Загледа се в масата и поклати леко глава, но се усмихваше.

— Е, Луиза, сигурно работата ви в момента доста ви натоварва психически. Едва ли този млад човек е лесен за гледане.

— Никак даже.

— Но Уил е съвършено прав за възможностите. Ето визитната ми картичка. Аз съм в ръководството на една благотворителна организация, която насърчава преквалификацията. В случай че решите да правите нещо различно в бъдеще.

— Благодаря ви, но работата при Уил ми е напълно достатъчна.

Взех картичката, която тя въпреки това ми подаде, леко учудена, че тази жена се интересува от бъдещето ми. Но дори фактът, че я взех, ме накара да се почувствам неловко. Нямаше начин да се откажа от работата си — дори ако реша, че искам да уча. Не бях убедена, че съм от хората, подходящи за преквалификация. Освен това за мен най-важно беше да запазя Уил жив. Толкова бях погълната от мислите си, че изпуснах част от разговора на двамата до мен.

— … много е добре, че си се взел в ръце, както се казва. Сигурно е драматично да пренастройваш живота си според новите обстоятелства.

Вторачих се в остатъците от панираната си сьомга. Никога не бях чувала някой да говори така на Уил.

Той гледаше намръщено към масата, после отново се извърна към нея.

— Не съм сигурен, че съм се взел в ръце — произнесе тихо.

Мери го изгледа за миг и премести очи към мен.

Попитах се дали лицето ми ме е издало.

— Нужно е време, Уил. — Тя постави за миг дланта си върху ръката му. — А това е нещо, което вашето поколение трудно приема. Всички очаквате нещата да се случват веднага и както ги искате. Очаквате да живеете живота, който сте си избрали. Особено успял млад мъж като теб. Но е нужно време.

— Госпожо Ролинсън… Мери… не очаквам да се възстановя.

— Не говоря за физическо възстановяване — уточни тя. — Говоря за приемането на новия живот.

После, докато чаках да чуя какво ще отговори Уил, прозвуча силно почукване на лъжица върху стъклена чаша и помещението притихна за речите.

Почти не чувах какво говорят. Просто един надут мъж в смокинг се сменяше с друг, приказваха за хора и места, които не познавах, предизвикваха лек смях. Седях и хапвах от бонбоните с натурален шоколад, сервирани в сребърни кошнички на масата, и изпих една след друга три чаши кафе. В резултат не само се чувствах пияна, но вече бях нервна и леко напрегната. Уил, от друга страна, бе самото спокойствие. Седеше и гледаше как гостите приветстват бившето му гадже, слушаше как Рупърт мънка колко прекрасна е жена му. Никой не спомена за него. Не знам дали защото искаха да пощадят чувствата му, или защото присъствието му малко ги смущаваше. От време на време Мери Ролинсън се навеждаше и измърморваше нещо в ухото му, а той кимаше леко в знак на съгласие.

Когато речите най-сетне свършиха, хората от персонала се заеха да разчистват средата на пространството за танци. Уил се наведе към мен.

— Мери ми каза, че наблизо имало хубав хотел. Позвъни им и виж дали не можем да отседнем там.

— Какво?

Мери ми подаде име и телефонен номер, надраскани на една салфетка.

— Всичко е наред, Кларк — увери ме Уил тихо, за да не чуе тя. — Аз ще платя. Хайде, така ще спреш да се тревожиш, че си пияна. Вземи кредитната ми карта от раницата. Сигурно ще искат да запишат номера й.

Взех я, бръкнах за мобилния телефон и се отдалечих на достатъчно разстояние в градината. От хотела ми казаха, че имат две свободни стаи — една единична и една двойна на приземния етаж. Да, имало достъп за хора с увреждания.

— Чудесно — отвърнах, но щом чух цената, едва сподавих вик на изненада. Дадох им номера на кредитната карта на Уил, усещайки леко замайване, докато произнасях числата.

— Е? — попита той, когато се върнах при него.

— Направих го, но… — Казах му колко ще струват двете стаи.

— Няма проблем — успокои ме Уил. — Сега позвъни на този твой приятел и му кажи, че ще останеш през нощта, а после си налей още едно питие. Всъщност нека бъдат шест. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам как източваш сметката на бащата на Алиша.



И аз го направих.

Тази вечер се случи нещо. Светлините бяха приглушени, малката ни маса не се набиваше на очи, силният аромат на цветя бе смекчен от вечерния бриз, а музиката, виното и танците накараха гостите да се отпуснат и на най-малко вероятното от всички места започнахме да се забавляваме от сърце. Досега не бях виждала Уил толкова спокоен. Притиснат между мен и Мери, той разговаряше и се усмихваше, и в доволния му вид имаше нещо, което не позволяваше на хората да го гледат накриво или да му се усмихват съчувствено. Накара ме да си оставя наметката и да седна изправено. Свалих сакото му и му разхлабих вратовръзката, като и двамата се опитвахме да не се кикотим при вида на танцуващите. Не мога да ви опиша колко по-добре се почувствах, когато видях как танцуват богатите. Мъжете изглеждаха така, сякаш бяха ударени от ток, а жените сочеха с кутрета звездите и бяха ужасно сковани дори когато се въртяха.

Мери Ролинсън на няколко пъти промърмори: „О, боже“. Погледна към мен. С всяко изпито питие езикът й ставаше по-цветист.

— Не искаш ли и ти да завъртиш дупе, Луиза?

— Господи, не!

— И правилно. Толкова лоши танцьори не съм виждала дори в Клуба на младите фермери.

В девет получих есемес от Нейтън.

Наред ли е всичко?

Да. Ако щеш вярвай, но Уил се забавлява страхотно.

Така беше. Гледах го как се смее с глас на нещо, което Мери бе казала, и се почувствах странно напрегната. Това ми показваше, че има надежда. Той би могъл да хареса живота си, ако е заобиколен от подходящите хора, ако му се позволи да бъде себе си, а не Човекът в Инвалидна Количка, списък от симптоми и обект на съжаление.

А после, в десет вечерта, започнаха бавните танци. Гледахме как Рупърт върти Алиша на дансинга, аплодиран любезно от околните. Косата й бе започнала да увисва и беше увила ръце около врата му, сякаш се нуждаеше от опора. Ръцете на Рупърт бяха сключени около нея, по-точно върху дупето й. Въпреки цялото й богатство и красота, малко ми дожаля за нея. Помислих си, че вероятно няма да осъзнае какво е изгубила, докато не стане твърде късно.

По средата на танца към тях се присъедини друга двойка и вече не се виждаха толкова добре, а и аз се бях заслушала в обясненията на Мери за надбавките за домашни асистенти, но в един момент вдигнах глава и я видях да стои точно пред нас — супермодела Алиша, в бялата си копринена рокля. Сърцето ми се качи в гърлото.

Тя кимна към Мери и леко се приведе, та Уил да я чуе през звука на музиката. Лицето й беше малко напрегнато, сякаш специално се бе настройвала да дойде при нас.

— Благодаря ти, че дойде, Уил. Наистина. — Тя ми хвърли кос поглед, но не каза нищо.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна любезно Уил. — Изглеждаш чудесно, Алиша. Сватбата е страхотна.

По лицето й пробяга лека изненада. А после едва забележима тъга.

— Наистина ли? Наистина ли мислиш така? Аз пък си мислех… имам предвид, че искам да ти кажа толкова много…

— Наистина ли. — Думите не прозвучаха като въпрос. — Няма нужда. Познаваш Луиза, нали?

— Да.

Последва кратко мълчание.

Виждах как Рупърт се помайва отзад и ни наблюдава предпазливо. Тя му хвърли бърз поглед, вдигна леко ръка и му помаха.

— Все пак ти благодаря, Уил. Страхотно е, че дойде. И ти благодаря за…

— Огледалото.

— Разбира се. Влюбих се в него. — Тя се изправи и се запъти към съпруга си, който обърна глава, след като я улови за ръката.

Гледахме ги, докато прекосяваха дансинга.

— Не си й купил огледало.

— Знам.

Те все още разговаряха, очите на Рупърт се стрелкаха към нас. Сякаш не можеше да повярва, че Уил просто е бил любезен. Да си призная, и аз не можех.

— Това… притесни ли те? — попитах го.

Той отмести поглед от тях.

— Не — отвърна и ми се усмихна. Усмивката му бе по-изкривена от питиетата, очите му бяха едновременно тъжни и замислени.

А после, когато дансингът се изпразни за следващия танц, аз изведнъж изтърсих:

— Какво ще кажеш, Уил? Искаш ли да танцуваме?

— Моля?

— Хайде, нека дадем на тия копелета повод за приказки.

— Страхотна идея! — възкликна Мери и вдигна чаша. — Дайте им да разберат!

— Хайде, докато музиката е бавна. Защото се съмнявам, че ще можеш да подскачаш с това нещо.

Не му оставих избор. Седнах внимателно в скута му, увих ръце около врата му, за да не падна. Той ме погледна в очите за миг, сякаш се чудеше дали да ми откаже. После, невероятно, но Уил ме откара с количката до дансинга и започна да се върти в малки кръгчета под проблясващите светлини на огледалните топки.

Почувствах се едновременно много притеснена и леко истерична. Седях под ъгъл, което означаваше, че роклята ми се е вдигнала до средата на бедрата.

— Остави я — промърмори Уил в ухото ми.