Шестнадесета глава

Нямаше изход от положението. Подготовката за сън беше същинска мъка. Всеки уикенд, когато Трина се прибираше вкъщи, семейство Кларк се впускаше в дълга, досадна смяна на леглата. След вечеря в петък мама и татко предлагаха спалнята си и Трина я приемаше, понеже твърдяха, че не, изобщо нямало да им е неудобно, а и колко по-добре щяло да е за Томас, ако спи в позната стая. И продължаваха с уверенията, че така всички щели да се наспят.

Но мама държеше двамата с татко да спят със собствения си юрган, със собствените си възглавници и дори с долен чаршаф, защото мама не можеше да спи, ако леглото й не е точно както е свикнала. Затова след вечеря двете с Трина сваляха всичко от леглото на мама и татко и слагаха нови чаршафи и предпазна постелка, в случай че Томас направи беля. Междувременно спалното бельо на мама и татко се сгъваше и оставяше в ъгъла на дневната, а Томас обикновено скачаше в него и опъваше чаршафа върху столовете, за да си прави палатка.

Дядо предложи своята стая, но никой не я взе. Миришеше на пожълтели копия от „Конни надбягвания“ и „Олд Холбърн“12 и щеше да е нужен цял уикенд да се почисти. Аз, от своя страна, се чувствах леко гузна — все пак всичко беше по моя вина, — но в същото време знаех, че няма да предложа да се върна в „кутийката“. Беше се превърнало в нещо като зъл дух — този задушен килер без прозорци. При мисълта да спя там отново усещах болка в гърдите. Бях на двайсет и седем. И печелех най-много от всички. Не можех да спя в дрешник.

Един уикенд предложих да спя у Патрик и всички изглеждаха облекчени, макар че се опитаха да го скрият. Но докато ме нямаше, Томас бе оставил отпечатъци от лепкавите си пръсти върху новите ми щори и беше рисувал върху юрганската ми торба с неизтриваема химикалка, затова мама и татко решиха, че е най-добре те да спят в моята стая, а Трина и Томас да се върнат в тяхната, където драсканиците с маркер явно нямаше да правят впечатление.

Накрая, вземайки предвид цялото това сменяне на спално бельо и прането след това, мама трябваше да признае, че моето местене при Патрик в петък и събота не помага особено.

А и при него не се чувствах удобно. Той съвсем се беше вманиачил. Ядеше, пиеше, живееше и дишаше единствено с мисълта за „Екстрийм Вайкинг“. Апартаментът му, с малко мебели и изрядно поддържан преди, сега бе осеян с програми за тренировки и диетични списъци. Беше си купил ново олекотено колело, което обитаваше коридора, и не биваше да го пипам, да не би да навредя на идеално регулираните му състезателни възможности.

Освен това Патрик рядко си беше у дома, дори в петък или събота вечер. С неговите тренировки и моя работен график сякаш вече бяхме свикнали да прекарваме по-малко време заедно. Можех да отида с него на пистата и да наблюдавам как прави безкрайните си обиколки, докато измине необходимия брой километри, или да стоя в апартамента и да гледам телевизия сама, сгушена в единия ъгъл на огромния му кожен диван. В хладилника нямаше храна, освен нарязани на тънко пуешки гърди и енергийни напитки, гъсти като жабешки хайвер. Веднъж с Трина ги бяхме опитали и ги изплюхме, давейки се театрално като деца.

Истината беше, че не харесвах апартамента на Патрик. Купил го бе преди година, когато най-сетне се убеди, че майка му ще е добре и сама. Бизнесът му вървеше и ми беше казал, че е добре единият от нас да има жилище. Може би това бе намек, че е време да заживеем заедно, но разговор така и не се състоя. И двамата не бяхме от хората, които ще повдигнат тема, караща ги да се чувстват неловко. В резултат в апартамента нямаше нищо мое — въпреки годините, прекарани заедно. Така и не бях събрала сили да му го кажа, но предпочитах да живея в моята къща, независимо от шума и теснотията, отколкото в това бездушно, безлично ергенско жилище със строго определени места за паркиране и красив изглед към замъка.

Освен това ми беше самотно.

— Трябва да спазвам графика, рожбо — оправдаваше се той, когато се оплаквах. — Не направя ли трийсет и пет километра на тоя етап от играта, никога няма да спазя графика. — После ме осведомяваше колко са заякнали прасците му или ме молеше да му подам загряващия спрей.

Когато не тренираше, беше на безкрайни срещи с останалите членове от отбора, където се сравняваше спортната екипировка и се правеха последни приготовления за пътуването. Да седя с тях бе като да съм сред група корейци. Нямах представа за какво говорят, нито желаех да разбера.

А след седем седмици от мен се очакваше да ида с тях в Норвегия. Още не бях измислила как да кажа на Патрик, че не съм помолила семейство Трейнър за отпуск. Как можех да го поискам? Когато дойдеше време за „Екстрийм Вайкинг“, щеше да е останала по-малко от седмица от времето в договора. Предполагам, че бе детинско да отказвам да се занимавам с това, но истината е, че виждах само Уил и тиктакащия часовник. Почти нищо друго не ме вълнуваше.

Най-голямата ирония бе, че дори не можех да спя добре в апартамента на Патрик. Не знам на какво се дължеше, но когато отивах на работа, имах чувството, че говоря през стъклен буркан и изглеждам така, сякаш някой ми е насинил очите. Започнах да слагам пудра върху сенките — в толкова плътен слой, сякаш боядисвах стена.

— Какво има, Кларк? — попита Уил.

Отворих очи. Той беше точно до мен, наклонил глава на една страна, и ме наблюдаваше. Изпитах чувството, че е седял така доста време. Ръката ми автоматично опипа устата, да не би да ми е потекла слюнка.

Филмът, който се предполагаше, че гледам, бе само низ от бавно сменящи се кадри.

— Нищо. Съжалявам. Просто тук е топло. — Изправих гръб.

— За втори път заспиваш през последните три дни. — Той изучаваше лицето ми. — И изглеждаш ужасно.

Тогава му казах. Казах му за сестра си и смяната на леглата и как не исках да се оплаквам, защото всеки път, щом погледнех татко, виждах как едва крие отчаянието си, че дори не може да осигури на семейството си къща, в която да спим всички.

— Още ли не е намерил нищо?

— Не. Сигурно е заради възрастта. Но да не говорим за това. Тази тема е… — Свих рамене. — Тази тема е неудобна за всички.

Изчакахме да свърши филмът и аз отидох до дивидито, извадих диска и го пъхнах обратно в опаковката. Чувствах се малко неловко, че съм споделила проблемите си с Уил. Изглеждаха смущаващо незначителни в сравнение с неговите.

— Ще свикна — уверих го. — Всичко ще е наред. Наистина.

Уил изглеждаше замислен през останалата част от следобеда. Измих чиниите, върнах се в дневната и нагласих компютъра му. Когато му донесох питие, той изви количката си към мен.

— Много е просто — каза той, сякаш не бяхме прекъсвали разговора. — Можеш да спиш тук през уикендите. Има една свободна стая — тъкмо ще влезе в употреба.

Заковах се с високата чаша в ръка.

— Не мога да го направя.

— Защо не? Няма да ти плащам за допълнителните часове тук.

Оставих чашата на поставката.

— Но какво ще си помисли майка ти?

— Нямам представа.

Сигурно съм изглеждала обезпокоена, защото добави:

— Няма проблем. Безопасен съм.

— Какво?

— Ако те е страх, че имам някакъв таен план да те прелъстя, просто можеш да дръпнеш щепсела.

— Много смешно.

— Сериозно. Помисли си. Все пак е някакъв изход от положението. А и нещата може да се променят по-бързо, отколкото предполагаш. Сестра ти може да реши, че повече не иска да се прибира всеки уикенд у дома. Или да срещне някого. Сума неща може да се променят.

„И ти може да не си тук след два месеца“, казах му мълчаливо и веднага се намразих, задето си го бях помислила.

— Кларк — продължи той, докато се канеше да излезе от стаята, — Бегача не ти ли предложи да се преместиш при него?

— О, предложи ми — отвърнах.

Той ме погледна, сякаш искаше да продължи разговора.

После, изглежда, промени решението си.

— Помисли си. — Сви рамене. — Предложението остава в сила.



Ето нещата, които Уил харесва:

1. Да гледа филми, особено чуждестранни, със субтитри. От време на време може да се съгласи да изгледа някой екшън или дори семейна драма, но тегли чертата пред романтичните комедии. Ако дръзнех да наема някоя, прекарваше всичките 120 минути в издаване на презрителни възклицания и разясняване на клишетата в сюжета; накрая вече никак не ми беше забавно.

2. Да слуша класическа музика. Знаеше страшно много за нея. Харесваше и някои модерни неща, но казваше, че в повечето случаи джазът е претенциозен. Когато видя съдържанието на моя MP3 плейър един следобед, се разсмя толкова силно, че едва не размести тръбичките си.

3. Да седи в градината, след като времето се затопли. Понякога стоях на прозореца и го наблюдавах как е наклонил глава назад и се наслаждава на мекото слънце, греещо върху лицето му. Когато отбелязах способността му да седи неподвижно и да се наслаждава на момента — нещо, което изобщо не ми се удаваше, — той изтъкна, че нямал голям избор, при положение че не можел да движи ръцете и краката си.

4. Да ме кара да чета книги и списания, а после да разговаряме за тях. Знанието е сила, Кларк, обичаше да казва. Отначало го мразех заради това; чувствах се така, сякаш съм в училище и правя тест, който ще покаже до каква степен съм усвоила материала. Но след известно време осъзнах, че за Уил няма грешни отговори. Харесваше му да споря с него. Питаше ме какво мисля за нещата във вестниците, не се съгласяваше с мен за героите в книгите. Изглежда, имаше мнение почти по всички въпроси: за работата на правителството, дали една компания трябва да погълне друга, кой „плаче за затвора“. Ако сметнеше, че не съм се постарала достатъчно, че повтарям идеите на родителите си или тези на Патрик, промърморваше равно: „Не. Това не е достатъчно“. Изглеждаше много разочарован, когато признавах, че не знам нищо по даден въпрос; бях започнала да предугаждам какво ще ме пита и сега четях вестници в автобуса на път за работа, за да съм подготвена. „Правилно, Кларк“ — хвалеше ме той и се улавях как засиявам. А после се упреквах, че отново съм му позволила да се държи покровителствено с мен.