Усещах погледа му върху себе си. Не исках да ме гледа. Ръцете ми все още трепереха, стомахът ми беше свит на топка.

Поклатих глава, опитвайки се да му кажа, че има неща, които не мога да споделя. Искаше ми се отново да държа ръката му, но не събрах сили. Знаех, че ме гледа, почти чувах неизречените му въпроси.

Под нас две коли бяха спрели близо до портите. Две фигури излязоха — от мястото ни бе невъзможно да се различат — и се прегърнаха. Останаха така няколко минути, може би разговаряха, а след това се върнаха в колите си и потеглиха в противоположни посоки. Наблюдавах ги, но не можех да мисля. Мозъкът ми беше скован. Не бях способна да кажа нищо за каквото и да било.

— Окей — изрече Уил накрая. Извърнах се, но той не ме гледаше. — Ще ти разкажа нещо, което не съм споделял с никого. Искаш ли?

— Да. — Смачках кърпичката на топка и зачаках.

Той въздъхна дълбоко.

— Много ме е страх как ще се развият нещата, Кларк. — Остави казаното да проникне в съзнанието ми и продължи с нисък, спокоен глас: — Знам, че според повечето хора парализата е най-лошото, което може да ти се случи. Но може да стане и по-лошо. Има вероятност след време да не мога да дишам сам, да не мога да говоря. Възможно е да имам проблеми с кръвообращението, което означава, че ще ампутират крайниците ми. Може да лежа по болниците безкрайно. И сега моето не е живот. Но като си помисля колко по-зле може да стане, понякога нощем лежа в леглото и направо се задушавам. — Преглътна. — И знаеш ли какво? Никой не иска да слуша за това. Никой не иска да казваш, че се страхуваш, че те боли, че се боиш да не умреш от някоя глупава, случайна инфекция. Хората не искат да знаят как се чувства човек, който никога вече няма да може да прави секс, да яде храна, приготвена от собствените му ръце, да прегръща собственото си дете. Никой не ще да знае, че от седенето в тази количка понякога изпитвам такава клаустрофобия, та ми иде да закрещя при мисълта, че ще прекарам още един ден в нея. Майка ми едва се държи и не може да ми прости, че все още обичам баща си. Сестра ми ме мрази, защото отново съм я засенчил и защото състоянието ми означава, че не може да ме мрази като хората — нещо, което прави от времето, когато бяхме деца. Баща ми просто иска всичко да изчезне. И тримата искат да гледат оптимистично на нещата. Искат и аз да гледам оптимистично на нещата.

Той замълча.

— Ще им се да вярват, че в това има нещо оптимистично.

Примигнах в тъмното.

— И аз ли? — попитах тихо.

— Ти, Кларк — погледна ръцете си той, — си единственият човек, с когото мога да говоря, откакто съм в това проклето нещо.

И тогава аз му разказах.

Улових го за ръката, същата, която ме бе извела от лабиринта, забих поглед в краката си, поех си дъх и му разказах за цялата нощ, и как ми се бяха присмивали и подигравали колко съм пияна, и как бях припаднала, и как по-късно сестра ми беше казала, че може би така е по-добре, да не си спомням всичко, което са сторили, но че оттогава мисълта за тази трийсетминутна неизвестност не ме е напускала. Запълвах я с разни неща. Запълвах я със смеха им, с телата им, с думите им. Запълвах я със собственото си унижение. Разказах му, че виждам лицата им всеки път, когато отивам някъде извън града, и че Патрик, мама и татко, и невзрачният ми животец са ми били достатъчни — с всичките им проблеми и ограничения. Защото ме караха да се чувствам в безопасност.

Когато спрях да говоря, небето беше потъмняло и на мобилния ми телефон имаше четиринайсет съобщения с въпроси къде сме.

— Излишно е да ти казвам, че не е било по твоя вина — произнесе той тихо.

Над нас небето беше станало безкрайно и необятно.

Стиснах кърпичката в ръката си.

— Да. Е, все още се чувствам… отговорна. Пих много, за да се изфукам. Флиртувах ужасно. Бях…

— Не. Те са били отговорни.

Никой не ми беше казвал тези думи на глас. Дори в съчувствения поглед на Трина бе прозирало някакво нямо обвинение. Е, ако се напиеш и се държиш глупаво с мъжете, не знаеш…

Пръстите му стиснаха моите. Движението бе едва доловимо, но го усетих с цялото си същество.

— Луиза. Вината не е била твоя.

Тогава заплаках. Този път не се разридах. Сълзите се стичаха тихо и ми казваха, че си отива и нещо друго. Вината. Страхът. Както и нещата, за които още не бях намерила думи. Зарових нежно чело в рамото му, той наклони глава и я опря в моята.

— Добре. Слушаш ли ме?

Прошепнах едно „да“.

— Тогава ще ти кажа нещо хубаво — продължи той и изчака, сякаш искаше да е сигурен, че е привлякъл вниманието ми. — Някои грешки… просто имат по-големи последствия от други. Но не бива да позволяваш тази нощ да е нещото, което те определя. От теб зависи това да не се случи, Кларк.

Въздишката, която се изтръгна от мен, беше дълга и треперлива. Замълчахме, осмислях думите му. Можех да остана така цяла нощ, над околния свят, с топлата ръка на Уил в моята и чувството, че най-лошото бавно започва да се оттича от мен.

— По-добре да се връщаме — подкани ме той накрая. — Преди да са ни обявили за изчезнали.

Пуснах ръката му и се изправих малко неохотно, усещайки хладния ветрец върху кожата си. А после, почти с наслада, протегнах ръце високо над главата си. Оставих пръстите ми да се изпънат във вечерния въздух, напрежението от седмици, месеци и може би години да се разсее — и поех дъх дълбоко.

Под мен премигваха светлините на града, кръг от светлина сред черното пространство под нас. Обърнах се отново към него:

— Уил?

— Да?

Едва го виждах в тъмнината, но знаех, че ме наблюдава.

— Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде да ме вземеш.

Той поклати глава и обърна количката към пътеката.

Осемнадесета глава

— Дисниленд е добър вариант.

— Казах ви, никакви тематични паркове.

— Знам, че го казахте, но Дисниленд не е само скоростни влакчета и въртящи се чаши. Във Флорида има филмови студия и научен център. Може да се посети с образователна цел.

— Не мисля, че 35-годишен бивш шеф на компания се нуждае от образоване.

— На всеки ъгъл има тоалетни за хора с увреждания. И персоналът е невероятно любезен. Няма да имате никакви проблеми.

— Сега остава да кажете, че има атракции специално за хора с увреждания.

— Има по нещо за всеки. Защо не пробвате във Флорида, госпожице Кларк? Ако Дисниленд не ви хареса, може да продължите и да посетите „Морски свят“. Времето в този щат е чудесно.

— Ясно е кой ще победи, ако Уил влезе в схватка с кит убиец.

Той сякаш не ме чуваше.

— Дисниленд оглавява списъка на компаниите, които предлагат удобства за инвалиди. Освен това работят заедно с фондацията „Пожелай си нещо“, изпълняват мечтите на умиращи хора.

— Само че той не умира. — Сложих край на разговора с туристическия агент в момента, в който Уил влезе. Върнах телефона на стойката му и бързо затворих бележника си.

— Наред ли е всичко, Кларк?

— Разбира се — усмихнах се бодро.

— Добре. Имаш ли хубава рокля?

— Моля?

— Какво ще правиш в събота?

Той очакваше отговора ми. Аз още бях на вълна „кит убиец срещу туристически агент“.

— Ъъъ… нищо. Патрик ще тренира цял ден. Защо?

Уил помълча няколко секунди, преди да го каже, предвкусвайки удоволствието от изненадата ми.

— Отиваме на сватба.



Така и не разбрах защо Уил бе променил решението си. Подозирах, че заслуга за това имаше вродената му склонност да противоречи — никой не очакваше от него да отиде на сватбата, най-малко Алиша и Рупърт. Може би просто искаше да затвори тази страница окончателно. А и според мен в последните два месеца мисълта за Алиша бе престанала да го наранява.

Решихме, че ще се справим без помощта на Нейтън. Обадих се да се уверя, че шатрата е подходяща за количката на Уил — когато разбра, че приемаме поканата, Алиша звучеше доста объркано и аз изведнъж осъзнах: изпратила бе луксозната картичка само от приличие.

— Ъъъ… ами… има малко стъпало към шатрата, но хората, които ще я монтират, казаха, че биха могли да осигурят рампа… — Гласът й заглъхна.

— Това е чудесно. Благодаря ви — отвърнах. — Ще се видим на сватбата.

Влязохме в интернет и избрахме сватбен подарък. Уил похарчи 120 лири за сребърна рамка за снимки и още 60 лири за ваза, която определи като „абсолютен кич“. Бях шокирана, че харчи толкова пари за човек, когото дори не харесва особено, но след седмиците работа у Трейнър вече знаех, че имат различно отношение към парите. Пишеха четирицифрени чекове, без да се замислят. Веднъж бях видяла банковото извлечение на Уил, оставено на кухненската маса да го прегледа. С парите можеха да се купят две, че и повече къщи като нашата — и това бе само текущата му сметка.

Реших да облека за случая червената си рокля — отчасти защото знаех, че Уил я харесва (и си помислих, че в ден като този ще се нуждае от всички възможни стимули), — отчасти защото нямах друга дреха, която бих се осмелила да нося на подобно тържество. Уил нямаше представа за страха, който изпитах при мисълта, че ще отида на такова светско събитие, при това в ролята на „асистент“. Всеки път, щом си представех гласовете, които щяха да ни одумват, и оценяващите погледи, предпочитах вместо това да прекарам деня в гледане как Патрик обикаля в кръг. Може би беше снобско, че ми пукаше, но не можех да се отърся. При мисълта как всички тези гости ще ни гледат, стомахът ми се свиваше на топка.