Извърнах се.

Уил ме зяпаше.

— Извинявай — казах след миг. — Не знам откъде ми дойде.

— Започвам да изпитвам известно съжаление към Бегача.

— О, не е това — възразих. — От дългата работа в кафенето е. Виждаш и чуваш всичко. Модели в поведението на хората. Ще се изненадаш какво се случва.

— Затова ли не си се омъжила досега?

Примигнах.

— Вероятно.

Не исках да призная, че всъщност никога не са ми предлагали.

Може да изглежда, че не правехме кой знае какво. Но в действителност дните с Уил бяха станали мъничко по-различни — в зависимост от настроението му и което е по-важно — колко силна болка изпитва. В някои дни идвах на работа и по стиснатите му челюсти разбирах, че не му се говори с мен — или с когото и да било, — и щом го забележех, намирах си работа в пристройката, опитвах се да предугадя нуждите му и не го безпокоях с въпроси.

Много неща го караха да изпитва болка. Първо общите болки, които се дължаха на загубата на мускулна сила: мускулите му отслабваха все повече въпреки старанията на Нейтън по време на физиотерапията. Заради проблеми с храносмилането изпитваше стомашни болки, имаше болки в раменете, болки от инфекциите на пикочния мехур — явно неизбежни въпреки старанията на всички. Беше получил язва на стомаха от приемането на твърде много обезболяващи в началото на възстановяването си, когато явно ги бе гълтал като бонбони „тик-так“.

От време на време се появяваха рани от залежаване, от твърде дълго седене в едно положение. Наложи се на няколко пъти да остане в леглото, за да се излекуват, а той мразеше да е в хоризонтално положение. Лежеше и слушаше радио, а в очите му проблясваше едва сдържана ярост. Уил имаше и главоболие — според мен страничен ефект от гнева и безсилието. Притежаваше толкова много интелектуална енергия, а не можеше да я оползотвори. Това му се отразяваше.

Но най-мъчителна бе изгарящата болка в крайниците; безмилостна, пулсираща, тя не му позволяваше да се съсредоточи върху нищо друго. Обикновено пълнех леген със студена вода и ги охлаждах или ги увивах в студени хавлии, надявайки се да облекча страданието му. Върху челюстта му заиграваше мускул, а понякога той просто изчезваше, сякаш единственият начин да се справи с болката беше, като се отдалечи от собственото си тяло. Изненадващо и за самата мен, бързо свикнах с грижите около Уил. Изглеждаше несправедливо, че макар и безполезни, крайниците му причиняваха такова жестоко страдание.

Въпреки всичко изброено, Уил не се оплакваше. Затова ми бяха нужни седмици, докато изобщо забележа, че страда. Сега умеех да разчитам напрежението в очите, мълчанието му, начина, по който сякаш се оттегля в някакъв друг свят. Казваше само: „Би ли донесла студената вода, Луиза?“ или „Мисля, че е време за обезболяващи“. Понякога изпитваше толкова силни болки, че цветът се отдръпваше от лицето му и то ставаше пепеляво. Това бяха най-лошите дни.

Но имаше и дни, когато двамата не се дразнехме от присъствието си. Той не изглеждаше смъртно обиден, когато му говорех, както бе в началото. Днес май беше ден без болки. Когато госпожа Трейнър излезе да ни каже, че чистенето ще продължи още двайсет минути, аз приготвих по едно питие за двама ни и поехме на бавна разходка из градината — Уил внимаваше да не излезе от пътеката, а аз гледах как сатенените ми пантофки с плоски подметки потъмняват от влажната трева.

— Интересен избор на обувки — отбеляза Уил.

Бяха смарагдовозелени. Открила ги бях в един от благотворителните магазини. Патрик казваше, че в тях изглеждам като кралицата на леприконите.5

— Обличаш се различно от тукашните хора. Всеки път очаквам да видя каква щура комбинация ще измислиш.

— И как според теб се обличат тукашните хора?

Той зави леко наляво, за да избегне един клон върху пътеката.

— С полар. Или ако си от тайфата на майка ми, с нещо от „Джейгър“ и „Уисълс“. — Той ме погледна. — Откъде у теб този екзотичен вкус? Къде другаде си живяла?

— Никъде.

— Какво, живяла си само тук? А къде си работила?

— Само тук. — Извърнах се и го погледнах, скръстила отбранително ръце на гърдите. — Е, и? Кое му е толкова странното?

— Градът е малък. Не предлага много. И всичко се върти около замъка. — Спряхме на пътеката и се загледахме в него — издигаше се в далечината върху странния куполообразен хълм, съвършен като детска рисунка. — Винаги съм мислил, че е от местата, в които хората търсят спокойствие. Когато се уморят от всичко останало. Или когато не им достига въображение да идат другаде.

— Благодаря.

— Всъщност в това няма нищо лошо. Но… за бога! Тук няма нищо динамично, нищо не се развива. Едва ли може да се каже, че е пълно с идеи, интересни хора и възможности. За всички тук ще е същинско кощунство, ако магазинът за сувенири започне да предлага изтривалки с друга рисунка, освен миниатюрната железница.

Напуши ме смях. Предната седмица в местния вестник имаше статия точно на тази тема.

— Ти си на двайсет и шест, Кларк. Би трябвало да си някъде другаде, да се наслаждаваш на живота, да те ухажват по баровете, да показваш странния си гардероб на готини мъже…

— Тук ми е добре.

— А не би трябвало.

— Ти май обичаш да учиш хората какво да правят, а?

— Само когато знам, че съм прав — поправи ме той. — Би ли ми помогнала с чая?

Извих сламката му, за да я стига по-лесно, и изчаках да отпие. От хладния въздух връхчетата на ушите му бяха порозовели.

Направи гримаса.

— Исусе, чаят ти е ужасен. А уж си си изкарвала хляба с това.

— Защото си свикнал с лесбийски чай — изтърсих. — Префърцунения. „Лапсан Соучун“.

— Лесбийски чай! — Той едва не се задави. — Е, във всеки случай е по-добър от твоя. Исусе! Гъст е като супа.

— Така значи, дори чаят ми не струва. — Седнах на пейката пред него. — Значи, ти можеш да намираш недостатъци на всичко, което казвам или правя, а аз трябва да си мълча, така ли?

— Ами, давай тогава, Луиза Кларк. Да чуем и твоето мнение.

— За теб?

Той въздъхна театрално.

— Имам ли избор?

— Би могъл да се подстрижеш. Така приличаш на клошар.

— Звучиш като майка ми.

— Наистина изглеждаш ужасно. Можеш поне да се бръснеш. Не те ли сърби лицето от тая брада?

Той ми хвърли бърз поглед.

— Сърби те, нали? Знаех си. Добре — следобед ще я обръсна цялата.

— О, не.

— Да. Попита ме за мнението ми. И аз ти го дадох. Ти няма да правиш нищо.

— Ами ако откажа?

— Може пак да я обръсна. Ако порасне още малко, ще започна да вадя храна от нея. После ще трябва да те съдя за стрес на работното място.

И тогава той се усмихна, сякаш бях казала нещо забавно. Може да звучи малко тъжно, но усмивките на Уил бяха изключително редки и това, че успях да го накарам да се усмихне, ме изпълни с гордост.

— Ей, Кларк — обади се той. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Ще ме почешеш ли по ухото? Ужасно ме сърби.

— Ще ме оставиш ли да ти подстрижа косата, ако го направя?

— Не дърпай дявола за опашката.

— Шшшт! Не ме изнервяй! Не ме бива много с ножиците.



Намерих самобръсначка и пяна за бръснене в шкафа в банята, бяха пъхнати доста навътре, зад пакетите с кърпички и памук, като нещо, което не се използва често. Накарах го да дойде в банята, приготвих съд с топла вода, помолих го да извие леко назад облегалката за главата и покрих с гореща кърпа брадичката му.

— Какво правиш? На бръснарница ли си играеш? За какво ти е тая кърпа?

— Не знам — признах. — Нали така правят във филмите. Същото е като топлата вода и кърпите, когато някой ще ражда.

Не виждах устата му, но очите му се присвиха леко, сякаш тайничко се забавляваше. Исках да си останат така. Исках да се усмихва — и този отнесен, напрегнат поглед да изчезне от лицето му. Не спирах да бъбря. Разказвах му вицове. Тананиках. Правех всичко, само и само да удължа момента, преди отново да стане мрачен.

Навих си ръкавите и се заех да покривам с пяна лицето му от брадичката до ушите. Поколебах се за миг, когато вдигнах самобръсначката над лицето му.

— Не знам дали моментът е подходящ, но трябва да ти призная, че досега не съм бръснала друго, освен краката си.

Той притвори очи и се отпусна назад. Започнах да прокарвам внимателно бръснача по кожата му, тишината се нарушаваше единствено от плисъка на водата, когато плакнех ножчето в мивката. Работех мълчаливо, като междувременно изучавах лицето на Уил Трейнър, бръчките, които се спускаха към ъгълчетата на устата му, бръчки, твърде дълбоки за възрастта му. Отметнах назад косата му и видях издайническите следи от шевове, вероятно от злополуката. Видях бледоморавите сенки, говорещи за безкраен низ от безсънни нощи, дълбоката бръчка между веждите му — свидетелство за мълчалива болка. От кожата му лъхаше топла сладост, мирис на пяна за бръснене и нещо, което беше характерно само за Уил, дискретно и скъпо. Лицето му взе да се появява изпод четината и разбрах защо му е било лесно да плени жена като Алиша.