждаше толкова неуютна.

— Оплака се, че си опитала да го отровиш. Но го каза… без яд.

Почувствах се странно поласкана от тази информация.

— Ами… — промърморих, опитвайки се да го скрия. — Дай му време.

— Освен това е станал по-приказлив. Понякога седмици наред не обелва дума, но през последните няколко дни определено е по-разговорлив.

Спомних си как Уил ми беше казал, че ако не спра да си свирукам, ще бъде принуден да ме сгази с количката.

— С него имаме различни представи за разговорливост.

— Поприказвахме си малко за крикет. И трябва да ти призная… — Нейтън сниши глас. — … преди седмица госпожа Т. ме попита дали според мен се справяш добре. Отвърнах, че си гледаш работата както трябва, но знаех, че тя няма това предвид. А вчера влезе и ми каза, че ви е чула да се смеете.

Припомних си предната вечер.

— Той се смееше на мен — обясних. Уил се беше развеселил, понеже не знаех какво е песто. Бях му казала, че вечерята е „спагети със зелен сос“.

— Важното за нея е, че се е смял. Отдавна не го е правил.

Така беше. Изглежда, с Уил бяхме намерили начин да се търпим взаимно. Състоеше се предимно в това той да е груб с мен, а аз да му го връщам от време на време. Казваше ми например, че съм свършила нещо зле, а аз заявявах, че щом го намира за толкова важно, трябва да ме помоли учтиво. Той ме ругаеше и ме наричаше „досадница“, а аз му предлагах да опита без тази „досадница“, пък да видим как ще се справя. Беше малко пресилено, но имаше ефект. Понякога Уил дори изглеждаше доволен, че се осмелявам да съм груба с него, да му противореча или да му казвам, че се държи ужасно. Имах чувството, че след злополуката всички стъпват на пръсти край него — освен може би Нейтън, към когото Уил изпитваше обяснимо уважение и който и бездруго не обръщаше внимание на острите му забележки. Нейтън беше като бронирана кола в човешка форма.

— Просто му позволявай да се шегува с теб.

Оставих чашата си в мивката.

— Едва ли е проблем.

Другата голяма промяна, като се изключат атмосферните условия, бе, че Уил не ме молеше толкова често да го оставям сам, а един-два следобеда дори ме попита дали не искам да гледаме заедно някой филм. Нямах нищо против, ако ставаше дума за „Терминатор“, макар да бях гледала всички части, но когато ми показа френски филм със субтитри и видях обложката, заявих, че не ме блазни особено.