Щом Нейтън си тръгна, аз се върнах в стаята на Уил. Боях се да го оставя сам. В ъгъла имаше старо кожено кресло с лампа за четене — навярно от предишния живот на Уил — и се настаних в него с книга с разкази, която извадих от библиотеката.

В стаята цареше странно спокойствие. През процеп в завесите виждах външния свят, покрит с бяло, притихнал и красив. Вътре беше топло и тихо, само понякога лекото гъргорене и свистене в тръбите на парното прекъсваше мислите ми. Четях и от време на време вдигах поглед и проверявах дали Уил спи спокойно; изведнъж осъзнах, че досега в живота ми не бе имало случай, в който да седя в тишина и да не правя нищо. Човек не е свикнал на тишина, ако е израснал в къща като моята — с вечното бръмчене на прахосмукачката, гърмящия телевизор и провикванията. В редките мигове, когато телевизорът беше изключен, татко си пускаше старите плочи на Елвис и надуваше звука до дупка. В кафенето също имаше постоянна глъчка и всевъзможни други шумове.

Тук можех да си чуя мислите. Струваше ми се, че чувам дори туптенето на сърцето си. За моя изненада осъзнах, че това доста ми харесва.

В пет на мобилния ми се получи съобщение. Уил се размърда и аз скочих обезпокоено от креслото, боейки се да не го събудя.

Няма влакове. Би ли могла да останеш през нощта? Нейтън не може да дойде. Камила Трейнър

Отговорих й, преди още да съм помислила.

Няма проблем.

Позвъних на родителите си и им казах, че ще остана през нощта.

Майка ми звучеше облекчено. Щом разбра, че ще ми платят, се зарадва още повече.

— Чу ли, Бърнард? — извика, закрила отчасти телефона с ръка. — Вече й плащат да преспива.

Чух коментара на баща ми:

— Кой като нея. Най-после си намери работа мечта.

Изпратих съобщение на Патрик, за да му кажа, че са ме помолили да остана през нощта и че ще му позвъня по-късно. Отговорът дойде след секунди.

Довечера ще бягам през пресечен заснежен терен. Чудесно упражнение за Норвегия! Целувки. Патрик

Не проумявах как може някой да се вълнува толкова от мисълта, че ще бяга по потник и гащета при минусови температури.

Уил спеше. Приготвих си нещо за ядене и размразих малко супа, ако поиска да хапне по-късно. Запалих камината печка, в случай че се почувства достатъчно добре да дойде в дневната. Прочетох още един разказ и се замислих откога не съм си купувала книга. Като дете обичах да чета, но не си спомнях оттогава да съм чела друго, освен списания. Трина беше читателката. Все ми се струваше, че ако взема някоя книга, ще навляза в нейната територия. Помислих си, че тя се връща в университета и двамата с Томас скоро ще изчезнат, и осъзнах, че не съм сигурна дали това ме прави щастлива, или ме натъжава — или беше нещо по средата.

Нейтън позвъни в седем. Изглеждаше облекчен, че ще остана през нощта.

— Не успях да открия господин Трейнър. Позвъних и на стационарния телефон, но се включи секретарят.

— Ами, него май го няма.

— Няма го?

Изведнъж ме изпълни паника при мисълта, че цяла нощ ще съм сама с Уил. Боях се да не объркам пак нещо и да застраша сериозно здравето му.

— Да се обадя ли на госпожа Трейнър? — попитах.

От другата страна на линията последва кратко мълчание.

— Не. По-добре не.

— Но…

— Виж, Лу, той често… често отива на едно друго място, когато госпожа Т. Остане в града.

Нужна ми беше минута да осъзная какво ми казва.

— О!

— Добре че ти си там. Ако си сигурна, че Уил изглежда по-добре, утре сутринта съм на линия.



Има нормални часове, но има и недействителни часове, когато времето спира своя ход, когато животът — истинският живот — сякаш е на стъпка от теб. Гледах малко телевизия, хапнах и почистих кухнята, движех се като призрак из пристройката. Накрая се върнах обратно в стаята на Уил.

Той се размърда, когато затворих вратата, и повдигна леко глава.

— Колко е часът, Кларк? — Гласът му беше леко приглушен от възглавницата.

— Осем и петнайсет.

Уил отпусна глава и замълча.

— Може ли да пийна нещо?

Сега в тона му нямаше нито острота, нито раздразнителност. Сякаш това, че е болен, най-сетне го бе направило уязвим. Дадох му сок и запалих нощната лампа. Седнах отстрани в леглото и попипах челото му, както навярно бе правила мама в детството ми. Той беше все още топъл, но от предишната температура нямаше и помен.

— Ръцете ти са хладни.

— Вече се оплака веднъж.

— Така ли? — Изглеждаше искрено изненадан.

— Искаш ли супа?

— Не.

— Така удобно ли ти е?

Никога не знаех какъв дискомфорт изпитва в обездвиженото си тяло, но подозирах, че е по-зле, отколкото показва.

— Би ли ме обърнала на другата страна? Просто ме претърколи. Няма нужда да сядам.

Покатерих се на леглото и го обърнах колкото е възможно по-внимателно. От него вече не се излъчваше топлина като от тлееща жарава, само топлият лъх на тяло, което е било известно време под дебела завивка.

— Искаш ли нещо друго?

— Не трябва ли да се прибираш?

— Няма проблем — отвърнах. — Ще остана и през нощта.

Навън вече се бе стъмнило. Снегът продължаваше да вали. Там, където прозорецът осветяваше верандата, снежинките се къпеха в меланхолична златиста светлина. Седяхме смълчани и се взирахме в снега навън като хипнотизирани.

— Може ли да те попитам нещо? — наруших тишината накрая. Виждах ръцете му върху чаршафа. Струваше ми се много странно, че изглеждат толкова обикновени и силни — и в същото време са толкова безполезни.

— И бездруго ще го направиш.

— Какво се случи? — Не спирах да се питам как са се появили белезите на китките му. Това беше единственият въпрос, който не можех да задам директно.

Той отвори едното си око.

— Как се озовах в инвалидна количка?

Когато кимнах, отново притвори очи.

— Пътно произшествие с мотор. Не с моя. Аз бях невинен пешеходец.

— Мислех, че е от ски или от скачане с бънджи, или нещо подобно.

— Всички мислят така. Една от божиите шегички. Пресичах шосето пред къщи. Не тук — поясни. — Лондонския ми дом.

Загледах се в книгите на лавиците му. Сред романите на „Пенгуин“ с износени от четене меки корици имаше и солидни томове: „Корпоративно право“, „Сливане и поглъщане на фирми“, справочни издания, чиито имена не ми говореха нищо.

— И нямаше никакъв начин да запазиш работата си?

— Не. Нито апартамента, почивките, живота… ти видя бившата ми приятелка… — Последва пауза, която не успя да скрие горчивината му. — Но май трябва да съм благодарен, защото известно време мислеха, че няма да оживея.

— Говориш така, сякаш го мразиш. Сегашния си живот, искам да кажа.

— Да.

— Има ли някаква възможност отново да заживееш в Лондон?

— Не и в това състояние.

— Но състоянието ти може да се подобри. Доколкото разбрах от Нейтън, в лечението на тоя вид увреждания има голям напредък.

Уил отново притвори очи.

Изчаках, след което нагласих възглавницата под главата му и юргана около кръста му.

— Съжалявам, ако прекалявам с въпросите — промърморих и седнах изправено. — Искаш ли да изляза?

— Не. Остани още малко. Говори ми. — Той преглътна. Очите му се отвориха и погледът му срещна моя. Изглеждаше ужасно уморен. — Кажи ми нещо хубаво.

Поколебах се за миг, после се облегнах на възглавниците до него. Седяхме в слабо осветената стая и гледахме как огрените за кратко снежинки изчезват в тъмната нощ.

— Знаеш ли… и аз често исках това от татко — признах. — Но ако ти кажа как го правеше, ще решиш, че съм ненормална.

— Повече, отколкото си мисля сега?

— Когато имах кошмар или бях тъжна, или изплашена от нещо, той ми пееше песента за банджото.

— Песента за…

— Песента за банджото. Мислех, че всички я знаят.

— Повярвай ми, Кларк — промърмори той, — представа си нямам.

Поех си дълбоко въздух, притворих очи и запях:

Искам да се върна, ооо, в моята страна, ооо,

страната, ооо, в която съм родена, ооо,

за да свиря, ооо, на старото си банджо, ооо,

на любимото си, ооо, старо банджо, ооо…

Краят на песента беше посрещнат с мълчание.

— Ти си ненормална. Цялото ти семейство е ненормално.

— Но имаше ефект.

— Освен това си скарана с пеенето. Дано баща ти е по-добър.

— Разбирам. Онова, което всъщност искаше да ми кажеш, е: „Благодаря ви, госпожице Кларк, че се опитахте да ме развеселите“.

— Хм, като се замисля, не е по-зле от триковете на психотерапевта. Окей, Кларк — усмихна се той, — разкажи ми още нещо. Нещо, което не включва пеене.