Позамислих се.

— Окей… ами… нали оня ден се беше загледал в обувките ми?

— Трудно е да не ги гледа човек.

— Е, мама казва, че това със странните обувки го правя от тригодишна. Тогава ми купила чифт яркосини гумени ботушки — навремето били рядкост, децата носели от ония, тъмнозелените, или най-много червени, ако имат късмет. Казва, че от деня, в който ги донесла вкъщи, не съм ги свалила от краката си. Носела съм ги в леглото, в банята, в детската градина през цялото лято. Любимото ми облекло били тия лъскави яркосини ботушки и чорапогащникът „пчеличка“.

— Чорапогащникът „пчеличка“?

— На черни и жълти ивици.

— Каква прелест.

— Това не беше много учтиво.

— Но е вярно. Звучи отблъскващо.

— Може и да ти звучи отблъскващо, Уил Трейнър, но колкото и да ти е чудно, не всички момичета се обличат с единствената мисъл да се харесат на мъжете.

— Говориш глупости.

— Не са глупости.

— Всичко, което прави жената, е, за да се хареса на мъжете. Всичко, което правят всички, е свързано с мисълта за секс. Не си ли чела „Червената кралица“?

— Не знам за какво говориш. Но те уверявам, че не седя в леглото ти и не ти разказвам истории за жълто-черни чорапогащници, за да те свалям.

Осъзнах, че тревогата, която ме беше стискала за гърлото през целия ден, ме напуска постепенно след всяка забележка на Уил. Вече не бях единственият човек, натоварен с отговорността за паралитик с висока температура. Бях си аз, седнала до един саркастичен тип, и си бъбрех с него.

— Хайде, Кларк, какво стана с онези великолепни лъскави ботушки?

— Наложи се майка ми да ги изхвърли. Получих ужасен сърбеж.

— Очарователно.

— Изхвърли и чорапогащника.

— Защо?

— Така и не разбрах. Но това ми разби сърцето. Повече не намерих чорапогащник, който да ми хареса толкова. Вече не ги произвеждат. А и да ги произвеждат, не ги правят за пораснали момичета.

— Странна работа.

— Престани да ми се подиграваш. Никога ли не си харесвал подобни неща?

Едва го различавах в полутъмната стая. Можех да запаля лампата, но нещо ме спираше. И съжалих веднага щом осъзнах какво съм казала.

— Да — отвърна той тихо. — Харесвал съм.

Поговорихме си още известно време, а после Уил задряма.

Лежах до него и го гледах как диша, като от време на време се чудех какво би казал, ако се събуди и види как го разглеждам — дългата коса, уморените очи, наболата брада. Но не можех да помръдна. Часовете бяха станали сюрреалистични, остров във времето. Бях единственият човек, освен него в къщата и се боях да го оставя сам.

Малко след единайсет видях, че отново започва да се поти, дишането му стана повърхностно, затова го събудих и му дадох още от лекарството против треска. Уил не говореше, само измърмори някакви благодарности. Смених горния чаршаф и калъфката на възглавницата, а после, когато най-сетне заспа, останах да лежа на сантиметри от него. След малко заспах и аз.



Събудих се, защото някой викаше името ми. Бях в класната стая, задрямала на чина. Учителката почукваше по черната дъска и не спираше да повтаря името ми. Знаех, че трябва да се събудя, знаех, че учителката ще сметне поведението ми за непочтително, но не можех да вдигна глава от чина.

— Луиза.

— Ммм.

— Луиза.

Чинът беше ужасно мек. Отворих очи. Думите се произнасяха над главата ми със съскащ глас, но много отчетливо. Луиза.

Лежах в леглото. Примигнах, докато погледът ми се фокусира, вдигнах очи и видях, че над мен стои Камила Трейнър. Носеше тежко вълнено палто, дамската й чанта бе преметната през рамо.

— Луиза.

Надигнах се рязко. До мен Уил спеше под завивките, с леко отворена уста, лакътят му бе свит под прав ъгъл пред него. През прозореца проникваше светлината на студената слънчева утрин.

— Ъммм.

— Какво правиш?

Почувствах се така, сякаш ме бяха хванали да върша нещо много лошо. Потърках лице и опитах да си събера мислите. Защо бях тук? Как бих могла да й обясня?

— Какво правиш в леглото на Уил?

— Уил… — промълвих. — Уил не беше добре… Просто си помислих, че трябва да го държа под око…

— Какво искаш да кажеш? Как така не е бил добре? Би ли дошла в коридора? — Тя излезе бързо от стаята, явно очаквайки да я настигна.

Последвах я, като се опитвах да оправя измачканите си дрехи. Имах ужасното чувство, че гримът ми се е размазал по цялото лице.

Тя затвори вратата на стаята след себе си.

Стоях пред нея и се мъчех да пригладя косата си, докато си събирах мислите.

— Уил имаше температура. Нейтън я свали, когато дойде, но не знаех как мога да я регулирам и исках да го държа под око… — Гласът ми беше дрезгав от съня и думите ми едва се разбираха. Не бях сигурна, че звучат достатъчно смислено.

— Защо не ми се обади? Щом е бил болен, трябваше да ми позвъниш веднага. Или на господин Трейнър.

Изведнъж дойдох на себе си. Господин Трейнър. Божичко! Погледнах часовника. Беше осем без петнайсет.

— Аз не… Нейтън каза, че…

— Виж, Луиза. Не е висша математика. Щом Уил е бил толкова зле, че да спиш в неговата стая, значи е трябвало да ми се обадиш.

— Да.

Примигнах и сведох очи.

— Не разбирам защо не си позвънила. Не опита ли да се обадиш на господин Трейнър?

Нейтън ме предупреди да не казвам нищо.

— Аз…

В този момент вратата към пристройката се отвори и на прага застана господин Трейнър, с вестник под мишница.

— Значи, успя да дойдеш! — обърна се към жена си, докато чистеше снежинките от раменете си. — Аз излязох да купя вестник и мляко. Навън е много хлъзгаво. Трябваше да ида до „Хансфорд Корнър“ по обиколния път, за да избегна заледените участъци.

Тя го погледна и за миг се почудих дали регистрираше факта, че той носи ризата и пуловера от предния ден.

— Знаеше ли, че Уил не е бил добре през нощта?

Той погледна право към мен. Сведох очи към краката си. Не се бях чувствала толкова неудобно в живота си.

— Ти опита ли да ми се обадиш, Луиза? Съжалявам — не съм чул нищо. Сигурно интеркомът се е изтощил. Вече няколко пъти го пропускам. И аз не се чувствах много добре снощи. Затова излязох — да глътна малко въздух.

Все още бях с чорапите на Уил. Вторачих се в тях, чудейки се дали госпожа Трейнър няма да ме порицае и за това.

Но тя изглеждаше разсеяна.

— Пътуването беше дълго. Мисля… По-добре ти се погрижи за нещата. Но ако отново се случи нещо подобно, веднага да ми се обадиш. Разбра ли?

Боях се да погледна към господин Трейнър.

— Да — отвърнах и изчезнах в кухнята.

Седма глава

Пролетта дойде за една нощ, сякаш зимата, подобно неканен гост, си беше облякла набързо палтото и бе изчезнала, без да се сбогува. Светът стана по-ведър, улиците се къпеха във водниста светлина, въздухът се изпълни с ухания. Долавяше се нещо цветно и жизнерадостно, птичи песни огласяха деня.

Аз обаче не забелязвах промяната. Предишната вечер бях останала у Патрик. Виждахме се за първи път от близо седмица заради натоварения му тренировъчен график, но след четирийсет минути във ваната с половин пакет соли толкова се бе изтощил, че едва намираше сили да ми говори. Започнах да го галя по гърба, в несвойствен за мен опит да го възбудя, а той измърмори, че е скапан — ръката му трепереше, докато ме пропъждаше като досадна муха. Четири часа по-късно все още бях будна и се взирах недоволно в тавана.

С Патрик се бяхме запознали, докато стажувах в „Острия бръснач“, единствения фризьорски салон унисекс в Хейлсбъри. Появи се в момент, когато Саманта, собственичката, бе заета, и поиска четвърти номер. Седна на моя стол и както се шегуваше после, това било не само най-лошото му подстригване, но и най-лошото подстригване в историята на човечеството. Три месеца по-късно, след като осъзнах, че желанието ми да експериментирам със собствената си коса не значи непременно, че съм създадена за фризьорка, аз напуснах и получих работата в кафенето на Франк.

Когато започнахме да излизаме, Патрик работеше в телемаркета и в списъка с любимите му неща влизаха бира, топъл шоколад, разговори за спорт и правенето на секс. Една добра вечер за двама ни обикновено включваше всичките четири. Той не беше хубавец, по-скоро невзрачен и по-пълничък от мен, но аз си го харесвах. Харесвах стабилността му, начина, по който се чувствах, когато се увивах около него. Баща му бе починал и ми харесваше как се държи с майка си — почтително и грижовно. Братята и сестрите му (четири на брой) бяха задружни и се отнасяха с обич един към друг. Първия път, когато излязохме заедно, едно гласче ми прошепна: Този мъж никога няма да те нарани. И наистина през седемте години оттогава с нищо не ми бе дал повод за съмнение.

И изведнъж се превърна в маратонец.