Докато стигнем до болницата, по челото ми изби ситна пот. Три пъти обиколих паркинга, понеже се боях да вляза на заден ход в тесните свободни пространства, и накрая усетих, че двамата мъже започват да губят търпение. Най-сетне рампата беше спусната и Нейтън помогна на Уил да слезе с количката на асфалта.

— Справи се чудесно — рече Нейтън и ме потупа по гърба, докато излизаше от колата, но ми беше трудно да повярвам.

Има неща, които едва ли би забелязал, ако не придружаваш човек в инвалидна количка. Едното е какъв боклук са повечето тротоари — или са осеяни със зле закърпени дупки, или са просто неравни. Докато вървях бавно до Уил, който сам караше количката си, забелязвах как всяка неравна плоча го кара да подскача и му причинява болка и колко често му се налага да заобикаля внимателно някое потенциално препятствие. Нейтън се преструваше, че не забелязва, но виждах, че и той е нащрек. Уил просто изглеждаше мрачен и решителен.

Другото, което открих, е, че повечето от шофьорите са адски несъобразителни. Паркират до местата за слизане от тротоара или толкова близко един до друг, че е невъзможно инвалидна количка да мине между тях. Бях шокирана и на няколко пъти дори се изкуших да пъхна бележка с грубо предупреждение под чистачките на предното стъкло, но Нейтън и Уил, изглежда, бяха свикнали. Нейтън посочи подходящо място за пресичане и като застанахме от двете страни на Уил, най-после пресякохме.

Уил не беше казал и дума, откакто бяхме напуснали къщата.

Самата болница бе лъскава сграда с много крила. Безупречната приемна приличаше повече на фоайето на модерен хотел — явен знак, че тук се обслужваха богати пациенти. Стоях отстрани, докато Уил съобщаваше на рецепционистката името си, после заедно с Нейтън го последвахме по един дълъг коридор. Нейтън носеше огромна раница, съдържаща всичко, от което Уил би могъл да се нуждае по време на краткия си преглед — от високите чаши до резервни дрехи. Напълнил я беше пред мен сутринта, вземайки предвид всички възможни инциденти. „Добре че не се налага да го правим по-често“ — каза, след като забеляза ужасеното ми изражение.

Не влязох с Уил при лекаря. Двамата с Нейтън седнахме на удобните столове пред лекарския кабинет. Липсваше характерната болнична миризма, във вазата на прозореца имаше свежи цветя. И не някакви обикновени цветя. Огромни екзотични цветове, чието име не знаех, подредени с небрежна артистичност.

— Какво правят вътре? — попитах, след като бяхме чакали половин час.

Нейтън вдигна очи от книгата си.

— Просто го преглеждат, правят го на всеки шест месеца.

— Защо, да видят дали не се подобрява?

Нейтън остави книгата си.

— Той не се подобрява. Говорим за увреждане на гръбначния мозък.

— Но нали му правиш физиотерапия и разни други неща.

— За да поддържам физическата му форма, доколкото е възможно — да не атрофират мускулите му и да не се деминерализират костите.

Когато заговори отново, гласът му беше по-мек, сякаш мислеше, че ме е разочаровал:

— Той няма да проходи отново, Луиза. Това се случва само в холивудските филми. Просто се опитваме да намалим болките му и да съхраним двигателните му възможности.

— Той съгласява ли се да му правиш физиотерапия? Защото на мен вечно ми противоречи.

Нейтън сбърчи нос.

— Съгласява се, но с нежелание. В началото, когато дойдох, беше доста обнадежден. Стараеше се и залагаше много на рехабилитацията, но когато измина година без подобрение, реши, че не бива да вярва в чудеса.

— А ти как мислиш, трябва ли да вярва?

Нейтън се загледа в пода.

— Честно? Уил е квадриплегик С 5/6. Това означава, че оттук надолу нищо не работи… — Той постави ръка в горната част на гърдите си. — Още не са измислили как да оправят прекъснат гръбначен стълб.

Аз също се вторачих в пода. Представях си лицето на Уил, докато го карах към болницата в зимния ден, и грейналото лице на мъжа в скиорския екип.

— Но медицината напредва, нали? Искам да кажа… сигурно на места като това не спират да работят по въпроса.

— Болницата е доста добра — изрече той равно.

— Докато човек е жив, и надеждата е жива… нали?

Нейтън ме изгледа и се върна към книгата си.

— Аха.



В три без петнайсет отидох за кафе по молба на Нейтън. Обясни ми, че тези прегледи са доста дълги и той ще удържа фронта, докато се върна. Помаях се в приемната, прелистих списанията в дрогерията, разгледах шоколадите.

По пътя обратно се загубих — което беше донякъде предсказуемо — и се наложи да питам няколко сестри за посоката, две от тях даже не я знаеха. Когато най-сетне се върнах с поизстиналото кафе в ръка, коридорът беше празен. Щом приближих, видях, че вратата на лекарския кабинет е открехната. Поколебах се, но упрекът на госпожа Трейнър, че съм го оставила сам, прозвуча в ушите ми. Отново го бях направила.

— Значи, ще се видим след три месеца, господин Трейнър — казваше един глас. — Смених лекарствата против спазми и щом резултатите излязат, ще ви се обадим. Вероятно в понеделник.

Чух гласа на Уил:

— Мога ли да ги купя от аптеката долу?

— Да. Трябва да имат и от другите.

Женски глас.

— Да взема ли тази папка?

Разбрах, че се канят да тръгват. Почуках и някой извика да вляза. Към мен се насочиха два чифта очи.

— Съжалявам — каза лекарят и стана от стола си. — Мислех, че сте физиотерапевтът.

— Аз съм… личната асистентка на Уил — отвърнах, застанала под рамката на вратата. Уил беше наведен напред в количката и Нейтън смъкваше ризата му надолу. — Съжалявам… помислих, че сте свършили.

— Би ли изчакала минута, Луиза? — Гласът на Уил прозвуча рязко.

Отстъпих назад, като мърморех извинения с пламнало лице.

Не гледката на голото тяло на Уил ме беше шокирала, колкото и да бе слабо и покрито с белези. Нито леко раздразненият поглед на лекаря, същият поглед, който госпожа Трейнър ми отправяше ден след ден. Поглед, който ме караше да осъзная, че съм все същата глупачка, нищо че сега изкарвах повече пари.

Не, бяха ясните червени линии върху китките на Уил, дългите назъбени белези, които не можеха да се скрият, колкото и бързо Нейтън да смъкна ръкавите на ризата му.

Шеста глава

Снегът заваля внезапно. Тръгнах от къщи под яркосиньо небе, а половин час по-късно замъкът приличаше на украса за торта върху дебел слой бяла глазура.

Вървях с усилие по алеята към къщата. Обувките ми затъваха в снега и почти не чувствах пръстите на краката си. Треперех от студ под тъничкото си палто от китайска коприна. Едри бели снежинки извираха от металносивата безкрайност и скриваха Гранта Хаус, притъпяваха звуците и създаваха усещането, че времето е забавило неестествено хода си. Колите преминаваха отвъд добре поддържания плет с новопоявила се предпазливост, минувачите се подхлъзваха и възклицаваха уплашено по тротоарите. Придърпах шала върху носа си, щеше ми се да бях облякла нещо по-подходящо от балетни пантофки и къса кадифена рокличка.

За моя изненада, вратата отвори не Нейтън, а бащата на Уил.

— Той е в леглото — обясни и надникна през верандата. — Не се чувства добре. Чудех се дали да не се обадя на доктора.

— Къде е Нейтън?

— Има свободна сутрин. Разбира се, трябваше да е точно днес. Проклетата сестра от агенцията дойде и си тръгна за отрицателно време. Ако тоя сняг продължи, не знам какво ще правим. — Сви рамене, за да покаже, че е безсилен пред обстоятелствата, и изчезна по коридора, явно облекчен, че може да прехвърли отговорността на друг. — Знаеш от какво има нужда Уил, нали? — извика през рамо.

Свалих си палтото и обувките и тъй като знаех, че госпожа Трейнър е в съда (тя отбелязваше датите в дневник в кухнята на Уил), сложих мокрите си чорапи да съхнат на радиатора. В кошницата с изпраните дрехи имаше чифт чорапи на Уил и ги обух. Изглеждаха смешно големи, но беше истинска благодат да си с топли, сухи крака. Уил не отговори, когато извиках, затова след известно време му приготвих питие, почуках тихичко и пъхнах глава през открехнатата врата. В дрезгавата светлина успях да различа само очертанията му под юргана. Спеше дълбоко.

Отстъпих крачка назад, затворих вратата и се заех със сутрешните си задължения.

Майка ми изпитваше почти физическо удоволствие, когато вкъщи всичко светеше. Вече цял месец обирах с прахосмукачката и чистех всеки ден и пак не виждах какво му е толкова хубавото. Подозирах, че в живота ми едва ли ще има момент, в който не бих предпочела някой друг да чисти вместо мен.

Ала в ден като днешния, когато Уил бе прикован към леглото, а светът навън сякаш бе замрял, виждах, че движението от единия край на пристройката до другия ми носи особено успокоение. Докато обирах праха и лъсках с полиращия препарат, носех радиото си от стая в стая и го пусках тихо, за да не безпокоя Уил. От време на време надзъртах през вратата, колкото да се уверя, че диша, и чак когато стана един часът, а той още не се бе събудил, започнах малко да се тревожа.

Излязох да напълня кошницата с цепеници и видях, че има поне една педя сняг. Приготвих прясна напитка за Уил и почуках. Втория път почуках силно.