Не бях единственият домашен асистент на човек с увреждане, който посещаваше тези сайтове. Имаше жени, които питаха как да помогнат на партньорите си да добият самочувствие да излизат сред хора; съпрузи, интересуващи се кое е най-новото медицинско оборудване. Имаше реклами за инвалидни колички, които могат да се движат по пясък или неравен терен, усъвършенствани подемни устройства или надуваеми пособия за къпане.

В дискусиите се използваха съкращения. Открих, че ГМТ означава гръбначномозъчни травми, че гръбначното увреждане, означено с С4/5, е много по-тежко от С11/12 — квадриплегици, които можеха да използват ръцете или торса си. Имаше истории за любов и раздели, за хора, които полагаха усилия да облекчат живота на своите партньори или на децата си. Имаше дори съпруги, които се чувстваха виновни, че са молили съпрузите си да спрат да ги бият — защото никога повече нямаше да могат да го правят. Имаше съпрузи, които искаха да изоставят обездвижените си жени, но се страхуваха от реакцията на обществото. Имаше преумора и отчаяние, и много черен хумор — шеги за експлодиращи уринаторни торбички, за идиотизма на иначе добронамерени хора или за неблагополучия след пиянски запой. Падането от количките, изглежда, беше обичайна тема. Обсъждаше се и самоубийството като изход — от тези, които искаха да го направят, и от тези, които ги убеждаваха да си дадат още време, да се научат да гледат на живота позитивно. Прочетох всичко написано и се почувствах така, сякаш бях проникнала тайно в съкровените мисли на Уил.

На обед излязох от библиотеката и се разходих малко из града, да си проясня главата. Реших да се поглезя със сандвич със скариди и седнах на крепостната стена, за да гледам лебедите в езерото край замъка. Свалих си якето, понеже ми беше топло, и обърнах леко лице към слънцето. Имаше нещо странно успокоително в това да наблюдаваш как останалият свят е зает със задачите си. След като бях прекарала цяла сутрин в света на хора, приковани в колички, самият факт, че можех да ходя и да обядвам на слънце, ме изпълваше с чувство за свобода.

Когато свърших, се върнах обратно в библиотеката и отново седнах на компютъра. Поех дълбоко дъх и написах съобщение:

„Здравейте. Аз съм приятелка/домашна асистентка на 35-годишен С5/6. Преди е имал много успешен и динамичен живот и трудно се адаптира към сегашния. Всъщност знам, че не иска да живее, и се опитвам да намеря начин да променя решението му. Моля ви, бихте ли ми казали как мога да го направя? Някакви идеи за неща, които би харесал, или как да го накарам да мисли по друг начин? С благодарност ще приема всякакви съвети.“

Нарекох се Пчеличката. Седях в стола си, известно време си гризах палеца и накрая натиснах „Изпрати“.



Когато седнах пред компютъра на другата сутрин, имах четиринайсет отговора. Влязох в чатрума и примигнах от изненада при вида на дългия списък от имена и отговорите на хора от цял свят, изпратени през деня и нощта.

В първия се казваше:

„Скъпа Пчеличке,

Добре дошла на борда. Сигурен съм, че твоят приятел ще се почувства по-добре, ако знае, че някой е загрижен за него.“

„Не съм много сигурна“, помислих си.

„Повечето от нас в даден момент решават, че им стига толкова. Може би и твоят приятел се чувства така. Не му позволявай да те отблъсне. Зареждай го с положителна енергия. И му обясни, че не той решава кога да дойдем на този свят и да го напуснем, а Господ. Той е решил да промени живота на приятеля ти, а Бог е мъдър и може би това е урок, който Той…“

Минах към следващия имейл.

„Скъпа Пчеличке,

Ще ти го кажа направо: отвратително е да си квадриплегик. А щом приятелят ти е бил и спортна натура, значи му е още по-трудно. Ето нещата, които помогнаха на мен. Да бъда винаги в нечия компания, дори когато не искам. Добри лекарства и антидепресанти, когато е необходимо. Не пишеш къде живеете, но ако го заведеш да си поговори с други квадриплегици, това също помага. Отначало никак не ми се ходеше на тия събирания (сигурно част от мен не е искала да признае, че съм квадриплегик), но се чувстваш по-добре, като знаеш, че не си единственият.

О, и НЕ го оставяй да гледа филми като «Скафандърът и пеперудата». Ще го разстроят! Осведомявай ме как вървят нещата.

Всичко добро, Ричи“

Потърсих в интернет информация за „Скафандърът и пеперудата“: историята на човек, който се парализира след инсулт, и опитите му да общува с външния свят. Записах си заглавието в бележника, без да съм съвсем сигурна защо — да го избегне Уил или аз да не забравя да го гледам.

Следващите два отговора бяха от адвентист и от мъж, чиито съвети за ободряване на Уил определено не влизаха в работния ми договор. Изчервих се и бързо продължих надолу, да не би някой зад мен да погледне към екрана. А на следващия отговор се поколебах — не бях сигурна дали да го прочета.

„Здравей, Пчеличке,

Защо мислиш, че твоят приятел изобщо трябва да променя решението си? Ако можех да измисля начин да умра с достойнство и ако не знаех, че това ще съкруши семейството ми, отдавна да съм го направил. От осем години съм прикован в тая количка и животът ми е постоянна върволица от унижения и безсилие. Можеш ли изобщо да си представиш какво му е? Знаеш ли какво е да не можеш дори да се изходиш без чужда помощ? Да си наясно, че завинаги ще си прикован към леглото, че ще си неспособен да се храниш и обличаш, както и да общуваш със света навън без нечия помощ? Никога вече да не правиш секс? Да очакваш от бъдещето единствено рани от залежаване, още по-влошено здраве и дори инхалатори? От писмото ти личи, че си мил човек, и съм сигурен, че имаш добри намерения. Но може следващата седмица друг да се грижи за него. Може да е някой, който го депресира или дори не го харесва особено. Това, както и всичко останало, не зависи от него. Ние, квадриплегиците, знаем, че трудно можем да избираме кой да ни храни, мие и облича, кой да определя лечението ни. Много е трудно да живееш с подобна нагласа.

Затова мисля, че задаваш неправилния въпрос. Кои сте вие, здравите, че да решавате какъв да бъде животът ни? Ако приятелят ти не харесва живота си, не трябва ли въпросът да е: Как да му помогна да сложи край на всичко това?

С най-добри пожелания,

Земното притегляне, Мисури, САЩ“

Не откъсвах поглед от съобщението, пръстите ми бяха застинали върху клавиатурата. След това продължих нататък. Следващите няколко бяха от други квадриплегици, които критикуваха Земното притегляне за мрачните му думи, възразяваха, че са намерили сили да продължат, че си струва да живеят. Имаше и кратък спор, който изобщо не изглеждаше свързан с Уил.

После обсъждането отново се върна към моята молба. Имаше предложения за антидепресанти, масаж, чудодейни възстановявания, истории за това как животът на някои от пишещите е добил нов смисъл. Имаше и няколко практични предложения: дегустация на вино, музика, изкуство, специално приспособени клавиатури.

Ако партньорът — казваше Грейс 31 от Бирмингам — знае, че е обичан, ще събере сили да продължи. Без любов отдавна да съм се предала.

Тази фраза продължи да ехти в главата ми дълго след като бях напуснала библиотеката.



Уил излезе от болницата в четвъртък. Взех го в приспособения миниван и го откарах вкъщи. Беше блед и отпаднал и гледаше безжизнено през прозореца по време на цялото пътуване.

— Човек не може да спи на такива места — обясни той, когато го попитах дали е добре. — Вечно някой стене на съседното легло.

Казах му, че през уикенда ще го оставя да се възстанови, но след това съм планирала няколко излизания. Казах му, че съм последвала съвета му и опитвам нови неща и че той трябва да дойде с мен. Сменила бях леко подхода, но знаех, че това е единственият начин да го накарам да ме придружи.

Всъщност бях съставила подробна програма за следващите две седмици. Всяко излизане бе внимателно отбелязано върху моя календар с черно, с червена химикалка записвах необходимите предпазни мерки, а със зелена — принадлежностите, от които щях да се нуждая. Всеки път, когато погледнех календара, изпитвах лека възбуда — не само от мисълта, че съм толкова организирана, но и защото някое от тези излизания можеше да се окаже нещото, което би променило отношението на Уил към света.

Ала както обича да казва татко, мозъкът в нашето семейство е сестра ми.

Посещението на художествената галерия не продължи и двайсет минути — като това включваше обикалянето около мястото три пъти, докато намеря подходящо пространство за паркиране. Влязохме и едва бях затворила вратата след Уил, когато той заяви, че всички неща са ужасни. Попитах го защо и той отвърна, че след като не мога да го видя, той надали би могъл да ми го обясни. Киното трябваше да отпадне, след като персоналът ни каза с извинителен тон, че асансьорът им не работел. Други, като проваления опит да идем на плуване, изискваха повече време и организация — предварително позвъняване в спортния център, извънредни часове за Нейтън, — но когато отидохме, всичко, което се случи, бе, че изпихме топлия шоколад от термоса на паркинга пред спортния център, понеже Уил категорично отказа да влезе вътре.

Следващата сряда отидохме на концерта на един певец, когото Уил бе слушал преди на живо в Ню Йорк. Това беше добро излизане. Когато той слушаше музика, изражението на лицето му говореше за пълна концентрация. През повечето време Уил не бе изцяло с хората около себе си, сякаш част от него се бореше с болката, спомените или черните мисли. Ала с музиката беше различно.