Велосипедът с помощни колела на Томас лежеше преобърнат на пътеката. Затворих портичката, преместих велосипеда до верандата и отворих вратата. Топлината вътре ме блъсна като въздушна възглавница; мама е зиморничава и парното работи по цяла година. Татко постоянно отваря прозорците и мърмори, че това ще ни разори. Казва, че сметките ни за парно са по-големи от брутния вътрешен продукт на малка африканска държава.

— Ти ли си, миличка?

— Аха. — Провесих якето си на закачалката, където трябваше да се пребори за място сред останалите дрехи.

— Кой е, Лу или Трина?

— Лу.

Хвърлих поглед във всекидневната. Татко лежеше по корем на дивана, пъхнал ръка дълбоко под възглавниците, които сякаш я бяха погълнали до рамото. Томас, петгодишният ми племенник, клечеше до него и го наблюдаваше напрегнато.

— Лего. — Татко обърна към мен лице, почервеняло от усилието. — Не разбирам защо ги правят толкова малки тия проклетии! Да си виждала лявата ръка на Оби Уан Кеноби?

— Беше върху дивидито. Томас май е разменил ръцете на Оби и Индиана Джоунс.

— Е, не можем да оставим Оби с кафяви ръце. Трябва да намерим черните.

— Не си струва труда. И бездруго Дарт Вейдър си отрязва ръката във втория епизод. — Потупах бузата си — покана за Томас да ме целуне. — Къде е мама?

— Горе. Я гледай! Монета от две лири!

Вдигнах очи към горния етаж и долових познатото скърцане на дъската за гладене. Майка ми — Джоузи Кларк, никога не подвиваше крак. За нея това бе въпрос на чест. Случвало се беше да боядисва прозорците, покатерена на стълба отвън, и да ни маха с ръка, докато ние вътре ядем неделния си обяд.

— Няма ли да ми помогнеш да намерим тая проклета ръка? От половин час я търся, закъснявам за работа.

— Нощна смяна ли си?

— Аха. Вече е пет и половина.

Хвърлих поглед към часовника.

— Не е. Четири и половина е.

Татко измъкна ръка изпод възглавниците и погледна часовника си.

— Защо си подранила?

Поклатих леко глава, сякаш не бях чула въпроса, и влязох в кухнята.

Дядо седеше в стола си до кухненския прозорец, забил поглед в някакво судоку. Сестрата от поликлиниката ни беше казала, че е добре за концентрацията му, помагало му да се съсредоточи след инсулта. Май само аз забелязвах, че попълва квадратчетата с първата цифра, която му дойде наум.

— Здрасти, дядо.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Искаш ли чаша чай?

Поклати глава и размърда устни.

— Безалкохолно?

Кимна.

Отворих вратата на хладилника.

— Няма ябълков сок. — После се сетих, че ябълковият сок е твърде скъп. — Лимонада?

Той поклати глава.

— Вода?

Дядо кимна и докато му подавах чашата, промърмори нещо, което би могло да мине за „благодаря“.

Мама влезе в стаята, понесла огромна кошница с идеално сгънато пране.

— Твои ли са? — размаха чифт чорапи.

— Май са на Трина.

— И аз така си помислих. Странен цвят. Сигурно съм ги изпрала със синята пижама на дядо ти. Рано си се върнала. Ще ходиш ли някъде?

— Не. — Напълних чаша вода от чешмата и я изпих.

— Патрик ще идва ли довечера? Звънна преди малко. Да не си си изключила мобилния?

— Аха.

— Каза, че щял да направи резервация за почивката ви. Баща ти казва, че видял нещо по телевизията. Какво си бяхте харесали? Ипсос? Калипсо?

— Скиатос.

— Точно така. Трябва много да внимавате с хотела. Може да го проверите и по интернет. Двамата с дядо ти гледали нещо в обедните новини. Изглежда, доста строят там — и половината били от тези, как ги наричаха, бюджетни хотели, — та трябва добре да го проучите. Татко, искаш ли чай? Лу предложи ли ти вече? — Тя включи електрическия чайник и чак тогава ме погледна. Изглежда, най-сетне бе забелязала, че не казвам нищо. — Добре ли си, скъпа? Виждаш ми се бледа.

Протегна ръка и я сложи на челото ми, сякаш бях дете, а не на двайсет и шест години.

— Почивката май ще ни се размине.

Ръката на мама замръзна. Изгледа ме проницателно, сякаш ме изследваше с рентгенови лъчи. Помнех този поглед от детинство.

— Да не сте се скарали с Патрик?

— Мамо, аз…

— Знам, че не е моя работа. Но сте гаджета отдавна. Нормално е да има и такива моменти. Понякога и ние с баща ти…

— Изгубих си работата.

Думите увиснаха в тишината и продължиха да се реят из стаята дълго след като бяха изречени.

— Какво?

— Франк затваря кафенето. От утре. — Протегнах ръка с навлажнения плик, който в шока си бях стискала по целия път — в автобуса и 180-те крачки от спирката до къщи. — Това е заплатата ми за три месеца напред.



Денят бе започнал както обикновено. Всички мои познати мразят сутрините в понеделник, но не и аз. Харесваше ми да пристигам рано в „Кифличката“, да включвам големия чайник, да внасям касите с мляко и хляб от задния двор и да си бъбря с Франк, докато се приготвяме да отворим.

Харесваше ми душната топлина в заведението, напоена с мириса на бекон, струите свеж въздух, нахлуващи при отварянето на вратата, жуженето на разговорите, а когато бе тихо — приглушената музика от радиото на Франк, което свиреше сякаш на себе си в ъгъла. Не беше от модерните заведения. Стените му бяха осеяни със снимки от замъка на хълма, масите още имаха пластмасово покритие, а менюто не бе помръднало, откакто бях започнала работа, като изключим няколко промени във видовете шоколад и добавянето на шоколадови кексчета към асортимента от кифлички с глазура.

Но най-много харесвах клиентите. Харесвах Кев и Анджело, водопроводчиците, които идваха почти всяка сутрин и се шегуваха с Франк за произхода на месото. Харесвах жената с прякор Глухарчето заради бухналата й бяла коса, — която си поръчваше яйце и пържени картофи от понеделник до четвъртък и четеше безплатните вестници, докато изпие двете си чаши чай. Всеки път гледах да я заговоря. Сигурно това беше единственият разговор на старата дама за целия ден.

Харесваха ми туристите, които се отбиваха на път към замъка и на връщане от него, шумните ученици, които идваха след училище, постоянните клиенти от офисите оттатък улицата, Нина и Чери, фризьорките, които можеха да ти кажат калориите на целия асортимент в „Кифличката“. Не ме дразнеха дори неприятните клиенти, като червенокосата собственичка на магазина за играчки, която се заяждаше за рестото поне веднъж седмично.

Наблюдавах началото и края на познанства, зародили се на масите в заведението, гледах как се прехвърлят децата между разведените родители, виждах облекчението на клиентите, които не обичаха да готвят, тайното удоволствие на пенсионерите от топлата храна. Пред мен минаваше животът на много хора и с повечето разменях по някоя и друга дума — пускаха шеги или правеха коментари, докато отпиваха от топлия чай. Татко казваше, че никога не знае какво ще изтърся, но в „Кифличката“ това нямаше значение. Франк ме харесваше. Беше мълчалив по природа и твърдеше, че оживявам заведението му. Аз бях нещо като барманка, но без да наливам напитки нонстоп.

И изведнъж, през въпросния ден, когато обедният наплив бе свършил и заведението за кратко се беше изпразнило, Франк избърса ръце в престилката, измъкна се иззад печката и обърна към улицата малката табелка „Затворено“.

— Франк, вече съм ти казвала. Минималната надница не включва екстри. — Шефът ми беше странен като синьо гну, както обичаше да се изразява баща ми. Погледнах го.

Не се усмихваше.

— Опа! Да не би пак да съм сипала сол в захарниците?

Франк стискаше в ръце един пешкир — никога не го бях виждала толкова притеснен. За миг се почудих дали някой не се е оплакал от мен. Направи ми знак да седна.

— Съжалявам, Луиза — добави той, след като ми съобщи новината. — Трябва да се върна в Австралия. Татко не е добре със здравето. А и без това в замъка се канят да отворят заведение. Пишеше го на стената.

Сигурно съм седяла със зяпнала уста. Франк ми връчи плика и отговори на следващия ми въпрос, преди да съм го изрекла.

— Знаеш, че не си подписвала официален договор, но няма да те оставя така. Тук е заплатата ти за три месеца. Утре затваряме.



— Три месеца! — избухна татко, докато мама пъхаше чаша подсладен чай в ръцете ми. — Голям жест, няма що, при положение че тя работи за него като роб цели шест години!

— Бърнард! — Мама го стрелна предупредително и кимна към Томас. Родителите ми го гледаха през деня, докато Трина се прибере от работа.

— И сега какво ще прави, по дяволите? С това еднодневно предупреждение?!

— Ами… просто ще трябва да си намери нова работа.

— Няма работа, Джоузи! Знаеш го не по-зле от мен. В криза сме.

Мама притвори за миг очи, сякаш правеше опит да се успокои, преди да отговори.

— Лу е умно момиче. Все ще намери нещо. Има доста стаж зад гърба си. А и Франк ще й даде добра препоръка.

— Да бе… „Луиза Кларк прави страхотни препечени филийки и много я бива да налива чай.“