Не ми харесваше, че не мога да спя нощем. Неволно се запитах дали и Уил е буден от другата страна на замъка.

Въображението ми продължаваше да си пробива път в мислите му. Доста мрачно място впрочем.

Ето каква беше истината: не отбелязвах никакъв напредък с него. Времето изтичаше. Не бях успяла да го убедя да идем дори до Париж. А когато ми обясни защо, ми беше трудно да споря. Той имаше основателна причина да отказва почти всяко по-дълго пътуване, което му предлагах. А без да му обясня защо настоявам да пътешества, нямах кой знае какви шансове за успех.

Минавах покрай хола, когато чух звук — приглушена кашлица или може би възклицание. Спрях, върнах се обратно и застанах пред вратата. Бутнах я леко. На пода в хола възглавниците от дивана бяха подредени в подобие на легло и на тях лежаха родителите ми — под юргана за гости, а главите им бяха на нивото на газовата камина. Погледите ни се срещнаха в полумрака, докато стисках в ръка чашата с вода.

— Какво… какво правите тук?

Майка ми се повдигна на лакът.

— Шшшт. Не говори толкова високо. Ние… — Тя погледна към баща ми. — Решихме да спим тук.

— Какво?

— Решихме да спим тук. — Майка ми хвърли бърз поглед към баща ми за подкрепа.

— Отстъпихме нашето легло на Трина — обясни татко. Носеше стара синя тениска, скъсана на рамото, косата му бе щръкнала от едната страна. — С Томас не им е много удобно в малката стая. Казахме им, че може да спят в нашата.

— Но вие не може да спите на пода! Не е удобно!

— Добре сме, миличка — успокои ме татко. — Наистина.

И докато стоях и се мъчех да проумея, той добави:

— Само през уикендите. Пък и ти също не бива да спиш в малката стая. Имаш нужда от сън, ти си… — Той преглътна. — Ти си единствената в тази къща, която работи.

Баща ми не смееше да ме погледне.

— Върни се в леглото, Лу. Хайде. Добре сме. — Мама на практика ме пропъди.

Изкачих обратно стълбите. Босите ми крака стъпваха безшумно по килима, смътно долавях приглушен разговор долу.

Поколебах се пред стаята на мама и татко и сега чух онова, което не бях чула преди — тихичкото похъркване на Томас. Прекосих бавно площадката, влязох в моята стая и затворих внимателно вратата. Лежах в прекалено голямото си легло и се взирах през прозореца към светлината на уличните лампи, докато зората — най-сетне и слава богу — ми донесе няколко скъпоценни часа сън.



В календара ми бяха останали седемдесет и девет дни. Отново започнах да се безпокоя.

И не бях единствената.

Госпожа Трейнър бе изчакала Нейтън да се погрижи за обеда на Уил и ме помоли да я придружа в голямата къща. Накара ме да седна в дневната и ме попита как вървят нещата според мен.

— Ами вече излизаме много повече — отвърнах аз.

Тя кимна, сякаш в знак на съгласие.

— Говори повече отпреди.

— С теб може би. — От гърлото й излезе някакво кратко подобие на смях. — Спомена ли му за пътуване в чужбина?

— Не още. Ще го направя. Просто… нали знаете какъв е.

— Искам да знаеш, че действително нямам нищо против, ако решите да отидете някъде — увери ме тя. — Знам, че не посрещнахме много ентусиазирано идеята ти, но оттогава разговаряхме доста и сега и двамата сме съгласни…

Постояхме в мълчание. Тя направи кафе и го поднесе в чаши с чинийка. Отпих глътка. С чинийка, опряна на коленете, винаги се чувствах като шейсетгодишна.

— Уил ми каза, че е бил у вас.

— Да, на рождения ми ден. Родителите ми организираха специална вечеря.

— Как беше той?

— Добре. Наистина. Беше много мил с мама. — Не издържах и се усмихнах, като си спомних. — Тя… тя е малко тъжна, понеже сестра ми и синът й вече не са вкъщи. Липсват й. Мисля, че той… просто искаше да я разведри.

Госпожа Трейнър изглеждаше изненадана.

— Постъпил е… много мило.

— И мама смята така.

Тя разбърка кафето си.

— Не си спомням кога за последен път Уил е вечерял с нас.

Поразпита ме още малко. Не задаваше директни въпроси, разбира се — не беше такава. Но не можех да й дам отговорите, които искаше. В някои дни мислех, че Уил е по-весел — излизаше с мен, без да протестира, шегуваше се, караше ме да упражнявам ума си, изглеждаше малко по-ангажиран със света извън пристройката, — но дали това значеше нещо? В Уил усещах някаква необятна вътрешна вселена, свят, в който той не ми позволяваше дори да надзърна. През последните две седмици имах неприятното чувство, че тази вселена расте.

— Изглежда малко по-весел — отбеляза тя. Прозвуча така, сякаш опитваше да убеди сама себе си.

— И аз мисля така.

— Почувствах… — Погледът й проблесна за миг. — … такова удовлетворение, че мога да зърна за миг нещо от предишния Уил. Наясно съм, че всички тези подобрения се дължат на теб.

— Не всички.

— Не мога да стигна до него. Изобщо не мога да стигна до него.

Тя остави чашката и чинийката в скута си.

— Много е самостоятелен. Откакто стана зрял мъж, не мога да се отърва от чувството, че ме обвинява в нещо. Не мога да разбера в какво. — Тя опита да се засмее, но това изобщо не беше смях, после ме погледна за миг и отмести очи.

Престорих се, че отпивам от кафето си, макар в чашата ми вече да нямаше нищо.

— Добре ли се разбираш с майка си, Луиза?

— Да — кимнах, после додадох: — Сестра ми е тази, която ме побърква.

Госпожа Трейнър се загледа през прозореца към любимата си градина, в която цветята вече цъфтяха в красива мозайка от розово, бледолилаво и синьо.

— Имаме точно два месеца и половина — каза, без да извръща глава.

Оставих чашката си на масата. Направих го внимателно, за да не изтрака.

— Правя каквото мога, госпожо Трейнър.

— Знам, Луиза. — Тя кимна.

Очевидно вече можех да си ходя.



Лио Макинърни почина на 22 май в анонимна стая в швейцарски апартамент, облечен в любимата си футболна фланелка, с родителите си край леглото. По-малкият му брат бе отказал да отиде, но публикува изявление, в което пишеше, че никой не е бил по-обичан или по-подкрепян от брат му. Лио изпил млечнобелия разтвор от смъртоносен барбитурат в 3:47 следобед и родителите му казаха, че след няколко минути потънал в нещо като дълбок сън. Обявен бил за мъртъв малко след четири часа същия следобед. Смъртта му била потвърдена от свидетел, който присъствал на всичко, и документирана с видеокамера, за да се изключат всякакви съмнения за престъпление.

„Изглеждаше в покой — цитираха майка му. — Това е единственото, което ми помага да го понеса.“

Тя и бащата на Лио бяха разпитани три пъти от полицията и имаше вероятност да ги съдят. В къщата им пристигаха писма, пълни с негодувание. Майка му изглеждаше поне двайсет години по-стара. И все пак в изражението й имаше още нещо; нещо, което — наред с мъката и гнева, с безкрайното изтощение говореше за дълбоко облекчение.

„Най-после приличаше на истинския Лио.“

Петнадесета глава

— Хайде, Кларк, кажи ми. Какви вълнуващи неща си планирала за тази вечер?

Бяхме в градината. Нейтън беше зает с физиотерапевтичните процедури на Уил — повдигаше внимателно коленете му към гърдите, после ги спускаше. Уил лежеше на едно одеяло с лице към слънцето и разперени ръце, сякаш правеше слънчеви бани. Седях на тревата до тях и хапвах от моите сандвичи. Вече рядко излизах на обед.

— Защо ти е да знаеш?

— От любопитство. Интересува ме как си прекарваш времето, когато не си тук.

— Ами… първо ще участвам набързо в състезание по бойни изкуства за напреднали, след това един хеликоптер ще ме откара до Монте Карло на вечеря. После, на път към къщи, може да изпия един коктейл в Кан. Ако погледнеш нагоре в… да речем, два часа през нощта, ще ти помахам на връщане — шегувах се аз. Разтворих сандвича си и проверих какво има вътре. — Най-вероятно ще довърша книгата си.

Уил хвърли поглед към Нейтън.

— Десетачка — каза той и се ухили.

Нейтън бръкна в джоба си.

— Всеки път — промърмори.

Изгледах ги въпросително.

— Всеки път какво? — попитах, докато Нейтън слагаше парите в ръката на Уил.

— Каза, че ще четеш книга. А аз — че ще гледаш телевизия. Винаги печели.

Сандвичът замръзна пред устните ми.

— Винаги? Обзалагали сте се колко скучно живея?

— Не бих използвал тази дума — възрази Уил. Леко виновният израз в очите му обаче говореше друго.

Седнах изправено.

— Така значи. Двамата залагате истински пари, че в петък вечер си седя вкъщи и само чета или гледам телевизия?

— Не — поправи ме Уил. — Залагам също, че ще се видиш с Бегача на пистата.

Нейтън пусна крака на Уил. Повдигна ръката му и започна да я масажира от китката нагоре.