После всичко приключи. Уил вече си проправяше път към изхода на църквата. Гледах тила му, изправен и излъчващ странно достойнство, и ми се искаше да го попитам дали не сгрешихме, че дойдохме. Искаше ми се да го попитам още ли има чувства към нея. Искаше ми се да му кажа, че е твърде добър за тази глупава карамелена жена, без значение как изглежда, и че… не знаех какво още исках да му кажа.

Просто исках да се почувства по-добре.

— Как си? — попитах, щом го настигнах.

Подтекстът беше, че пред олтара би трябвало да е той.

Уил притвори очи за миг.

— Чудесно — отвърна и въздъхна леко, сякаш с облекчение. После вдигна поглед към мен. — Хайде, да идем да пийнем нещо.

Шатрата беше опъната в оградена градина, чиято порта от ковано желязо бе окичена с гирлянди от бледорозови цветя. На бара, разположен в далечния край, вече се бе събрала тълпа, затова предложих на Уил да ме изчака, докато отида да му взема питие. Проправих си път между масите с бели ленени покривки, отрупани с повече прибори и кристал, отколкото бях виждала някога. Столовете бяха с позлатени облегалки — като онези, които може да видите в предаванията за мода и стил; бели фенери висяха над аранжировките с фрезии и лилии в средата на масите. Въздухът бе изпълнен с аромата на цветя до такава степен, че почти се задушавах.

— „Пимс“? — попита барманът, щом стигнах отпред.

— Ъъъ… — Огледах се и видях, че всъщност това е единствената напитка, която се предлага. — О, добре. Две, ако обичате.

Той ми се усмихна.

— Разбира се, ще има и други напитки. Но госпожица Дюър искаше всички да започнат с „Пимс“. — Погледът, който ми отправи, беше леко заговорнически. Едва забележимото повдигане на веждата ми подсказа какво мисли по въпроса.

Загледах се в розовеещата лимонада. Татко ни беше казвал, че богатите са най-стиснати, но бях смаяна, че дори на сватба не предлагат алкохол.

— Е, ще трябва да се задоволим с това — промърморих и поех чашите от него.

Заварих Уил да разговаря с някакъв мъж. Млад, с очила, привел се беше ниско, едната му ръка лежеше върху облегалката на количката. Слънцето вече бе високо на небосклона и трябваше да примижа, за да ги видя както трябва. Изведнъж прозрях смисъла на всички тия широкополи шапки.

— Страхотно е да те видя пак, Уил — казваше мъжът. — Фирмата не е същата без теб. Не биваше да го казвам… но си е така. Просто не е.

Приличаше на млад счетоводител — от типа мъже, които се чувстват удобно само в костюм.

— Много мило от твоя страна.

— Всичко стана толкова неочаквано. Сякаш падна от скала. Единия ден беше в офиса, ръководеше ни, а на другия от нас се очакваше да продължим без…

Той погледна нагоре, когато забеляза, че стоя до тях.

— О! — възкликна и видях как погледът му се залепи на бюста ми. — Здравейте.

— Запознайте се — Луиза Кларк, Фреди Дъруент.

Пъхнах чашата на Уил в поставката му и се ръкувах с по-младия мъж.

Той ме огледа още веднъж.

— О! — произнесе отново. — Вие сте…

— Приятелка на Уил — казах, след което, без да съм сигурна защо, докоснах леко Уил по рамото.

— Е, значи животът не е толкова лош — отбеляза Фреди със смях, който малко приличаше на кашлица. Изчерви се леко, докато говореше. — Извинявай, но трябва да те оставя. Нали знаеш — на такива събирания се очаква да създаваме бизнес контакти. Беше ми приятно да те видя, Уил. Наистина. И… вас, госпожице Кларк.

— Изглежда мил — заключих аз, докато се отдалечавахме. Свалих ръката си от рамото на Уил и отпих голяма глътка „Пимс“. Беше по-вкусно, отколкото изглеждаше. Само малко се притесних от плаващия резен краставица.

— Да. Добро хлапе е.

— Значи… не ти е неприятно.

— Не. — Очите на Уил за миг се спряха на моите. — Не, Кларк, изобщо не ми е неприятно.

Сякаш събрали кураж от Фреди Дъруент, през следващия час още няколко души дойдоха при Уил да го поздравят. Някои заставаха на известно разстояние от него, сякаш да решат дилемата с ръкуването, а други повдигаха леко панталоните си и почти коленичеха в краката му. Стоях до него и говорех малко. Забелязах как се стегна леко при приближаването на двама от тях.

Единият — едър, грубоват мъж с пура — като че не знаеше какво да каже, когато се озова пред Уил, и се спря на: „Биваше си я церемонията, нали? Булката изглеждаше страхотно“. Вероятно не знаеше, че Алиша е бившето гадже на Уил.

Другият, който, изглежда, бе някакъв бизнес съперник на Уил, избра по-дипломатичен тон, но в прекалено директния му поглед, в безцеремонните му въпроси имаше нещо, което напрегна Уил. Бяха като две кучета, които се обикалят, готови всеки момент да оголят зъби.

— Новият шеф на старата ми компания — обясни Уил, когато мъжът най-сетне се сбогува с махване на ръката. — Искаше да се увери, че не подготвям преврат.

Напече силно и градината се превърна в ароматна пещ. Хората се криеха под рехавата сянка на дърветата. Вкарах Уил в шатрата, безпокоейки се за температурата му. Сега в шатрата бяха включили огромни вентилатори, които лениво въртяха перки над главите ни. Недалеч, под навеса на лятната къща, свиреше струнен квартет. Беше като сцена от филм.

Алиша, понесла се из градината — феерично създание, възклицаващо и раздаващо въздушни целувки, — не дойде при нас.

Гледах как Уил пресушава две чаши „Пимс“ и тайничко се радвах.



Сервираха обяда в четири часа. Стори ми се малко странно време за обяд, но както изтъкна Уил, бяхме на сватба. Времето се бе разтеглило и изгубило смисъл, размито от безкрайните питиета и безцелните разговори. Не знам дали беше от жегата или от атмосферата, но когато седнахме на нашата маса, бях като пияна. А когато започнах да говоря завалено на възрастния мъж от лявата ми страна, осъзнах, че може и да е така.

— В тоя „Пимс“ има ли алкохол? — попитах Уил, след като бях успяла да изсипя съдържанието на солницата в скута си.

— Колкото и във виното.

Загледах се ужасено… в двойния му образ.

— Шегуваш се. В него имаше плодове! Реших, че е безалкохолно. Как ще те откарам вкъщи сега?

— Ама и ти си една асистентка — усмихна се той и вдигна вежди. — Какво ще ми дадеш да не кажа на майка ми?

Бях изумена от реакцията на Уил през целия ден. Мислех си, че ще е Киселия Уил, Саркастичния Уил. Или най-малкото Мълчаливия Уил. Но той се държеше мило с всички. Дори сервирането на супа по време на обеда не го обезпокои. Просто попита любезно дали някой би искал супа в замяна на хляб и две момичета в другия край на масата — които признаха, че имат непоносимост към пшеница — тутакси му отстъпиха хлебчетата си.

Колкото повече се притеснявах как ще изтрезнея, толкова по-спокоен и безгрижен ставаше Уил. Възрастната жена от дясната му страна се оказа бивш член на парламента — беше организирала кампания за правата на хората с увреждания — и бе сред малцината, с които съм виждала Уил да разговаря без никакво притеснение. По някое време забелязах как му подава парче торта. Когато напусна за малко масата, той набързо ми обясни, че веднъж е изкачила Килиманджаро.

— Харесвам такива корави жени — призна той. — Представям си я яхнала муле с раница на гърба. Никакви глезотии.

Аз обаче нямах същия късмет с мъжа от лявата ми страна. Четирите минути, в които ме разпита набързо коя съм, къде живея, кого познавам там, се оказаха достатъчни, за да реши, че не мога да му кажа нищо, което да представлява интерес за него. Извърна се към жената отляво и ме остави да ровя безцелно в остатъците от обеда си. В един момент, когато бях започнала да се чувствам съвсем неловко, почувствах как ръката на Уил се плъзна от количката до мен и дланта му докосна моята. Вдигнах очи и той ми намигна. Улових ръката му и я стиснах лекичко, благодарна, че вижда притеснението ми. След което той измести количката си около десетина сантиметра, за да ми даде възможност да се включа в разговора с Мери Ролинсън.

— Уил ми каза, че вие се грижите за него — усмихна се тя. Имаше проницателни сини очи и бръчки, които говореха за пренебрежение към козметиката.

— Опитвам се — отвърнах аз и му хвърлих бърз поглед.

— Преди работили ли сте в тази сфера?

— Не. Работех… в едно кафене. — Не знам дали щях да споделя този факт с някого другиго от гостите на сватбата, но Мери Ролинсън кимна одобрително.

— Винаги съм смятала, че тази работа е доста интересна. Особено ако обичаш да си сред хора и си любопитна сврака като мен. — Усмихна ми се широко.

Уил върна ръката си на количката.

— Опитвам се да накарам Луиза да прави и друго, да разшири малко кръгозора си.

— Имате ли нещо предвид? — попита ме тя.

— Не — отвърна Уил вместо мен. — Луиза е сред най-умните хора, които познавам, но не мога да я накарам да го осъзнае.

Мери Ролинсън го изгледа с проницателните си очи.

— Не се дръжте покровителствено с нея, скъпи. Тя е напълно способна да отговаря сама.

Примигнах.

— Вие би трябвало да го знаете най-добре — додаде тя.

Уил сякаш се канеше да отвърне нещо, но се отказа.