5. Да го бръсна. Сега на всеки два дни насапунисвах лицето му и го правех красив. Ако денят му не беше от лошите, обичаше да се отпуска назад в количката и да притваря очи, и върху лицето му се изписваше нещо близко до удоволствие. Може би си въобразявах. Може би виждах каквото исках да видя. Но той не проронваше дума, докато внимателно прокарвах острието по кожата му, а когато отвореше очи, изражението му бе омекнало — като на човек, който се е събудил от особено приятен сън. Сега лицето му беше добило лек загар от времето, прекарвано навън; има кожа, която лесно потъмнява. Държа самобръсначката високо в шкафа в банята, пъхната зад голяма бутилка балсам за коса.

6. Да се прави на мъжкар. Особено в присъствието на Нейтън. От време на време, преди обичайните грижи вечер, сядат в другия край на градината и Нейтън отваря по кутия бира. Понякога ги чувам да говорят за ръгби или да се шегуват за някоя жена, която са видели по телевизията, и ми се струва, че това е някакъв друг Уил. Но го разбирам: има нужда от някого, с когото да е мъж и да върши мъжки неща. Това е частица „нормалност“ в странния му, осакатен живот.

7. Да коментира гардероба ми. По-точно да вдига учудено вежди, освен когато съм с чорапогащника в жълто и черно. И в двата случая, когато го бях сложила, не каза нищо, само кимна, сякаш тъкмо това е трябвало да направя.



— Онзи ден си видяла баща ми в града.

— О, да. — Простирах прането. Въжето бе опънато дискретно в така наречената „градина за домакински нужди“.

Госпожа Трейнър не позволяваше нещо толкова прозаично като прането да загрозява гледката на декоративната й градина. А собствената ми майка гордо излагаше на показ белите си чаршафи. Беше като предизвикателство към съседките й: Стигнете ме, ако можете!

— Попита ме дали си казала нещо за това.

— О! — Постарах се лицето ми да не изразява нищо. Но понеже той чакаше отговор, продължих: — Явно не съм.

— Имаше ли някой с него?

Прибрах последната щипка в платнената торба, после пуснах торбата в празния кош за пране. Обърнах се към него.

— Да.

— Жена.

— Да.

— Червенокоса?

— Да.

Уил замълча.

— Съжалявам, ако мислиш, че е трябвало да ти кажа — промълвих аз. — Просто… реших, че не е моя работа.

— А и не е лесно да се води подобен разговор.

— Да.

— Е, ако това ще те успокои, Кларк, не му е за първи път — промърмори той и подкара количката към къщата.



Диърдри Белоус произнесе името ми два пъти, преди да вдигна очи. Драсках нещо в бележника си — имена и въпросителни, плюсове и минуси, и почти бях забравила, че се намирам в автобуса. Опитвах се да измисля начин да заведа Уил на театър. Имаше само един на два часа път и даваха „Оклахома!“. Трудно ми бе да си представя как Уил кима в такт с „О, каква прекрасна утрин“, но всички сериозни театри бяха в Лондон. А Лондон продължаваше да ми се струва невъзможно начинание.

Вече можех да извеждам Уил от къщата, но бяхме изчерпали почти всичко, което се предлагаше в радиус от един час, а нямах представа как да го заведа по-далеч.

— Къде си се отнесла, Луиза?

— О, здравей, Диърдри. — Преместих се по-навътре на седалката, за да й направя място.

Диърдри беше приятелка на мама още от детските години. Притежаваше магазин за дамаски и пердета и се бе развеждала три пъти. Имаше толкова гъста коса, че приличаше на перука, и пълно лице, по което бе изписана тъга, сякаш все още мечтаеше да се появи нейният рицар на бял кон.

— Обикновено не пътувам с автобуса, но колата ми е в сервиз. Как си? Майка ти ми разказа за твоята работа. Звучи много интересно.

Ето това е да си израснал в малък град. Всяка част от живота ти е на показ. Няма никакви тайни — нито че ме бяха хванали да пуша в паркинга на извънградския супермаркет на четиринайсет, нито обстоятелството, че баща ми е сменил плочките в тоалетната на първия етаж. Жените като Диърдри се хранеха с клюки от ежедневието.

— Хубава е, да.

— И добре платена.

— Да.

— Така се зарадвах за теб след оная история с „Кифличката“. Срамота е, че затвориха кафенето. И без магазини останахме. Помня, когато имаше бакалия, фурна и касапин на главната. Само свещоливница си нямахме!

— Аха. — Видях я, че гледа списъка ми, и затворих бележника си. — Е, поне има откъде да си купуваме пердета. Как върви магазинът?

— О, добре… да… Какво е това, Луиза? Нещо свързано с работата?

— Просто преглеждам нещата, които Уил би искал да направи.

— Говориш за твоя инвалид?

— Да. Моят шеф.

— Твоят шеф. Добре го каза. — Тя ме смушка. — И как я кара твоята сестра умница в университета?

— Добре е. И Томас също.

— Един ден ще управлява страната, тъй да знаеш. Честно да ти кажа, Луиза, винаги съм се чудела защо ти не си тръгна първа. Мислехме те за много умно хлапе. И сега го мислим де.

Усмихнах се любезно. Не знаех какво друго да направя.

— Е, все някой трябва да остане, нали? За майка ти е добре, че една от вас живее с нея.

Понечих да възразя и изведнъж осъзнах — нищо, направено от мен през последните седем години, не подсказваше, че имам амбиция или желание да стигна по-далеч от нашата улица. Седях и слушах как умореният стар двигател на автобуса ръмжи и се тресе под нас, и изведнъж изпитах чувството, че времето тече, че губя цели късове от него в малките си пътувания напред-назад в едно и също ограничено пространство. Обикалях ли, обикалях замъка. Гледах как Патрик обикаля ли, обикаля пистата. Все същите дребни грижи. Все същата, до болка позната рутина.

— Е, моята спирка дойде. — Диърдри се надигна тежко от седалката и метна кожената си дамска чанта през рамо. — Много поздрави на майка ти. Кажи й, че утре ще намина.

Вдигнах поглед и примигнах.

— Направих си татуировка — изтърсих ни в клин, ни в ръкав. — Пчеличка.

Тя се поколеба, стиснала ръба на облегалката.

— На хълбока ми е. Истинска татуировка. Трайна — додадох аз.

Диърдри хвърли поглед към вратата на автобуса. Изглеждаше малко озадачена, а после ми отправи усмивка, която трябваше да мине за насърчителна.

— Е, това е много хубаво, Луиза. Не забравяй да кажеш на майка си, че утре ще се отбия.



Всеки ден, докато той гледаше телевизия или се занимаваше с нещо друго, аз сядах пред компютъра му и се трудех, за да намеря вълшебното събитие, което ЩЕ НАПРАВИ УИЛ ЩАСТЛИВ. Но времето минаваше и установих, че списъкът ми с неща, които не можем да правим, или места, на които не можем да отидем, значително надвишава този с местата, достъпни за посещение. Затова се върнах в чатрумовете и помолих за съвет.

Виж ти! — възкликна Ричи. — Добре дошла в нашия свят, Пчеличке!

От последвалите разговори научих, че пиенето на алкохол в инвалидна количка крие своите рискове, които включват инциденти с катетъра, падане от бордюра или пияните ти приятели да те оставят на погрешен адрес. Научих, че навсякъде отношението към квадриплегиците е горе-долу едно и също, но Париж се откроява като най-негостоприемното място за хора в инвалидни колички. Това беше разочароващо, тъй като някаква оптимистична частица от мен все още се надяваше, че бихме могли да отидем там.

Заех се да съставям нов списък — нещата, които един квадриплегик не може да прави.

1. Да се вози в метрото (повечето станции нямат асансьори), което до голяма степен изключва дейности в половината Лондон. Ако не реши да плати за такси, разбира се.

2. Да ходи на плуване без чужда помощ или ако водата не е достатъчно топла (в по-хладка вода след минути се появява треперене). Дори съблекалните за инвалиди са безполезни, ако в басейна липсва подемна платформа. Не че Уил би позволил да го качат на такава платформа.

3. Да ходи на кино, ако няма специално обособено място отпред или при силни спазми. Прекарала бях поне двайсет минути от „Прозорец към двора“13 на четири крака, за да събирам пуканките, които излетяха във въздуха след неочакван спазъм на коляното на Уил.

4. Да ходи на плажа, ако количката не е снабдена със специални колела. Количката на Уил нямаше такива.

5. Да лети в самолет, ако „квотата“ за хора с увреждания вече е запълнена.

6. Да пазарува в магазини, в които няма рампа. Тези около замъка се възползваха от обстоятелството, че са в списъка на историческите сгради, и твърдяха, че не могат да ги монтират. Някои дори казваха истината.

7. Да ходи на места, където е прекалено топло или прекалено студено (проблеми с температурата).

8. Да отиде някъде спонтанно (трябваше да се опаковат чанти, маршрутите да се проверяват по два пъти за необходимите приспособления).

9. Да отиде в ресторант — смущава се, че ще го хранят, или — в зависимост от положението с катетъра — ако тоалетната на ресторанта е на долния етаж.

10. Да прави дълги пътувания с влак (изтощително и много трудно е да се качи тежка моторизирана количка без допълнителна помощ).