11. Да се подстригва, след като е валяло (всички косми полепваха по колелата на количката на Уил. Кой знае защо, но от това и на двама ни се повдигаше).

12. Да ходи на гости на приятели, ако нямат рампа за инвалидни колички. Повечето къщи бяха със стълби. Повечето хора нямаха рампи. Нашата бе изключение. А и Уил беше заявил, че не иска да вижда никого.

13. Да слиза от хълма на замъка в пороен дъжд (спирачките невинаги действаха, а аз не можех да удържа тежката количка).

14. Да ходи някъде, където може да има пияни. Уил беше като магнит за пияните. Имаха обичая да се навеждат над него и да издишват изпаренията в лицето му, докато го гледаха опулено и със съчувствие. Понякога дори се опитваха да го пропъдят.

15. Да ходи някъде, където може да има тълпи. Това означаваше, че с наближаването на лятото излизанията в района на замъка ставаха по-редки, а половината места, на които мислех, че можем да отидем — панаири, театър на открито, концерти, — бяха изключени.

Когато в отчаяно търсене на нови идеи питах квадриплегиците онлайн какво е онова, което биха искали да правят най-много на света, отговорът почти винаги беше: „Секс“. На тази тема вече бях получила доста нецензурни подробности.

Но като цяло не ми помагаха особено. Оставаха осем седмици, а идеите ми се бяха изчерпали.



Два дни след разговора ни край простора се прибрах вкъщи и заварих татко да стои в коридора. Това само по себе си бе необичайно (през последните няколко седмици той се излежаваше на дивана, уж да правел компания на дядо), но се изненадах и от факта, че носеше изгладена риза, бе избръснат и коридорът ухаеше на „Олд Спайс“. Почти съм сигурна, че имаше това шише с афтършейв от 1974 г.

— Ето те и теб.

Затворих вратата след себе си.

— Тук съм.

Чувствах се уморена и притеснена. Прекарала бях цялото пътуване до вкъщи, разговаряйки по мобилния със служител в туристическа агенция за места, където бих могла да заведа Уил — и бях ударила на камък. Исках да го заведа някъде по-далеч, но в радиус от десет километра от замъка, изглежда, нямаше и едно местенце, което той би могъл да посети.

— Нали не възразяваш да вечеряш сама?

— Разбира се. Може по-късно да ида при Патрик в кръчмата. Защо? — Окачих якето си на една от свободните закачалки.

Сега, когато якетата на Трина и Томас ги нямаше, стойката изглеждаше почти празна.

— Ще водя майка ти на вечеря.

Направих бърза сметка наум.

— Да не съм пропуснала рождения й ден?

— Не, не. По друг повод. — Той сниши глас, сякаш беше някаква тайна. — Имам нова работа.

— Не думай! — Но сега забелязах промяната; цялото му тяло се бе оживило. Раменете му отново се бяха поизправили, усмивката не слизаше от лицето му. Изглеждаше с години по-млад. — Татко, това е фантастично!

— Знам. Майка ти е на седмото небе. Нали знаеш, че напоследък доста й се събра — заминаването на Трина, и дядо, и изобщо. Затова искам тази вечер да я изведа, да я поглезя малко.

— Каква е работата?

— Шеф на поддръжката. В замъка.

Примигнах.

— Но това е…

— Господин Трейнър. Точно така. Позвъни ми и каза, че търсел да наеме някого, а твоят човек, Уил, му казал, че съм свободен. Отидох днес следобед, обясних му какво мога и сега съм на изпитателен срок за един месец. Започвам в събота.

— Ще работиш за бащата на Уил?

— Е, каза, че един месец ще съм на изпитателен срок, за да се спазели изискванията и други такива, но не виждал причина да не продължа.

— Но това е… това е страхотно — казах аз. Чувствах се странно разтърсена от новината. — Изобщо не знаех, че е имало вакантно място.

— И аз. Но работата е страхотна. Той е човек, който разбира от качество, Лу. Поговорихме си за зеления дъб и ми показа какво е направил предишният майстор. Оставил си е ръцете! Направо да не повярваш! Каза, че е много впечатлен от работата ми.

Преливаше от енергия, не го бях виждала такъв от месеци.

Мама застана до него. Беше сложила червило и обувките с високи токчета за официални случаи.

— Има и ван. Баща ти ще кара собствен ван. И заплатата му е добра, Лу. Дори малко повече, отколкото в мебелната фабрика.

Гледаше го така, сякаш е някакъв супермен. Когато се обърна към мен, лицето й говореше, че и аз трябва да се присъединя към радостта й. Беше много изразително, това мамино лице, а сега казваше, че трябва да позволим на татко да се наслади на момента.

— Страхотна новина, татко! Наистина! — Пристъпих напред и го прегърнах.

— Е, всъщност трябва да благодарим на Уил. Какъв човек! Страшно съм му благодарен, че се е сетил за мен.



Чувах ги, докато излизаха от къщи — мама, която си намираше недостатъци пред огледалото в коридора, уверенията на татко, че изглежда чудесно, че я харесва каквато е. Чух го да опипва джобовете си за ключовете, портфейла, дребните, последва кратък смях. Вратата се хлопна, чух ръмженето на колата, която потегляше, и после остана само приглушеният звук от телевизора в дядовата стая. Седнах на стълбите. А след това извадих телефона си и набрах номера на Уил.

Мина известно време, преди да отговори. Представих си го как отива с количката до специалното устройство и натиска копчето с палеца.

— Ало?

— Ти ли го направи?

Последва кратка пауза.

— Ти ли си, Кларк?

— Ти ли уреди работата на татко?

Уил звучеше малко задъхано. За миг се почудих дали е седнал достатъчно удобно.

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Радвам се. Просто… не знам. Чувствам се особено.

— Не бива. Баща ти се нуждаеше от работа. А на моя му трябва добър майстор.

— Нима? — Не можах да скрия иронията в гласа си.

— Моля?

— И няма нищо общо с онова, което ме попита? За него и другата жена?

Последва дълга пауза. Представях си как седи в дневната и гледа през френските прозорци.

Когато заговори отново, гласът му беше предпазлив:

— Мислиш, че бих изнудвал баща си, за да даде работа на твоя баща?

Казано по този начин, изглеждаше малко вероятно.

— Съжалявам. Не знам. Просто е странно. Съвпадението във времето. Струва ми се… прекалено добре.

— Тогава се радвай, Кларк. Баща ти ще се справи. А и това означава… — Той се поколеба.

— Означава какво?

— … че един ден ще можеш да напуснеш родителите си и да разпериш криле, без да се безпокоиш как ще се издържат.

Сякаш ме удари с юмрук в корема. Усетих как дробовете ми останаха без въздух.

— Лу?

— Да?

— Защо мълчиш?

— Ами… — преглътнах аз. — Съжалявам. Разсеях се. Дядо ме вика. Да, прав си. Благодаря ти, че… че си го препоръчал. — Трябваше да затварям. Внезапно в гърлото ми бе заседнала огромна буца и не бях сигурна дали ще мога да кажа още нещо.



Запътих се към кръчмата. Въздухът беше наситен с пролетни аромати, а хората ми се усмихваха, когато се разминавахме на улицата. Нямах сили да им отвърна със същото. Просто знаех, че не мога да остана в тази къща, сама с мислите си. Открих триатлонистите в градината в един ъгъл с шарена сянка. Бяха събрали две маси, изпод които стърчаха мускулестите им крака. Получих няколко кимвания за поздрав (нито едно от жените), Патрик стана и ми направи място до себе си. Осъзнах, че бих предпочела компанията на Трина.

Градината на кръчмата беше пълна с характерната английска смесица от шумни студенти и продавачи по къси ръкави, отдъхващи след работа. Мястото бе любимо на туристите и освен поръчките на английски, се чуваха всякакви акценти — американски, италиански, френски. От западната страна се виждаше замъкът и както всяко лято, туристите се бяха наредили за снимка пред оградата със силуета на замъка в далечината.

— Не те очаквах. Ще пийнеш ли нещо?

— След минутка. — Просто исках да поседя, да отпусна глава върху рамото на Патрик. Исках да се почувствам както някога — спокойна, безгрижна. Исках да не мисля за смъртта.

— Днес постигнах рекордно време. Двайсет и четири километра за 79,2 минути.

— Страхотно.

— Настъпил си газта, а, Пат? — попита някой.

Патрик стисна юмруци и измуча.

— Страхотно. Наистина. — Насилих се да му покажа, че се радвам за него.

Поръчах си питие, после още едно. Слушах приказките им за километри, ожулени колене и хипотермия при плуване. Изключих и се загледах в останалите хора в кръчмата, чудейки се какъв ли е животът им. Навярно всеки от тях бе преживял значими събития в семейството: раждане на дете, загуба на близък, тъмни тайни, големи радости и трагедии. Щом те можеха да се откъснат от всичко това, щом просто можеха да се наслаждават на слънчевата вечер в градината на една кръчма, значи и аз трябваше да мога.

И тогава казах на Патрик за работата на татко. Лицето му изглеждаше така, както вероятно бе изглеждало и моето. Трябваше да го повторя, за да е сигурен, че е чул правилно.