Не казах нищо на Уил, но се боях за него. Да отиде на чиято и да е сватба при тези обстоятелства изглеждаше в най-добрия случай мазохистично, но да отиде на светско събиране, където щеше да е пълно със старите му приятели и колеги от работата, и да гледа как бившата му приятелка се омъжва за бившия му приятел, ми се струваше сигурен път към депресия. Опитах се да намекна за това в деня, преди да тръгнем, но той не ми обърна внимание.

— Щом аз не се тревожа, Кларк, и ти няма за какво да се тревожиш.

Позвъних на Трина и й казах.

— Провери количката му за антракс и муниции. — Това беше всичко, което ме посъветва.

— За първи път го отвеждам на по-голямо разстояние и ще е катастрофално.

— Може просто да иска да си припомни, че има и по-лоши неща от смъртта.

— Много смешно.

Умът й беше само наполовина на телефона. Готвеше се за едноседмичен курс за „бъдещи бизнес ръководители“ и трябваше мама и аз да гледаме Томас. Каза, че щяло да бъде фантастично. Щели да присъстват едни от най-известните имена в бизнеса. Нейният наставник я беше предложил и тя бе единственият човек в целия курс, който нямаше да плаща такса. Знаех, че докато говори с мен, прави и нещо на компютъра. Чувах пръстите й на клавиатурата.

— Браво на теб — похвалих я.

— Ще е в някакъв колеж в Оксфорд. Представяш ли си, в Оксфорд!

— Страхотно.

Тя замълча за миг.

— Вече не мисли за самоубийство, нали?

— Уил? Не повече от обикновено.

— Е, и това е нещо. — Чух как изпиука някакъв имейл.

— По-добре да свършвам, Трина.

— Окей. Приятно изкарване. О, и не обличай червената рокля. Деколтето й е много голямо.



Утрото в деня на сватбата бе слънчево и приятно, както и предполагах. Момичета като Алиша винаги получават каквото искат. Вероятно някой се беше застъпил за нея пред боговете на времето.

— Много си хаплива, Кларк — отбеляза Уил, когато му казах.

— Е, уча се от най-добрите.

Нейтън бе дошъл рано да приготви Уил, за да можем да потеглим от къщи в девет. Пътуването беше около два часа и бях включила почивки, планирайки внимателно маршрута ни, за да съм сигурна, че ще разполагаме с най-добрите удобства. Приготвих се в банята — опънах чорапогащника върху прясно избръснатите си крака, сложих си грим и после го изтрих, да не би изисканите гости да решат, че приличам на момиче на повикване. Не посмях да вържа шалче на врата си, но бях купила наметка, която можех да използвам като шал, ако се почувствам прекалено разголена.

— Не е зле, а? — Нейтън отстъпи назад и видях Уил, в тъмен костюм и синя като метличина риза с вратовръзка. Беше гладко избръснат и имаше лек тен. От ризата очите му изглеждаха странно живи. Сякаш внезапно в тях се бе отразило слънцето.

— Не е зле — съгласих се. Странно, не пожелах да кажа колко красив изглежда всъщност. — Тя със сигурност ще съжалява, че се омъжва за онова парче сланина.

Уил вдигна вежди към тавана.

— Нейтън, всичко ли е в чантата?

— Всичко. Готови сте за тръгване. — Той се обърна към Уил: — И не се нахвърляй да целуваш шаферките.

— Хич и не се надявай — отвърнах. — Всички ще носят твърди яки и ще миришат на коне.

Родителите на Уил излязоха да го изпратят. Подозирах, че току-що се бяха спречкали: госпожа Трейнър едва ли би могла да стои по-далеч от съпруга си. Остана със скръстени ръце дори когато дадох на заден, за да може Уил да се качи в колата. Нито веднъж не ме погледна.

— Не му позволявай да пие много, Луиза — предупреди ме тя и махна въображаема прашинка от рамото на Уил.

— Защо? — попита Уил. — Няма да шофирам.

— Прав си, Уил — поощри го баща му. — Винаги съм имал нужда от чашка-две твърд алкохол, за да изкарам сватбата докрай.

— Дори собствената си — промърмори госпожа Трейнър и добави по-високо. — Много си елегантен, скъпи. — Коленичи и оправи подгъва на панталоните му. — Много, много елегантен.

— И ти, Луиза. — Очите на господин Трейнър ме огледаха одобрително, докато излизах от колата. — Хайде, завърти се, да те видим.

Уил подкара количката.

— Няма време, татко. Хайде, Кларк, да тръгваме. Ще е проява на лош вкус да се появя след булката, и то в количка.

Влязох отново в колата с чувство на облекчение. Най-сетне, след като столът на Уил бе закрепен отзад, а скъпото му сако бе окачено внимателно на мястото до шофьора, за да не се измачка, ние потеглихме.



Можех да опиша къщата на родителите на Алиша още преди да съм я видяла. Всъщност въображението ми я бе обрисувало толкова точно, че Уил ме попита защо се смея, докато спирах колата. Голям енорийски дом в джорджиански стил, чиито високи прозорци бяха отчасти скрити от водопад от светла глициния, а алеята към гаража бе застлана със съвсем дребен чакъл в карамелен цвят — идеалната къща за полковник. Представих си Алиша, с две спретнати руси плитки, яхнала първото си пони на моравата.

Двама мъже в светлоотражателни жилетки насочваха движението към пространство между къщата и църквата до нея. Свалих прозореца.

— Има ли паркинг до църквата?

— Гостите минават оттук, мадам.

— Само че ние сме с инвалидна количка, ще затъне в тревата — обясних аз. — Трябва да спрем точно до църквата. Вижте, ще закарам колата право там.

Те се спогледаха и размениха няколко реплики помежду си. Преди да успеят да кажат нещо, подкарах и паркирах в уединеното място до църквата. Започва се, помислих си, улавяйки погледа на Уил в огледалото, докато изключвах мотора.

— Успокой топката, Кларк. Всичко ще е наред — увери ме той.

— Напълно спокойна съм. Защо реши, че не съм?

— Защото не съм сляп. Освен това си изгриза четири нокътя, докато шофираше.

Паркирах, слязох от колата, нагласих наметката си и натиснах копчетата за сваляне на платформата.

— Окей — обърнах се към Уил, когато колелата стъпиха на земята. В полето оттатък пътя от огромни немски коли излизаха хора — жени в морави рокли разговаряха тихичко със съпрузите си, докато токчетата им затъваха в тревата. Всички бяха дългокраки и изтупани в бледи приглушени тонове. Заиграх се с косата си, чудейки се дали не съм сложила прекалено много червило. Подозирах, че изглеждам като някой от онези пластмасови домати, от които изстискват кетчуп. — И тъй… как ще играем днес?

Уил продължи в същия дух:

— Честно?

— Да. Трябва да знам. Да не планираш нещо ужасно?

Очите му срещнаха моите. Сини, бездънни. В стомаха ми запърха ято пеперуди.

— Ще се държим много възпитано, Кларк.

Крилцата на пеперудите запърхаха неудържимо. Понечих да кажа нещо, но Уил ме прекъсна.

— Виж, просто ще се забавляваме, нищо повече — успокои ме той.

Ще се забавляваме. Сякаш да отидеш на сватбата на бившата приятелка не бе почти толкова приятно, колкото и ваденето на зъб. Но Уил си го беше избрал. Това бе неговият ден. Поех си дъх и направих опит да се успокоя.

Присъствието ни на церемонията мина без инциденти. Алиша изглеждаше точно толкова абсурдно красива, колкото очаквах. Гладката й кожа с цвят на светъл карамел излъчваше сияние, кремавата коприна се плъзгаше по стройната й фигура, сякаш не смееше да остане там без разрешение. Гледах я как се носи по пътеката в църквата и се чудех какво ли е да си висока и дългокрака и да изглеждаш като нещо, което повечето от нас виждат само на плакати по улиците. Чудех се дали върху косата и грима й беше работил екип професионалисти. Чудех се дали носи еластичен колан. Разбира се, че не. Сигурно носеше нещо съвсем тънко, от дантела в бледи тонове — бельо за жени, които няма какво да стягат, и което струва повече от седмичната ми заплата.

Докато свещеникът нареждаше монотонно, а малките шаферки в балетни пантофки се въртяха нетърпеливо на пейките си, аз огледах останалите гости. Почти нямаше жена, която да не изглежда така, сякаш е излязла от страниците на лъскаво списание. Обувките подхождаха до най-финия нюанс на цвета на тоалетите им и изглеждаха чисто нови. По-младите жени бяха на елегантни осемсантиметрови токчета, със съвършен педикюр. По-възрастните — на по-стабилни токчета — носеха костюми по поръчка с подплънки на раменете и копринен хастар в контрастиращи цветове, както и шапки, отказващи да се подчинят на гравитацията.

Мъжете не бяха толкова интересни за гледане, но почти всички имаха излъчването, което понякога долавях у Уил — на богатство и самочувствие, на увереност, че животът ти ще се нареди както подобава. Чудех се какви компании управляват, какъв свят обитават. Чудех се дали забелязват хора като мен, които гледат децата им или им сервират в ресторанта. Или танцуват за бизнес партньорите им, спомних си моето интервю в Бюрото по труда.

На сватбите, на които бях присъствала досега, семействата на булката и младоженеца бяха разделени — от страх да не би някой да се отметне от думата си.

С Уил се бяхме настанили в задната част на църквата, количката му беше точно до мен, в десния край на редицата от седалки. Той вдигна за миг очи, когато Алиша мина по пътеката, но в останалото време гледаше право напред с неразгадаемо изражение. Четирийсет и осем хористи (преброих ги) изпяха нещо на латински. Рупърт се потеше в смокинга си и беше вдигнал вежди, което му придаваше едновременно доволен и малко глуповат вид. Никой не изръкопляска, нито извика одобрително, когато ги обявиха за съпруг и съпруга. Рупърт се чувстваше малко неловко — наведе се да целуне жена си, сякаш се опитваше да захапе подскачаща ябълка, и не успя съвсем да уцели устата й. Почудих се дали според по-висшите класи не е проява на лош вкус да се целуват истински пред олтара.