На верандата излезе жена, горе-долу на моята възраст. Беше облечена в бял панталон и медицинска туника и държеше палто и папка под мишница. Усмихна ми се любезно, докато ме подминаваше.

— Благодаря, че ни посетихте — чух глас отвътре. — Ще поддържаме връзка. А…

Жената, която се появи, бе на средна възраст, с красиво лице и изискана, перфектно оформена прическа. Облечена беше в костюм с панталон, който сигурно струваше колкото месечната заплата на татко.

— Мис Кларк, нали?

— Луиза. — Протегнах ръка, както ме беше инструктирала мама. Двамата с татко не одобряваха, че днешните млади изобщо не се ръкуват. „По наше време и дума не можеше да става да кажеш «здрасти» или — не дай боже — да изпратиш въздушна целувка.“ На тази жена въздушната целувка определено нямаше да й хареса.

— Заповядайте. — Тя побърза да отдръпне ръката си, но усещах как очите й ме оглеждат критично, сякаш вече ме оценяваше. — Бихте ли ме последвали? Ще говорим във всекидневната. Казвам се Камила Трейнър. — Изрече го някак уморено, сякаш бе произнасяла тези думи многократно през деня.

Влязохме в огромна стая с френски прозорци от пода до тавана. От махагонови корнизи се спускаха тежки красиви завеси, подът бе застлан с персийски килим. Миришеше на пчелен восък и стари мебели. Навсякъде имаше елегантни малки масички, чиято полирана повърхност бе осеяна с декоративни кутии. За миг се зачудих къде семейство Трейнър си оставят чашите с чая.

— Идвате във връзка с обявата в Бюрото по труда, нали? Моля, седнете.

Докато жената прелистваше папката с документи, аз скришом огледах стаята. Мислех, че къщата ще прилича на болница, с асансьори и лесно почистващи се повърхности. Но тази беше като петзвезден хотел. Класата си личеше, вещите бяха подбрани с вкус и изглеждаха ценни. Върху един бюфет имаше снимки в сребърни рамки, само че бяха доста далеч и не можех да разгледам лицата. Докато домакинята преглеждаше книжата, аз се наместих в стола, за да виждам по-добре.

И в този момент го чух — отчетлив звук от раздиращ се шев. Погледнах надолу и видях, че страничният шев на полата се е разпрал и копринените конци са се разнищили грозно. Почувствах как лицето ми пламва.

— Така… госпожице Кларк… имате ли опит с квадриплегията1?

Обърнах се с лице към госпожа Трейнър, като се извих така, че сакото да покрие колкото е възможно по-голяма площ от полата.

— Не.

— Отдавна ли сте санитарка?

— Ъъъ… Всъщност никога не съм била — признах аз и добавих, сякаш чувах гласа на Саид, — но съм сигурна, че мога да се науча.

— Знаете ли какво е квадриплегик?

Поколебах се.

— Когато… се нуждаеш от инвалидна количка?

— Може и така да се каже. Има различни степени, но в този случай говорим за пълно обездвижване на краката и съвсем слабо използване на ръцете. Това притеснява ли ви?

— Със сигурност не толкова, колкото притеснява него. — Усмихнах се плахо, но лицето на госпожа Трейнър остана безизразно. — Съжалявам, не исках да…

— Можете ли да шофирате, госпожице Кларк?

— Да.

— Талонът ви чист ли е?

Кимнах.

Камила Трейнър отбеляза нещо в списъка си.

Полата продължаваше да се цепи. Виждах как бримката пълзи неумолимо нагоре по бедрото. С тази скорост, когато се изправех, щях да приличам на шоугърла от Лас Вегас.

— Добре ли сте? — Госпожа Трейнър се бе вторачила в мен.

— Малко ми е топло. Нали може да си сваля сакото? — Изхлузих се от него, преди тя да успее да каже нещо, и го вързах около талията си, за да скрия цепката на полата. — Изглежда, съм се поразгорещила — промърморих и й се усмихнах. — Докато идвах насам, искам да кажа.

Последва кратка пауза, след което госпожа Трейнър се върна към папката си.

— На колко години сте?

— Двайсет и шест.

— И сте били на предишната си работа шест години?

— Да. Казаха, че ще ви изпратят копие от препоръката ми.

— Хммм… — Госпожа Трейнър я извадя и примижа. — Предишният ви работодател твърди, че сте „мила, общителна и жизнерадостна“.

— Ами, платих му.

Отново никаква реакция.

По дяволите, помислих си.

Сякаш ме изучаваха. При това доста безцеремонно. Изведнъж блузата на майка ми с нейните проблясващи на бледата светлина синтетични нишки ми се стори евтина. По-добре да си бях облякла един обикновен панталон и семпла блуза. Всичко друго, само не и тоя костюм.

— И защо сте напуснали работата си, щом толкова много ви ценят?

— Франк… собственикът… продаде кафенето. Онова в другия край на замъка, „Кифличка с масло“. Не съм искала да напускам.

Госпожа Трейнър кимна. Може би смяташе коментара за излишен, а може би и тя самата предпочиташе да съм на старата си работа.

— Какво точно искате от живота?

— Моля?

— Мислите ли да правите кариера? Ще използвате ли тази работа като стъпало към нещо друго? Имате ли мечти за определена професия?

Погледнах я смаяно.

Това някаква уловка ли беше?

— Ами… не съм мислила толкова надалеч. Откакто изгубих работата си, просто… — Преглътнах. — Просто искам пак да работя.

Обяснението ми беше жалко. Кой идва на интервю, без да знае какво иска? Изразът на лицето на госпожа Трейнър говореше, че и тя си е помислила същото.

Жената остави химикалката си.

— Така… кажете ми, госпожице Кларк, защо да предпочета вас, вместо, да речем, предишната кандидатка, която има няколкогодишен опит с хора с увреждания?

Погледнах я в очите.

— Хммм… честно? Не знам. — Думите ми бяха посрещнати с мълчание, затова добавих: — Това ще решите вие.

— Не можете ли да ми дадете поне една причина да се спра на вас?

Изведнъж пред мен изплува лицето на мама. Не можех да понеса мисълта да се прибера у дома със съсипан костюм и провалено интервю. А за тази работа плащаха повече от девет лири на час.

Поизправих се на стола.

— Ами… аз уча бързо, никога не боледувам, живея наблизо — от другата страна на замъка — и съм по-силна, отколкото изглеждам… Може би достатъчно силна, за да ви помагам в грижите за вашия съпруг.

— Съпруга ми? Не се налага да се грижите за моя съпруг. Става въпрос за сина ми.

— Сина ви? — Примигнах. — О! Не се боя от тежка работа. Умея да общувам с всякакви хора и… и правя хубав чай. — Не спирах да говоря. Мисълта, че става дума за сина й, ме обърка. — Според баща ми това не е кой знае каква препоръка. Но смея да твърдя, че едва ли има нещо, което не би могло да се оправи с чаша хубав чай…

В начина, по който госпожа Трейнър ме наблюдаваше, имаше нещо странно.

— Съжалявам — промърморих, когато осъзнах какво съм казала. — Нямах предвид, че… параплегията… квадриплегията… състоянието на сина ви… може да се оправи с чаша чай.

— Трябва да ви предупредя, госпожице Кларк, че мястото не е постоянно. Ще е максимум за шест месеца. Затова и заплатата е по-висока. Искаме да привлечем подходящия човек.

— Повярвайте ми, ако сте работили във фабрика за обработка на пилета, всяка друга работа ще ви се види привлекателна. — О, млъкни, Луиза! Прехапах устни.

Но госпожа Трейнър сякаш не ме чу. Затвори папката си.

— Синът ми — Уил, пострада при пътна злополука преди две години. Нуждае се от грижи двайсет и четири часа в денонощието, повечето от тях са поети от квалифициран болногледач. От помощника му се очаква да е тук през деня, да прави компания на сина ми, да го храни, да свършва по нещо в къщата и да внимава да не се нарани. — Камила Трейнър впери поглед в скута си. — За Уил е много важно човекът до него да е наясно с тази отговорност.

Всичко, което каза, дори начинът, по който произнасяше думите, подсказваше, че ме смята за кръгла глупачка.

— Разбирам. — Понечих да си взема чантата.

— Значи приемате работата?

Това беше толкова неочаквано, та отначало реших, че не съм я чула правилно.

— Моля?

— Добре е да започнете колкото е възможно по-скоро. Плащането е на седмица.

За миг онемях.

— Значи предпочитате мен пред… — подех смаяно.

— Работният ви ден ще е доста продължителен — от осем сутринта до пет следобед, понякога и по-късно. Няма специално време за обедна почивка, но докато Нейтън, квалифицираният болногледач, за когото ви споменах, изпълнява обичайните процедури, ще имате на разположение половин час.

— И от мен няма да се изискват… медицински грижи?

— Уил получава възможно най-доброто медицинско обслужване. Нуждаем се единствено от човек, който е жизнерадостен… и с ведър дух. Животът на сина ми… никак не е лек и е добре да има някой, който да го окуражава и да… — Тя замълча и се загледа в една точка отвъд френските прозорци. Накрая се извърна към мен и рече: — да кажем, че за нас психическото му здраве е не по-малко важно от физическото. Разбирате ли?

— Така мисля. Трябва ли… да нося униформа?