Мама се разплака: мислеше, че тя ме е принудила да се изнеса.

— За бога, скъпа! Време й е да продължи напред. На двайсет и седем е — успокояваше я баща ми.

— За мен си е дете — отвърна тя, докато пъхаше две кутии с плодов кейк и чанта с почистващи препарати в ръцете ми.

Не знаех какво да й кажа. Дори не обичам плодов кейк.

Беше изненадващо лесно да сместя багажа си в апартамента на Патрик. Той и бездруго нямаше почти нищо, а и аз нямах кой знае какво след годините, прекарани в стаичката. Единственото, за което се сдърпахме, беше моята колекция от дискове — позволи ми да я обединя с неговата едва след като залепих стикери на гръбчетата на моите и ги подредих по азбучен ред.

— Чувствай се като у дома си — не спираше да повтаря, сякаш бях някаква гостенка. Бяхме нервни и се чувствахме странно неловко, като двама души на първа среща. Докато разопаковах багажа си, Патрик ми донесе чай и каза: „Предлагам това да е твоята чаша“. Показа ми всичко в кухнята, после няколко пъти повтори: „Сложи си нещата, където искаш. Нямам нищо против“.

Беше изпразнил две чекмеджета и гардероба в стаята за гости. Другите две чекмеджета бяха пълни с дрехите му за фитнес. Не знаех, че съществуват толкова видове ликра и полар. Собствените ми колоритни дрехи оставиха почти метър празно пространство, телените закачалки потракваха скръбно в гардероба.

— Трябва да си купя още неща, за да не остава толкова място — опитах да се пошегувам.

Той се засмя нервно.

— Какво е това?

Гледаше моя календар, окачен на стената на стаята за гости, с идеите в зелено и предстоящите събития в черно. Когато нещо се беше получило (музика, дегустация на вино), слагах до него усмихнато личице. Когато се беше провалило (конни надбягвания, художествени галерии), си оставаше черно. За следващите две седмици нямаше много неща: Уил се беше отегчил от местата наблизо, а все още не можех да го склоня да се отдалечи от дома. Погледнах към Патрик. Видях, че се е вторачил в датата 12 август, до която имаше удивителни в черно.

— Ъъъ… просто неща, които трябва да помня за работата.

— Мислиш ли, че ще подновят договора ти?

— Не знам, Патрик.

Той взе химикалката от щипката й на календара, погледна следващия месец и надраска под 28-ата седмица: „Време за търсене на нова работа“.

— Така ще си по-спокойна, ако нещо се случи — обясни той. Целуна ме и ме остави да се взирам в написаното.

Внимателно разположих кремовете си в банята, прибрах самобръсначките си, овлажнителя за лице и тампоните в шкафа с огледална вратичка. На пода под прозореца в стаята за гости подредих в спретната редичка книгите си, сред тях и новите заглавия, които Уил бе поръчал от „Амазон“ за мен. Патрик обеща да монтира няколко лавици, щом намери време.

После, когато излезе да тича, седнах и се загледах през промишлената зона към замъка, като се упражнявах да произнасям тихичко думата дом.



Не умея да пазя тайни, и това си е. Трина казва, че започвам да се пипам по носа още щом си помисля да излъжа. Което е много издайническо. Родителите ми и до днес се шегуват с извинителните бележки за училище, които съчинявах навремето: „Скъпа госпожице Троубридж — пишеше в една от тях, — моля да извините Луиза Кларк, тя няма да може да присъства на днешните часове, тъй като имам женски проблеми и съм много зле“. Татко едва се бе сдържал да не прихне в момент, когато от него се очакваше да ме напердаши.

Да крия намерението на Уил от семейството ми беше едно — умеех да пазя тайни от родителите си (все пак това е едно от нещата, които научаваме, докато растем), — но да се справям сама с тревогите си бе нещо съвсем различно.

Прекарах следващите две нощи в опит да разбера какво е намислил Уил и какво бих могла да направя, за да го спра — мислите ми препускаха дори когато двамата с Патрик готвехме в кухнята и си бъбрехме. (Вече бях открила нови неща за него — например, че наистина знае стотици начини за приготвяне на пуешки гърди.) Нощем правехме любов — в момента изглеждаше почти задължително, сякаш трябваше да се възползваме докрай от свободата си. Сякаш по някакъв начин Патрик усещаше, че му дължа нещо, предвид постоянната ми физическа близост с Уил. Но веднага щом се отпуснеше и заспеше, аз отново потъвах в мислите си.

Оставаха малко повече от седем седмици.

И за разлика от мен, Уил правеше планове.

През следващата седмица, дори и да бе забелязал, че съм разсеяна, той не казваше нищо. Продължихме да следваме обичайния дневен режим: правехме къси разходки сред природата, приготвях му храната, грижех се за него в къщата. Той вече не се шегуваше с Бегача.

Говорехме си за последните книги, които ми бе препоръчал: бяхме обсъдили „Английският пациент“ (много ми хареса) и един шведски трилър (не толкова). Бяхме внимателни един с друг, дори прекалено. Липсваха ми обидите и раздразнителността му — отсъствието им само увеличаваше изпълващото ме усещане за заплаха.

Нейтън наблюдаваше и двама ни, сякаш бяхме някакъв нов биологичен вид.

— Да не сте се скарали? — попита ме един ден в кухнята, докато разопаковах продуктите.

— По-добре питай него — отвърнах аз.

— Така каза и той.

Хвърли ми бърз поглед и изчезна в банята да отключи шкафа с лекарствата на Уил.

Междувременно издържах три дни след посещението на Майкъл Лолър, преди да позвъня на госпожа Трейнър. Попитах я дали можем да се видим някъде навън и се разбрахме да се срещнем в малкото кафене, което бяха отворили в района на замъка. По ирония на съдбата, беше същото онова кафене, заради което си бях изгубила работата.

Беше много по-луксозно от „Кифличката“ — цялото в дъбова ламперия, с маси и столове от избелено дърво. Предлагаше домашно приготвена супа с много зеленчуци и скъпи торти. И човек не можеше да си купи нормално кафе, само лате, капучино и макиато. Нямаше строителни работници или стажант-фризьорки. Седях с чашата чай в ръка и се чудех какво прави Глухарчето и дали би се чувствала удобно да седи тук и да чете вестник цяла сутрин.

— Съжалявам, че закъснях, Луиза. — Камила Трейнър влезе делово в кафето, с чанта под мишница, облечена в сива копринена блуза и тъмносини панталони.

Едва се сдържах да не се изправя. Все още нямаше момент, в който да не се чувствам като на интервю, когато разговарях с нея.

— Задържаха ме в съда.

— Съжалявам. Че ви измъкнах от работа, искам да кажа. Просто… не бях сигурна дали това може да почака.

Тя вдигна ръка, каза нещо на сервитьорката и седна на стола срещу мен. Погледът й минаваше през мен, сякаш бях прозрачна.

— Уил извика адвокат вкъщи — обясних аз. — Разбрах, че е специалист по легализиране на завещания. — Не можах да измисля по-мек начин да започна разговора.

Изглеждаше така, сякаш й бях ударила плесница. Осъзнах — твърде късно, — че може би бе очаквала да й съобщя нещо хубаво.

— Адвокат? Сигурна ли си?

— Проверих го в интернет. Офисът му е на Риджънт Стрийт. В Лондон — добавих излишно. — Казва се Майкъл Лолър.

Тя стисна клепачи, сякаш се опитваше да осмисли думите ми.

— Уил ли ти каза?

— Не. Не мисля, че би искал да знам. Аз… узнах името му и го проверих.

Кафето й пристигна. Сервитьорката го остави на масата пред нея, но госпожа Трейнър сякаш не го забеляза.

— Ще желаете ли още нещо? — попита момичето.

— Не, благодаря.

— Днес специалитетът ни е морковена торта. Приготвяме я на място. С много вкусен пълнеж от сметана…

— Не. — Гласът на госпожа Трейнър беше рязък. — Благодаря.

Момичето остана достатъчно дълго, за да покаже, че ни е обидено, след което се отдалечи, полюшвайки демонстративно тефтера си в ръка.

— Съжалявам — промърморих. — Казахте ми, че трябва да ви уведомявам, ако е важно. Цяла нощ мислих дали да ви го кажа.

Лицето й беше бяло като платно.

Знаех как се чувства.

— А той как се държи? Ти… ти измисли ли нещо ново? Други излизания?

— Не проявява желание. — Казах й за Париж и списъка, който бях направила.

Докато говорех, виждах как умът й работи на бързи обороти, пресмяташе, преценяваше.

— Където и да е — произнесе накрая. — Аз ще го финансирам. Където поискаш. Ще ти платя. И на Нейтън. Само… само го накарай да се съгласи.

Кимнах.

— Ако ти хрумне нещо, каквото и да е… дори само за да спечелим време, естествено, ще ти платя за повече от шест месеца.

— Това… това не е проблем.

Изпихме си кафето в мълчание, потънали в мисли. Докато я наблюдавах скришом, забелязах, че косата й — с безупречна прическа — е осеяна със сиви нишки, а очите й са помръкнали като моите. Осъзнах, че не ми беше олекнало, след като бях прехвърлила собственото си безпокойство върху нея — но какъв избор имах? С всеки изминал ден залозите ставаха все по-високи. Звукът на часовника, който удари два, сякаш я извади от унеса й.

— Трябва да се връщам на работа. Моля те, кажи ми, когато… когато измислиш нещо, Луиза. И действително е по-добре да водим тези разговори извън пристройката.