— Да? — Гласът му беше дрезгав, сякаш го бях събудила.

— Аз съм. — Когато не отговори, казах: — Луиза. Може ли да вляза?

— Спокойно, няма опасност да ти се нахвърля.

В стаята беше сумрачно, завесите още не бяха дръпнати. Влязох и изчаках очите ми да свикнат със здрачевината. Уил лежеше на една страна, ръката му бе свита под него, сякаш да се подпре, както беше и предния път, когато погледнах. Понякога бе лесно да забравиш, че той не може да се обърне сам. Косата му стърчеше от едната страна, завит беше добре с юргана. Миризмата на топъл немит мъжкар изпълваше стаята — не неприятна, но малко стряскаща, като началото на работен ден.

— Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли си напитката?

— Искам да си сменя позата.

Оставих чашата на един скрин и приближих до леглото.

— Какво… какво искаш да направя?

Той преглътна внимателно, сякаш го болеше.

— Повдигни ме и ме обърни, после вдигни горната част на леглото. Тук… — Кимна ми да приближа. — Пъхни ръце под моите, сключи ги на гърба ми и се опитай да ме повдигнеш. Подпри се на леглото, така няма да си напрягаш гърба.

Не можех да се преструвам, че не ми е неловко. Посегнах към него, миризмата му изпълни ноздрите ми, топлата му кожа докосна моята. Не бих могла да бъда по-близо, освен ако не започнех да му гриза ухото. Тази мисъл ме смути и ми беше трудно да се овладея.

— Какво?

— Нищо. — Поех си дъх, сключих ръце и се наместих така, че да го хвана удобно. Беше по-широкоплещест, отколкото очаквах, и сякаш по-тежък. После, след като преброих до три, го повдигнах.

— Исусе! — простена той в рамото ми.

— Какво? — Насмалко да го изпусна.

— Ръцете ти са ледени.

— Е, ако си беше направил труда да станеш от леглото, щеше да знаеш, че навън вали сняг.

Казах го с шеговит тон, но изведнъж осъзнах, че кожата му под тениската е гореща — осезаема топлина и сякаш идваше някъде дълбоко отвътре. Той простена леко, докато го нагласях върху възглавницата, затова се опитах да действам по-бавно и внимателно. Посочи ми дистанционното, което щеше да изправи главата и раменете му.

— Но не прекалено — промърмори той. — Завива ми се свят.

Включих нощната лампа въпреки протеста му, за да видя лицето му.

— Уил… как си? — Трябваше да го повторя, преди да ми отговори:

— Не е най-добрият ми ден.

— Искаш ли болкоуспокоителни?

— Да… от силните.

— Може би няколко парацетамола?

Той се облегна на хладната възглавница с въздишка.

Дадох му високата чаша и го гледах как преглъща.

— Благодаря — каза и изведнъж се почувствах неловко.

Затвори очи и известно време просто стоях на вратата и го наблюдавах, гърдите му под тениската се издигаха и спускаха, устата му беше леко отворена. Дишането му бе плитко и може би малко по-затруднено от обикновено. Но никога не го бях виждала извън количката и не знаех дали не се дължи на това, че е легнал.

— Върви — промърмори той.

Оставих го сам.



Четях си списанието и вдигах глава само колкото да видя как снегът се трупа все повече около къщата и пълзи в пухкава маса към перваза на прозореца. Мама ми изпрати съобщение на мобилния в 12:30 ч., за да ми каже, че татко не можел да изкара колата на пътя. „Не си тръгвай, без първо да ни позвъниш“ — нареди ми тя. Зачудих се какво възнамерява да прави — да изпрати татко с шейна и някой санбернар?

Изслушах новините по местното радио: задръстванията по магистралата, спирането на влаковете и временното затваряне на училищата, предизвикани от неочакваната снежна буря. Отидох пак в стаята на Уил и отново го погледнах. Цветът му не ми хареса. Беше блед, върху бузите му бяха избили червени петна.

— Уил? — прошепнах.

Той не помръдна.

— Уил?

Усетих лек пристъп на паника. Произнесох името му два пъти на висок глас. Нямаше отговор. Накрая се наведох над него. Лицето му бе застинало, гърдите му не помръдваха. Дъхът му. Трябваше да проверя дъха му. Приближих лице до неговото и когато не улових дъх, протегнах ръка и го докоснах нежно по челото.

Уил трепна и отвори рязко очи, само на сантиметри от моите.

— Извинявай. — Отскочих назад.

Той примигна и огледа стаята, сякаш е бил някъде много далеч.

— Лу е — обясних, не бях сигурна дали ме е познал.

На лицето му се изписа леко раздразнение.

— Знам.

— Искаш ли супа?

— Не. Благодаря ти. — Той затвори очи.

— Още обезболяващи?

Върху скулите му бе избила фина пот. Протегнах ръка, юрганът му беше доста топъл и влажнееше. Притесних се.

— Трябва ли да направя нещо? В случай че Нейтън не успее да дойде?

— Не… Добре съм — промърмори той и отново затвори очи.

Прегледах папката, опитвайки се да разбера дали не пропускам нещо. Отворих шкафа с лекарствата, кутиите с гумени ръкавици и марлите и осъзнах, че нямам и най-малка представа как да ги използвам. Позвъних по интеркома, за да говоря с бащата на Уил, но звънът отекна в празна къща. Чувах ехото в другото крило.

Канех се да позвъня на госпожа Трейнър, когато задната врата се отвори и се появи Нейтън, увит в няколко ката дебели дрехи, с вълнен шал и шапка — лицето му едва се виждаше. С него нахлу вълна от студен въздух и лека снежна вихрушка.

— Здрасти.

Отърси снега от ботушите си и хлопна вратата след себе си.

Сякаш къщата изведнъж се пробуди от дълбок сън.

— Слава богу, че си тук! — възкликнах. — Той не е добре. Спа цялата сутрин и не е пил почти нищо. Не знаех какво да правя.

Нейтън се изхлузи от палтото си.

— Трябваше да вървя пеш дотук. Автобусите не се движат.

Заех се да му правя чай, а той отиде да види Уил.

Върна се още преди водата да заври.

— Той гори — промърмори. — Откога е така?

— Цяла сутрин. И аз мислех, че е топъл, но ми каза, че искал само да спи.

— Исусе! Цяла сутрин? Не знаеш ли, че той не може да си регулира температурата? — Нейтън ме избута и зарови в шкафа с лекарствата. — Антибиотици. От силните. — Взе едно бурканче, извади таблетка и започна да я троши яростно в хаванчето.

Стоях край него.

— Дадох му парацетамол.

— Все едно си му дала ментов бонбон.

— Не знаех. Никой не ми каза.

— В проклетата папка е. Виж, Уил не се поти като нас. Всъщност изобщо не се поти от гърдите надолу. Това означава, че и при най-леката настинка температурата му се качва до небесата. Иди да намериш вентилатор. Ще го сложим в стаята, за да го охладим. И влажна кърпа, да я увием около врата му. Не можем да го откараме в болницата, докато не спре снегът. Тая проклета сестра от агенцията! Гледат си работата през пръсти!

Не бях виждала Нейтън толкова ядосан. В един момент дори престана да ми говори.

Хукнах за вентилатора.

Изминаха близо четирийсет минути, преди температурата на Уил да спадне до приемливо ниво. Докато чакахме силното лекарство против треска да подейства, аз поставих кърпа на челото му и друга около врата му, както ме бе инструктирал Нейтън. Съблякохме го, покрихме гърдите му с фин памучен чаршаф и нагласихме вентилатора да духа отгоре. Белезите по голите му ръце се очертаваха ясно. И тримата се преструвахме, че не мога да ги видя.

Уил понесе цялото това внимание мълчаливо, отговаряше на въпросите на Нейтън с „да“ и „не“, понякога толкова неясно, че не бях сигурна дали знае какво казва. Сега, докато го гледах на светлината, осъзнах, че той наистина изглежда болен, и се почувствах ужасно, че не го бях разбрала. Не спирах да се извинявам и накрая Нейтън каза, че започвам да го дразня.

— По-добре гледай какво правя — подкани ме той. — Може да ти се наложи да го вършиш сама.

Нямах желание да протестирам. Но малко се погнусих, когато Нейтън смъкна долнището на пижамата на Уил. Откри бледа ивица гол корем, махна внимателно марлената превръзка около тръбичката, закрепена там, сръчно я почисти и смени превръзката. Показа ми как да сменям торбичката в леглото, обясни ми защо трябва да е разположена по-ниско от тялото на Уил и аз се изненадах колко делово излязох от стаята, понесла топлата течност. Радвах се, че Уил не ме гледа — не защото щеше да направи някоя остра забележка, а защото чувствах, че моето присъствие може да го смути.

— Това е всичко — успокои ме Нейтън.

Най-сетне, един час по-късно, легнал върху чист памучен чаршаф, Уил задряма — не изглеждаше точно добре, но не беше и плашещо зле.

— Нека спи. Но го събуди след два часа и му дай да изпие поне една чаша с нещо. И още от лекарството за треска в пет. Сигурно дотогава температурата му пак ще скочи, но не му давай нищо преди пет.

Записах си набързо всичко в един бележник. Боях се да не объркам нещо.

— Тази вечер ще трябва да повториш всичко, което направихме току-що. Ще можеш ли? — Нейтън се уви като ескимос и излезе в снега. — Само чети какво пише в папката. И не изпадай в паника. Позвъни ми, ако има проблем. Ще ти обясня какво да правиш. И ако се наложи, пак ще дойда.