— Защо?

Свих рамене.

— Не харесвам филми със субтитри.

— Това е все едно да кажеш, че не харесваш филми с актьори. Не ставай смешна. Какво точно не ти харесва? Това, че трябва и да четеш, освен да гледаш?

— Просто не обичам чужди филми.

— Че кои филми не са чужди? Да не мислиш, че Холивуд е предградие на Бирмингам?

— Много смешно.

Не можеше да повярва, когато му признах, че никога не съм гледала филми със субтитри. Вечер родителите ми имаха обичая да узурпират дистанционното, а пък Патрик беше толкова склонен да гледа чуждестранен филм, колкото да се запише във вечерен курс по бродерия. В мултиплекса в близкия град показваха само екшъни и романтични комедии и беше пълно с дюдюкащи пубери, поради което повечето хора се бяха отказали да го посещават.

— Трябва да гледаш този филм, Луиза. Всъщност нареждам ти да го гледаш. — Уил премести количката по-назад и кимна към креслото. — Там. Седни там. И не мърдай, докато не свърши. Никога не била гледала чуждестранен филм! За бога… — промърмори той.

Беше стар филм за един гърбушко, който наследява къща в провинцията, и Уил каза, че е по прочута книга, но аз не я бях чувала. Първите двайсет минути не ме свърташе, дразнеха ме субтитрите и се чудех дали Уил ще се ядоса, ако му кажа, че ми се ходи до тоалетната.

После нещо се случи. Престанах да мисля, че ми е трудно едновременно да слушам и да чета, забравих за графика на Уил и дали госпожа Трейнър няма да реши, че съм мърла, и започнах да се вълнувам за горкия човек и семейството му, жертва на безскрупулни съседи. Когато гърбушкото умря, очите ми се напълниха със сълзи и взех да подсмърчам.

— Така… — произнесе Уил и приближи количката до мен. Погледна ме лукаво. — Виждам, че изобщо не ти хареса.

Вдигнах очи и за своя изненада установих, че навън е тъмно.

— Сега ще злорадстваш, нали? — промърморих и посегнах към кутията с кърпички.

— Малко. Просто съм смаян, че човек може да е достигнал зряла възраст… на колко години си?

— Двайсет и шест.

— Двайсет и шест… и никога да не е гледал филм със субтитри. — Наблюдаваше ме как попивам очите си.

Хвърлих поглед към кърпичката и осъзнах, че съм си размазала грима.

— Не знаех, че е задължително — изсумтях аз.

— Ясно. И тъй, какво правиш, Луиза Кларк, когато не гледаш филми?

Смачках кърпичката в юмрука си.

— Искаш да знаеш какво правя, когато не съм тук?

— Ти беше тази, която настояваше да се опознаем. Хайде, разкажи ми за себе си.

Маниерът му беше такъв, че никога не бях сигурна дали не ми се подиграва. Очаквах и сега да е така.

— Защо? — попитах. — Защо поиска да знаеш така изведнъж?

— О, за бога! Едва ли заниманията ти са държавна тайна — отвърна той раздразнено.

— Ами, не знам… — подех. — От време на време ходя в кръчмата. Гледам телевизия. Отивам да гледам приятеля си, когато бяга. Нищо особено.

— Гледаш приятеля си, когато бяга.

— Да.

— Но ти не бягаш.

— Не. Аз… нямам подходяща фигура — отвърнах и хвърлих поглед към гърдите си.

Това го накара да се усмихне.

— И какво още?

— Какво „какво още“?

— Хобита? Пътешествия? Места, на които ти се ходи?

Започваше да звучи като психоложката в училище.

Опитах се да измисля нещо.

— Май нямам хоби. Понякога чета. Харесвам дрехи.

— Удобно — отбеляза той сухо.

— Ти ме попита. Не си падам много по хобитата. — Гласът ми беше станал странно отбранителен. — Не правя кой знае какво, ясно? Работя и се прибирам вкъщи.

— Къде живееш?

— От другата страна на замъка. Ренфру Роуд.

Името не му говореше нищо. Естествено. Нямаше движение между двете страни на замъка.

— Край главния път. Близо до „Макдоналдс“.

Той кимна, но не бях сигурна, че знае за какво говоря.

— Почивки?

— Била съм в Испания с Патрик. Приятеля ми — додадох. — Като дете съм ходила само до Дорсет. И Тенби. Леля ми живее в Тенби.

— А ти какво искаш?

— В какъв смисъл?

— От живота си?

Примигнах.

— Много задълба.

— Питам те най-общо. Не се занимавам с психоанализа. Просто питам какво искаш. Да се омъжиш? Да родиш деца? Мечтаеш ли за кариера? Да видиш свят?

Последва дълга пауза.

Знаех, че отговорът ми ще го разочарова, преди още да бях изрекла думите.

— Не знам. Никога не съм се замисляла особено над това.



В петък отидохме в болницата. Добре че ми съобщиха за прегледа на Уил едва сутринта, защото цяла нощ нямаше да мигна от притеснение как ще го закарам. Да, мога да шофирам. Но го казвам по същия начин, както казвам, че мога да говоря френски. Вярно, явих се на съответния изпит и го издържах. Ала откакто го взех, не бях шофирала повече от веднъж годишно. Мисълта да натоваря Уил и количката му в приспособения миниван, да го откарам до близкия град и да го върна обратно, ме изпълваше с истински ужас.

Седмици наред бях копняла работният ми ден да включва някакво излизане от къщата. Сега бих направила всичко, само и само да си остана в нея. Открих болничния му картон сред папките с документи — дебели папки, разделени на „транспорт“, „застраховка“, „как да живееш с увреждане“, „медицински прегледи“. Взех я и проверих датата. Една мъничка част от мен се надяваше Уил да е сгрешил.

— Майка ти ще дойде ли?

— Не. Тя не идва на прегледите.

Не успях да скрия изненадата си. Бях си мислела, че тя следи всеки аспект от лечението му.

— Преди идваше — обясни Уил. — Сега имаме споразумение.

— Нейтън ще дойде ли?

Седях на колене пред него. От притеснение бях изсипала малко от обеда върху коленете му и сега се опитвах да го почистя, в резултат на което на панталоните му се появи голямо мокро петно. Уил не беше казал нищо, освен да спра да се извинявам, но това не премахна нервността ми.

— Защо?

— Просто питам. — Не исках да разбере колко се страхувам. Бях прекарала по-голямата част от утрото — време, което обикновено посвещавах на чистене — в четене и препрочитане на наръчника за платформата, но продължавах да се боя от мига, в който щях да съм единствено отговорна за издигането на Уил на шейсет сантиметра от земята.

— Хайде, Кларк. Какъв е проблемът?

— Ами… Просто си мислех, че ще ми е по-лесно, ако първия път има някой, който знае как се прави.

— За разлика от мен — отбеляза той.

— Не исках да кажа това.

— Понеже от мен не се очаква да знам нищо за тия неща?

— Можеш ли да задействаш рампата? — попитах направо. — Можеш ли да ми кажеш какво точно да направя?

Той ме изгледа, очите му бяха безизразни. Ако търсеше да се заяде, моята реакция, изглежда, промени решението му.

— Ясно. Да, Нейтън ще дойде. Има нужда от още един чифт ръце. А и ти ще се притесняваш по-малко.

— Не се притеснявам — възразих аз.

— Очевидно. — Той хвърли поглед към скута си, който продължавах да попивам с кърпата. Бях почистила соса от пастата, но панталоните му бяха влажни. — Така ли ще изляза — подмокрен?

— Не съм свършила. — Включих сешоара в мрежата и го насочих към чатала му.

Когато горещият въздух задуха върху панталоните му, той вдигна вежди.

— Е, и аз не съм си представяла, че ще правя точно това в петък следобед.

— Наистина си нервна, а?

Усещах как ме изучава.

— О, я стига, Кларк! Аз съм този, чиито гениталии се пържат на горещия въздух.

Не отговорих. Чувах гласа му през шума на сешоара.

— Хайде, какво толкова може да се случи — да свърша в инвалидна количка?

Може да прозвучи глупаво, но думите му ме разсмяха. Това беше най-добрият начин на Уил да се опита да ме успокои.



Колата отвън изглеждаше съвсем нормално, но когато задната врата се отвори, от нея се спусна една рампа и опря в земята. Под зоркото око на Нейтън нагласих инвалидната количка (имаше специална количка за пътуване) по средата на рампата, проверих устройството и го програмирах да вкара Уил бавно в колата. Нейтън седна на съседното пасажерско място, закопча го с колана и обезопаси колелата. Освободих ръчната спирачка, като се опитвах да овладея треперенето на ръцете си, и подкарах бавно по алеята към болницата.

Извън дома си Уил изглеждаше още по-уязвим. Навън бе студено и с Нейтън го бяхме увили в шала и дебелото му палто, но той пак се умълча — седеше със стисната челюст, някак смален от голямото пространство наоколо. Всеки път, щом погледнех в огледалото за обратно виждане (което правех често, независимо от присъствието на Нейтън, понеже изпитвах ужас, че спирачките на количката може да откажат), той гледаше през прозореца с непроницаемо изражение. Дори когато спирах ненадейно или натисках рязко спирачките няколко пъти, той само примигваше леко и чакаше да се успокоя.