— Благодаря ти за доверието, татко.

— Нищо не съм казал.

Знаех истинската причина за безпокойството на баща ми. Вкъщи разчитаха на моята заплата. Трина работеше за жълти стотинки в цветарския магазин. Мама не можеше да работи, защото трябваше да се грижи за дядо, а неговата пенсия бе мизерна. Татко живееше в постоянно напрежение за своята работа в мебелния завод. Шефът му от месеци намекваше за възможни съкращения. У дома се подхвърляха приказки за дългове и превишаване на кредита. Преди две години колата на татко бе помляна от шофьор без застраховка и това срути и бездруго разклатените финанси на родителите ми. Скромната ми надница едва успяваше да закрепи положението и да покрие домакинските разходи.

— Да не се окайваме предварително. Утре Лу може да иде в Бюрото по труда и да види какво предлагат. Засега имаме с какво да караме. — Говореха тъй, сякаш мен ме нямаше. — Освен това е умница. Умница си ни, нали, миличка? Може да изкара курс по машинопис. Да започне работа в някой офис.

Седях, без да продумам, докато родителите ми обсъждаха какви други възможности имам със скромното си образование. Работа във фабрика, шивачка, продавачка на сандвичи. За първи път този следобед ми се доплака. Томас ме изгледа с големите си кръгли очи и безмълвно ми подаде половин лепкава бисквита.

— Благодаря ти, Томо — промърморих аз и я изядох.



Той беше на пистата, точно както очаквах. От понеделник до четвъртък, с точността на гарово разписание, Патрик тренираше в гимнастическия салон или тичаше по ярко осветената писта. Слязох по стълбите и се сгуших в якето, понеже ми стана студено. Поех бавно по пистата и когато приближих достатъчно, му махнах с ръка.

— Потичай с мен — предложи запъхтяно, щом дойде по-близо. Дъхът му излизаше на прозрачни облачета. — Имам още четири обиколки.

Поколебах се за миг и затичах редом с него. Това беше единственият начин да проведем разговор. Бях с розовите си маратонки с тюркоазени връзки, единствените обувки, с които можех да тичам.

Прекарах деня у дома, опитвайки се да бъда полезна. Още след първия час усетих, че започвам да лазя по нервите на майка си. Мама и дядо си имаха установен ритъм и само им се пречках. Татко спеше, понеже тоя месец работеше нощна смяна, и не биваше да го безпокоим. Разтребих стаята си, седнах и погледах телевизия с намалена сила на звука, а когато от време на време си спомнях защо съм вкъщи, за миг усещах остра болка в гърдите.

— Не те очаквах.

— Омръзна ми да седя вкъщи. Помислих си, че можем да идем някъде.

Той ми хвърли кос поглед. Лицето му блестеше от пот.

— Гледай по-скоро да си намериш работа, рожбо.

— Не са минали и двайсет и четири часа, откакто изгубих моята. Нямам ли право поне малко да се разкисна?

— Не го вземай толкова навътре. И бездруго нямаше да работиш на това място вечно. Нали искаш да вървиш напред и нагоре. — Преди две години Патрик бе обявен за най-добрия млад предприемач на годината в Стортфолд и още не бе дошъл на себе си от признанието. Оттогава се беше сдобил с бизнес партньор — Джинджър Пийт, и двамата работеха като персонални фитнес инструктори — покриваха район от шейсет километра и имаха два регистрирани вана с логото на фирмата. В офиса им беше окачено бяло табло, където Патрик записваше очаквания оборот с дебели черни маркери, като постоянно преправяше цифрите, докато не го удовлетворят. Аз обаче изобщо не бях сигурна дали имат реално покритие. — Едно уволнение може да промени живота на човек, Лу. — Той хвърли поглед към часовника си, за да види за колко време е направил обиколката. — Какво искаш да правиш? Можеш да изкараш някой курс. Сигурен съм, че има помощи за хора като теб.

— Хора като мен?

— Хора, които търсят нови възможности. Ти с какво искаш да се занимаваш? Може да станеш козметичка. Доста си хубавичка. — Смушка ме с лакът, докато тичахме, сякаш трябваше да съм му благодарна за комплимента.

— Знаеш я моята козметика. Сапун, вода, нищо специално.

Патрик, изглежда, започваше да се отегчава.

Аз изоставах. Мразех да тичам. Мразех и Патрик, задето не забавя темпото.

— Какво ще кажеш за… продавачка? Секретарка? Брокер на недвижими имоти? Не знам… все трябва да има нещо, което би могла да правиш.

Но нямаше. Харесвах работата си в кафенето. Харесваше ми да знам всичко за „Кифличката“ и да слушам за живота на хората, които идваха в заведението. Там се чувствах добре.

— Не можеш да се мотаеш безкрайно, рожбо. Ще ти мине. Най-добрите предприемачи са започнали от нулата. Джефри Арчър. Ричард Брансън. — Той ме потупа по ръката да не изоставам.

— Съмнявам се, че Джефри Арчър е приготвял препечени филийки. — Бях се задъхала. И сутиенът ми не беше подходящ за случая. Забавих ход и подпрях ръце на коленете си.

Той извърна глава и затича заднешком, гласът му се разнесе в неподвижния хладен въздух:

— Може и да е приготвял… Просто ти давам пример. Утре ще мислиш по друг начин. Облечи си някой приличен костюм и иди в Бюрото по труда. Или — ако искаш — ела да работиш с нас, аз ще те науча. Знаеш, че в тоя бизнес има хляб. И не се безпокой за почивката. Аз ще я платя.

Усмихнах му се.

Той ми изпрати въздушна целувка и гласът му отекна в празния стадион:

— Ще ми върнеш парите, когато си стъпиш на краката.



Подадох първата си молба за помощ като безработна. Минах през 45-минутно интервю, а после и през групово интервю наред с двайсетина изхвърлени като мен мъже и жени. Половината изглеждаха леко стреснати, както подозирах, че изглеждам и аз, а останалите имаха празните, безлични лица на хора, които са били тук много пъти. Облякла се бях с дрехи, които баща ми наричаше „цивилни“.

В резултат на тия усилия, за кратко работих нощна смяна във фабрика за обработка на пилета (после седмици наред сънувах кошмари) и два дни ходих на курс за консултанти по еленергията за домакинствата. Бързо осъзнах, че всъщност ме обучават да омайвам старци да си сменят енергийния доставчик, и заявих на Саид, моя личен „съветник“, че това не е за мен. Той настоя да продължа да избирам, затова отбелязах някои от предлаганите позиции, но тогава той се умълча и предложи да опитаме (винаги казваше „ние“, макар да беше очевидно, че единият от нас си има работа) нещо друго.

Изкарах две седмици във верига за бързо хранене. Работното време беше наред, можех да преглътна факта, че униформата наелектризира косата ми, но ми беше невъзможно да спазвам сценария с „подходящите отговори“ и тъпите въпроси от рода на „Какво мога да направя за вас днес“ и „Желаете ли към това и голяма порция пържени картофки?“. Освободиха ме, след като едно от момичетата на поничките ме хвана да обсъждам достойнствата на безплатните играчки с четиригодишно дете. Вината не беше моя. Четиригодишното момиченце беше умно. А и аз като него мислех, че Спящите красавици не струват.

Бях дошла за четвърто интервю. Саид бе вперил поглед в сензорния екран и проверяваше други „възможности“ за работа. Дори той, който обикновено демонстрираше оптимизъм и самоувереност от типа „мога да намеря работа и на най-задръстените кандидати“, беше започнал да се уморява.

— Хммм… Мислила ли си да работиш в развлекателната индустрия?

— Имаш предвид да се правя на мъж в някоя пантомима?

— Не, не. Има място за танцьорка в бар. Всъщност няколко.

Вдигнах вежди.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Трийсет часа на седмица и сама си си шеф. Бакшишите сигурно са добри.

— Това означава ли, че току-що ме посъветва да се кълча по бикини пред непознати?

— Нали каза, че те бива с хората. А и май си падаш по… екстравагантното облекло. — Той погледна към електриковозеления ми чорапогащник. Бях решила, че цветът му ще ме ободри. Томас ми беше тананикал мелодийката от „Малката русалка“ почти през цялата закуска.

Саид чукна нещо на клавиатурата.

— Какво ще кажеш за оператор на секстелефон?

Изгледах го кръвнишки.

Той вдигна рамене.

— Нали каза, че обичаш да разговаряш с хората.

— Не. И не искам да съм танцьорка в бар. Както и масажистка. Или оператор на уебкамера. Стига, Саид. Все има нещо, което мога да правя, без баща ми да получи удар.

Това, изглежда, го затрудни.

— Не е останало много, като изключим местата с плаващо работно време в търговската мрежа.

— Зареждане на щандове нощем? — Вече бях идвала достатъчно пъти и бях усвоила терминологията.

— Само че има списък с чакащи. Работата се предпочита от родителите, защото могат да прибират децата си от училище — обясни той с извинителен тон. Взря се отново в екрана. — Май остана само санитарка.

— Да бърша задниците на старци.

— Съжалявам, Луиза, но нямаш кой знае какво образование. Ако решиш да се преквалифицираш, с радост ще ти обясня възможностите. Във вечерното училище предлагат всякакви курсове.

— Вече минахме през това, Саид. Ако се запиша, губя социалните помощи, нали?

— Ако не си в списъка с безработните, да.

Известно време мълчахме. Зяпах към входа, където стояха двама едри охранители. Питах се дали и те бяха получили работата си от Бюрото по труда.