Пуснах китката му.

— Хубава татуировка, между другото.

Той ме изгледа иронично.

— Само гледай следващата да не е „краен срок“.

Въпреки потенето, болките и възпалението, за първи път Уил изглеждаше така, сякаш го занимаваше и нещо друго. Помислих си, че ако госпожа Трейнър го знаеше, нямаше да реагира така остро.



Не й казахме нищо за случилото се на обед — Уил ме накара да обещая, че няма да го споменавам, — но когато Лу се върна по-късно същия следобед, беше доста мълчалива. Изглеждаше бледа, косата й бе измита и вързана отзад, сякаш се опитваше да изглежда разумна. Донякъде се досещах как се чувства; когато се наливаш цяла вечер, случва се на сутринта да се чувстваш доста добре, но това е, понеже още си малко пиян. Този звяр, махмурлукът, просто си играе с теб и изчаква удобния момент да те захапе. Предположих, че я беше „захапал“ около обед.

След известно време обаче стана ясно, че я безпокои не само махмурлукът.

Уил не спираше да я пита защо е толкова мълчалива и накрая тя си призна:

— Е, открих, че не е много разумно да те няма цяла нощ, ако току-що си се нанесла при приятеля си.

Усмихваше се, докато го казваше, но усмивката й беше пресилена и двамата с Уил разбрахме, че вероятно е имало сериозен разговор.

Всъщност не можех да виня човека. И на мен нямаше да ми е приятно, ако гаджето ми изкара цяла нощ с някой тип — пък бил той и с увреждане. При това не беше видял как я гледа Уил.

Този следобед не правихме нищо особено. Луиза изпразни раницата на Уил и отвътре се показаха хотелски шампоани, балсами, миниатюрен комплект за шиене и шапка за баня — всичко, което бе успяла да докопа. („Не се смей — промърмори. — При тия цени Уил плати за цяла козметична фабрика.“) Изгледахме един японски анимационен филм, който според Уил бил идеален за махмурлии — аз исках да съм наблизо, отчасти за да следя кръвното му и отчасти за да видя реакцията му, когато обявих, че ще гледам филма с тях.

— Наистина ли? — възкликна той. — Харесваш Миядзаки?

Веднага усети, че не прозвуча добре, и се поправи: щяло страшно да ми хареса, страхотен филм и тъй нататък. Но видях каквото исках. От друга страна, се радвах за него. Толкова дълго се беше занимавал само със собственото си състояние, горкият човек.

И тъй, изгледахме филма. Спуснахме щорите, свалихме телефона от поставката и изгледахме този странен анимационен филм за едно момиче, което се озовава в паралелна вселена с всякакви странни същества, за половината от които човек не може да каже добри ли са или лоши. Лу седеше точно до Уил, подаваше му питието и в един момент му избърса окото, когато нещо влезе в него. Всъщност бяха много сладки, макар че някаква част от мен се чудеше докъде, за бога, ще доведе това.

А после, когато Луиза вдигна щорите и направи чай за всички, двамата се спогледаха като хора, които се чудят дали да ме посветят в тайната си, и накрая ми казаха, че ще заминат някъде. Десет дни. Още не било сигурно къде, но вероятно щяло да е някъде далеч и на хубаво място. Бих ли приел да отида с тях и да помагам?

Иска ли питане!

Момичето заслужаваше да му сваля шапка. Ако преди четири месеца някой ми беше казал, че ще заведем Уил на почивка далеч оттук — всъщност, че изобщо ще успеем да го изведем от тази къща, — щях да реша, че нещо му хлопа. Аз обаче ще си поговоря с нея за медицинските нужди на Уил, преди да тръгнем. Не можем да си позволим нова издънка, ако сме някъде на майната си.

Дори казаха на госпожа Т., когато се отби; Луиза тъкмо си тръгваше. Уил й го съобщи нехайно, сякаш ставаше дума за обикновена разходка до замъка.

Казвам ви, много бях доволен! Този скапан покер сайт ми беше „глътнал“ всичките пари и изобщо не планирах почивка. Даже простих на Луиза, задето бе послушала Уил и не му беше сменила катетъра. А й бях бесен, повярвайте! Тъй че всичко изглеждаше страхотно и аз си подсвирквах, докато се напъхвах в якето, предвкусвайки бели пясъци и синьо море. Даже си помислих, че може да успея да се отбия и у дома, в Окланд.

И тогава ги видях — госпожа Трейнър стоеше на задната врата, а Лу се канеше да си върви. Не знам какво си бяха казали, ала и двете изглеждаха мрачни.

Дочух само последното изречение, но то ми беше достатъчно.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Луиза.

Двадесета глава

— Какво?

Бяхме на хълмовете край града, когато му казах. Патрик беше по средата на 25-километровия пробег и искаше да го следвам с велосипед, за да засичам времето му. И тъй като в колоезденето ме бива колкото и в ядрената физика, това ми струваше страшно много пот и залитане, съпроводени от недоволни възгласи от страна на Патрик. Всъщност той поиска да пробяга трийсет и пет километра, но му заявих, че задникът ми няма да издържи, а и някой трябваше да направи седмичното пазаруване, след като се приберем у дома. Пастата за зъби бе свършила, както и кафето. Разбира се, кафе пиех само аз. Патрик беше на билков чай.

Когато изкачихме хълма Шийпкоут, вече пухтях и краката ми тежаха като олово, но въпреки това реших да изплюя камъчето. Помислих си, че до къщи има още петнайсет километра — достатъчно време да си оправи настроението.

— Няма да дойда на „Екстрийм Вайкинг“.

Патрик не спря, но доста намали ход. Извърна се да ме погледне, като краката му продължаваха да се движат под него, и изглеждаше толкова шокиран, че самата аз едва не се блъснах в едно дърво.

— Какво? Защо?

— На работа съм…

Той отново затича и набра скорост. Вече слизахме от билото на хълма и аз трябваше да стегна пръсти около спирачките, за да не го подмина.

— И кога го разбра? — Върху челото му бяха избили фини капчици пот, сухожилията на прасците му изпъкваха. Не можех да ги гледам дълго, защото започвах да криволича.

— През уикенда. Просто исках да съм сигурна.

— Знаеш, че сме направили резервация за самолета и всичко останало.

— Ще ти върна 39-те лири за билета, ако това те притеснява.

— Не става дума за парите. Мислех, че ще дойдеш да ме подкрепяш. Каза, че ще дойдеш.

Патрик наистина го биваше да се цупи. Когато се запознахме, често го вземах на подбив. Наричах го господин Сърдитко. Това ме развеселяваше, а той толкова се ядосваше, че спираше да се цупи, само и само да ме накара да млъкна.

— Стига, Патрик. Какво правя сега според теб? Знаеш, че мразя да карам колело. Но те подкрепям.

Изминахме още километър и половина, преди отново да заговори. Може би си въобразявах, но тупкането на краката му върху пътя сега сякаш звучеше по-мрачно и решително. Намирахме се високо над градчето, аз пухтях по стръмните места и напразно се опитвах да укротя сърцето си всеки път, когато ме подминеше някоя кола. Карах стария велосипед на мама (Патрик не ми даваше да припаря до неговия състезателен звяр) и понеже нямаше скорости, често изоставах.

Той хвърли поглед през рамо и забави леко крачка, за да се изравним.

— И защо не наемат човек от някоя агенция? — попита той.

— Човек от някоя агенция?

— Да ходи у семейство Трейнър. При положение че ще си там шест месеца, навярно имаш право на отпуск.

— Не е толкова просто.

— Не виждам защо да не го направят. Всъщност ти започна работа при тях, без да знаеш нищо.

Задържах дъха си. Не беше лесно, при положение че карането бе учестило дишането ми.

— Защото той има нужда да отиде някъде на почивка.

— Какво?

— Той трябва да отиде на почивка. Затова се нуждаят от нас двамата с Нейтън.

— Нейтън? Кой е Нейтън?

— Болногледачът му. Познаваш го — онзи тип, който доведе Уил у нас.

Виждах как Патрик обмисля думите ми. Обърса потта от очите си.

— И преди да попиташ — добавих аз, — не, нямам връзка с Нейтън.

Той забави ход, впил поглед в настилката, и накрая почти мина в бяг намясто.

— Какво става, Лу? Защото ми се струва, че границата между работата и онова, което е… — сви рамене той — нормално… е доста размита.

— Това не е нормална работа. Знаеш го.

— Но напоследък Уил Трейнър винаги е на първо място.

— О, а това не е, така ли? — Свалих ръка от дръжката на колелото и посочих към бягащите му на място крака.

— Различно е. Щом ти свирне, и тичаш презглава.

— Както тичам и с теб, щом ми свирнеш. — Опитах да се усмихна.

— Много смешно. — Той извърна глава.

— Само шест месеца, Пат. Шест месеца. Ти беше този, който мислеше, че работата е добра, забрави ли? Не бива да ми се нахвърляш, понеже я приемам на сериозно.

— Според мен… според мен не е свързано с работата… Просто мисля… мисля, че има нещо, което не ми казваш.

Поколебах се малко по-дълго, отколкото трябва.

— Не е вярно.

— Но няма да дойдеш на „Вайкинг“.

— Казах ти, аз…

Той поклати леко глава, сякаш не можеше да ме чуе добре. После затича по пътя и се отдалечи от мен. По напрегнатия му гръб усещах колко е ядосан.