Изправих се.

— О — сетих се изведнъж, — ще ви дам новия си номер. Току-що се преместих. — Докато тя търсеше химикалка в чантата си, добавих: — Преместих се при Патрик… моя приятел.

Не знам защо тази новина я изненада толкова. Изглеждаше стресната, когато ми подаде химикалката си.

— Не знаех, че имаш приятел.

— Не знаех, че трябва да ви кажа.

Тя се поизправи и подпря ръка на масата.

— Онзи ден Уил спомена, че ти… Уил мислеше, че може да се преместиш в пристройката. През уикендите.

Написах домашния телефон на Патрик.

— Е, реших, че за всички ще е най-добре да се преместя при Патрик. — Подадох й листчето. — Но не съм далеч. Точно до промишлената зона. Няма да се отрази на точността ми.

Останахме така. Госпожа Трейнър изглеждаше напрегната. Прокара ръка по косата си, после улови верижката на врата. Накрая — изглежда, не можа да се сдържи — попита:

— Толкова ли не можа да изчакаш? Само няколко седмици?

— Моля?

— Уил… мисля, че Уил много те харесва. — Тя прехапа устни. — Не виждам как… не виждам как това може да помогне.

— Чакайте малко. Да не би да ми казвате, че не е трябвало да се преместя при приятеля си?

— Казвам само, че моментът не е подходящ. Уил е много уязвим. Всички се стараем да поддържаме оптимизма му… а ти…

— Какво аз? — Виждах, че сервитьорката ни наблюдава, бележникът в ръката й не помръдваше. — Какво аз? Осмелявам се да имам живот извън работата?

Тя сниши глас.

— Правя каквото мога, Луиза, за да го спра. Знаеш каква задача сме си поставили. Просто казвам, че ми се щеше — при положение че той много те харесва — да бе изчакала още малко, преди да размахаш твоето… твоето щастие пред него.

Не можех да повярвам на ушите си. Почувствах как лицето ми пламва и си поех дълбоко дъх, преди да заговоря отново:

— Как се осмелявате да твърдите, че бих сторила нещо, което може да нарани чувствата на Уил? Направих всичко. Всичко, за което се сетих. Измислях всякакви идеи, извеждах го навън, разговаряхме, четях му, грижех се за него. — Последните думи направо изригнаха от гърдите ми. — Чистех след него. Сменях проклетия катетър. Карах го да се смее. Направих повече, отколкото проклетото ви семейство е вършило някога.

Госпожа Трейнър застина. Изправи се, изпъна гръб и пъхна дамската си чанта под мишница.

— Мисля, че разговорът ни приключи, госпожице Кларк.

— Да. Да, госпожо Трейнър. И аз мисля, че приключи.

Тя се обърна и бързо излезе от кафенето.

Когато вратата се затвори зад гърба й, осъзнах, че треперя.



Разговорът с госпожа Трейнър не ми даваше мира през следващите два дни. Постоянно чувах думите й за това как съм размахвала щастието си пред него. Не предполагах, че Уил може да се разстрои от нещо, което правя аз. Мислех, че не одобрява решението да се преместя при Патрик поради това, че не харесва Патрик, а не защото изпитва нещо към мен. И освен това не смятах, че изглеждам особено щастлива.

Вкъщи не можех да се отърся от това тревожно чувство. Беше като подводно течение, което минаваше през мен и се отразяваше на всичко, което вършех. Попитах Патрик:

— Щяхме ли да се съберем, ако сестра ми не се нуждаеше от по-голяма стая?

Той ме погледна така, сякаш съм превъртяла. Наведе се, притегли ме към себе си и ме целуна по косата. После каза:

— Трябва ли да носиш тая пижама? Мразя, когато носиш пижама.

— Удобна е.

— Повече би подхождала на майка ми.

— Нямам намерение всяка нощ да нося къса нощничка и жартиери. И не отговори на въпроса ми.

— Не знам. Вероятно. Да.

— Но не бяхме говорили за това, нали?

— Лу, повечето хора заживяват заедно, защото така е по-удобно. Може да обичаш някого и в същото време да виждаш финансовите и практическите предимства.

— Аз просто… не искам да мислиш, че съм те принудила. Не искам да се чувствам като натрапница.

Той въздъхна и се изтърколи по гръб.

— Защо жените вечно усложняват нещата, докато се превърнат в проблем? Обичам те, ти ме обичаш, двамата сме заедно от седем години, а при родителите ти вече няма място. Много е просто.

Но аз нямах чувството, че е просто.

Имах чувството, че нещо в живота ми не е както трябва.



Този петък валя цял ден — топли тежки струи се изливаха от небето, сякаш бяхме на тропиците. Дъждът бълбукаше в канавките и извиваше стъблата на цъфналите храсти в умолителни поклони. Уил гледаше през прозорците като куче, на което са отказали разходка. Нейтън дойде и си отиде, вдигнал найлонова торба над главата си. Уил изгледа един документален филм за пингвините, а след това, докато включваше компютъра, аз си намерих работа, за да не се налага да си говорим. Усещах съвсем ясно настанилата се помежду ни неловкост и това, че бях в една стая с него през цялото време, влошаваше още повече положението.

Най-сетне бях започнала да осъзнавам успокояващата сила на чистенето. Обирах пода, миех прозорци и сменях юргански торби. Постоянно вършех нещо. От очите ми не убягваше и най-миниатюрната прашинка прах, светкавично забелязвах всяко кръгло петно, оставено от чаша чай. Тъкмо се бях заловила да свалям варовиковия налеп от кранчетата в банята с хартия от кухненското руло, натопена в оцет (рецепта на майка ми), когато чух количката на Уил зад себе си.

— Какво правиш?

Навела се бях над ваната. Не се обърнах.

— Свалям варовиковия налеп от кранчетата.

Усещах как ме наблюдава.

— Я повтори — чух го след миг.

— Моля?

— Повтори какво каза.

Изправих се.

— Защо, да нямаш проблеми със слуха? Чистя кранчетата.

— Чуй се само! Няма нужда да ми чистиш кранчетата, Кларк. Майка ми няма да забележи, на мен не ми пука, а банята вони на риба. Освен това ми се излиза.

Махнах кичур коса от лицето си. Истина беше. Във въздуха определено се носеше силна миризма на треска.

— Хайде. Вече не вали. Току-що говорих с татко. Каза, че ще ни даде ключовете от замъка, след като затворят в пет часа.

Не бях очарована от идеята да водим любезен разговор, докато се разхождаме. Но мисълта да изляза от пристройката беше примамлива.

— Добре. Дай ми пет минути. Трябва да махна миризмата на оцет от ръцете си.

Разликата в начина, по който бяхме израсли аз и Уил, се проявяваше в естественото му чувство за превъзходство. Ако си израснал при богати родители в хубава къща, ако си посещавал добри училища и скъпи ресторанти, приемайки това за даденост, вероятно просто чувстваш, че си галеник на съдбата и че привилегированото ти положение е нещо естествено.

Уил сподели, че като малък прекарвал много време в опразнения от туристи замък. Баща му го оставял да скита навсякъде, само го предупреждавал да не пипа нищо. След 5:30 следобед, когато си тръгвали и последните туристи, когато градинарите започвали да подрязват и подравняват, а чистачите изпразвали кофите с боклук и събирали празните кутии от безалкохолни и хартийките от карамелени бонбони, замъкът се превръщал в личната му площадка за игра. Докато ми го казваше, си помислих, че ако някой бе предоставил замъка само на нас двете с Трина, сигурно щяхме да нададем ликуващи викове и да го обикаляме, докато ни се завие свят.

— За първи път целунах момиче пред моста над рова — каза той и посочи към него, докато вървяхме по чакълената пътека.

— Обясни ли й, че това е твоето владение?

— Не. А може би трябваше. Заряза ме една седмица по-късно заради момчето, което работеше в минимаркета.

Извърнах се и го изгледах невярващо.

— Да не би да говориш за Тери Роуланд? Тъмна зализана коса, татуировки до лактите?

Той вдигна вежди.

— Да.

— Знаеш ли, той още работи там. В минимаркета. Ако от това ще се почувстваш по-добре.

— Едва ли ще се изпълни със завист, като ме види в тази количка — отбеляза саркастично Уил и аз отново млъкнах.

Чувствах се странно сред притихналия замък. Двамата с Уил бяхме единствените хора в него, като изключим мяркащия се в далечината градинар. Вместо да зяпам туристите и да се захласвам по чуждестранната реч и екзотичния им живот, улових се, че за първи път се вглеждам в замъка и попивам историята му. Каменните му стени се издигаха тук повече от 800 години. В него се бяха раждали и умирали хора с ликуващи или разбити сърца. В тишината човек сякаш долавяше гласовете им, стъпките им по пътеката.

— Хайде, признай си — наруших мълчанието. — Ходил ли си из замъка, представяйки си, че си принц или воин?

Уил ми хвърли кос поглед.

— Честно?

— Разбира се.

— Да. Веднъж дори бях взел една сабя от стената в Голямата зала. Тежеше цял тон. Помня как изтръпнах от ужас, че няма да мога да я вдигна и да я върна на стойката й.

Бяхме се изкачили на хълма и оттук виждахме дългата ивица трева отвъд рова, която опасваше порутената стена и бележеше границите на замъка. Зад тях се простираше градът, неоновите табели и опашките на трафика, суетнята, бележеща пиковия час в малкия град. Но тук горе беше тихо, чуваха се само птиците и приглушеното бръмчене от количката на Уил.