— О, я стига, Патрик. Не може ли просто да спрем и да го обсъдим?

Тонът му беше заядлив:

— Не. Ще объркам тренировката си.

— Тогава да спрем часовника. Само за пет минути.

— Не. Не бива да променям нищо.

Започна да бяга по-бързо, сякаш бе набрал инерция.

— Патрик? — извиках и изведнъж усетих, че нямам сили да го следвам. Краката ми се хлъзгаха по педалите, започнах да ругая и ритнах педала в опит да потегля отново. — Патрик? Патрик!

Вперих поглед в тила му и думите излязоха от устата ми, преди да се усетя:

— Окей. Уил иска да умре. Иска да се самоубие. И това пътуване е последният ми шанс да го накарам да промени решението си.

Крачката на Патрик стана по-къса, после по-бавна. Спря на пътя пред мен, с изправен гръб, все още, без да ме поглежда. Извърна се бавно. Най-после бе спрял да тича.

— Я повтори.

— Иска да отиде в „Дигнитас“. През август. Опитвам се да променя решението му. Това е последният ми шанс.

Той ме гледаше така, сякаш се чудеше дали да ми повярва.

— Знам, че звучи смахнато. Но трябва да променя решението му. Затова… затова не мога да дойда на „Вайкинг“.

— Защо не ми каза досега?

— Трябваше да обещая на семейството му, че няма да кажа на никого. Ще е ужасно за тях, ако се разчуе. Ужасно. Виж, дори той не знае, че аз знам. Не ни е лесно. Съжалявам. — Протегнах ръка към него. — Щях да ти кажа, ако можех.

Патрик не отговори. Изглеждаше смазан, сякаш бях сторила нещо ужасно. Лицето му бе леко намръщено, преглътна с мъка.

— Пат…

— Не. Просто… сега трябва да тичам, Лу. Сам. — Той прокара ръка през косата си. — Окей?

Аз преглътнах.

— Окей.

За момент Патрик изглеждаше така, сякаш бе забравил за какво сме тук. После хукна отново и го гледах как изчезва по пътя пред мен. Главата му беше вдигната високо, краката гълтаха пътя под него.



Бях отправила запитването в деня, в който се върнахме от сватбата.

„Може ли някой да ми препоръча добро място за забавление на квадриплегици? Търся нещо, което би могъл да прави и здрав човек, нещо, което да накара депресирания ми приятел да забрави за известно време, че животът му е ограничен в някои отношения. Не знам точно какво търся, но приемам всякакви предложения. Спешно е.

Пчеличката“

Когато влязох в сайта, зяпнах невярващо в екрана. Имаше осемдесет и девет отговора. Движех се нагоре-надолу по екрана и отначало не бях сигурна дали всички се отнасят до моето питане. После хвърлих поглед към останалите компютри в библиотеката — отчаяно ми се искаше някой от ползвателите им да вдигне очи към мен, за да му кажа. Осемдесет и девет отговора! На един-единствен въпрос!

Имаше разкази за бънджи скокове, за плуване и за плаване с кану, дори за яздене с помощта на специално приспособление. (Когато изгледах прикаченото видео, съжалих, че Уил не понася коне. Беше невероятно.)

Имаше плуване с делфини и подводно гмуркане с придружители. Имаше плаващи колички, с които можеш да ходиш на риба, и специални велосипеди за квадриплегици, с които да се движиш по неравна местност. Някои от хората бяха изпратили снимки или видео, които документираха участието им в тези занимания. Част от тях, сред които бе и Ричи, помнеха предишните ми писма и искаха да знаят как е той.

„Новините май са добри. По-добре ли се чувства?“

Написах бърз отговор:

„Може би. Но много се надявам на тази почивка.“

Ричи отвърна:

„Ако имате достатъчно пари, възможностите са безброй!“

Една от жените в сайта написа:

„Моля те, изпрати няколко снимки как скача с бънджи. Обичам да гледам лицата им, когато са с главата надолу!“

Обичах ги — тези квадриплегици и техните домашни асистенти — заради куража, отзивчивостта и въображението им. Тази вечер прекарах два часа да записвам предложенията им, да проследявам линковете към сходни сайтове, дори говорих с неколцина в чатрумовете. Когато си тръгнах, вече имах дестинация: щяхме да отидем в Калифорния, в ранчото „Четирите завоя“ — според рекламата то предлагаше специализирана помощ „по начин, който те кара да забравиш, че изобщо се нуждаеш от такава“. Самото ранчо — ниска дървена постройка, разположена сред гората близо до Националния парк Йосемити — бе създадено от бивш каскадьор с гръбначно увреждане, а онлайн книгата за посетители беше пълна с благодарни клиенти — всички се кълняха, че мястото е променило начина, по който възприемат както уврежданията си, така и самите себе си. Поне шестима от участниците в чатрума бяха ходили там и всички казваха, че това е преобразило живота им.

Ранчото беше пригодено за инвалидни колички и притежаваше всички удобства на луксозен хотел. Имаше външни бани с дискретни повдигащи устройства и специалисти масажисти. Имаше квалифициран медицински персонал и киносалон с места за инвалидни колички до нормалните седалки. Имаше също топла вана на открито, където можеш да седиш и да се любуваш на звездите. Щяхме да прекараме една седмица там, а после няколко дни на крайбрежието, в хотелски комплекс, където Уил щеше да плува и да се наслаждава на красотата на скалистите брегове. Но най-хубавото бе, че измислих какво да е върховното преживяване по време на почивката, нещо, което Уил нямаше да забрави никога — скок с парашут с помощта на инструктори, обучени да скачат заедно с квадриплегици. Имаха специална екипировка, с която щяха да привържат Уил към себе си (най-важното бе да се обезопасят краката, за да не полетят коленете му нагоре и да го ударят в лицето).

Щях да му покажа брошурата за ранчото, но нямаше да му издам това. Просто щях да го заведа на мястото и щях да гледам как го прави. През тези няколко скъпоценни минути Уил щеше да е безтегловен и свободен. Щеше да избяга от ужасната количка. Щеше да избяга от гравитацията.

Разпечатах цялата информация и оставих листа със скока най-отгоре. Винаги, когато го погледнех, чувствах как се изпълвам с възбуда — както от мисълта за първото ми пътешествие, така и от мисълта, че може би разковничето е в него.

Може би това бе нещото, което щеше да промени решението на Уил.



На следващата сутрин показах на Нейтън какво съм открила. Двамата се бяхме навели над кафетата си в кухнята, сякаш вършехме нещо тайно, но в рамките на задълженията ни. Той прегледа листовете, които бях разпечатала.

— Говорих с други квадриплегици за скачането с парашут. Няма медицинска причина да не може да го направи. Също и бънджито. Имат специална екипировка, която не притиска наранения гръбнак.

Вгледах се в лицето на Нейтън с безпокойство. Знаех, че ми няма доверие, що се отнася до медицинските грижи за Уил. Беше много важно да получа неговото одобрение за плана.

— В ранчото има всичко, от което се нуждаем. Казват, че ако се обадим предварително и носим рецепта, дори могат да доставят нужните лекарства, така че няма опасност да свършат.

Нейтън смръщи вежди.

— Изглежда добре — призна накрая. — Свършила си страхотна работа.

— Мислиш ли, че ще му хареса?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Но… — Подаде ми листовете. — … дотук успяваш да ни изненадаш, Лу. — В леката му усмивка имаше нещо многозначително. — Не виждам защо да не го направиш отново.

Показах ги и на госпожа Трейнър, преди да си тръгна вечерта.

Току-що беше спряла колата на алеята. Поколебах се, преди да я приближа, макар да се намирахме встрани от прозореца на Уил.

— Знам, че е скъпо — признах. — Но… мисля, че изглежда невероятно. Наистина смятам, че Уил може да си изкара страхотно. Ако… ако разбирате какво имам предвид.

Тя прехвърли мълчаливо листовете, след това погледна сумата, която бях изчислила.

— Мога да платя моята сметка. За храната и спането. Не желая някой да мисли, че…

— Всичко е наред — прекъсна ме тя. — Ако си сигурна, че ще можеш да го заведеш там, просто направи резервацията.

Разбрах какво ми казваше. Нямаше време за губене.

— Мислиш ли, че ще успееш да го убедиш? — попита тя.

— Ами… ако аз… ако представя нещата така, сякаш… — преглътнах аз, — сякаш е добре и за мен. Той мисли, че не правя нищо с живота си. Постоянно ми повтаря, че трябва да пътувам. Че трябва… да върша разни неща.

Тя ме погледна много внимателно. После кимна.

— Да. Уил е такъв. — Върна ми листовете.

— Аз съм… — Поех си дъх, а после изненадващо установих, че не мога да говоря. Преглътнах с мъка. — Както казахте преди, аз…

На нея, изглежда, не й се слушаше. Наведе глава и тънките й пръсти посегнаха към верижката около врата й.

— Да. Е, по-добре да влизам вкъщи. Ще се видим утре. Уведоми ме дали се е съгласил.



Тази вечер не се прибрах при Патрик. Имах такова намерение, но нещо ме отклони от промишлената зона и вместо това пресякох улицата и се качих в автобуса, който водеше към къщи. Извървях 180-те стъпки до нашата къща и влязох. Беше топла вечер и всички прозорци бяха отворени. Мама готвеше и си тананикаше в кухнята. Татко беше на дивана с чаша чай, дядо дремеше в стола си, отпуснал глава на една страна. Томас рисуваше старателно по обувките си с черен флумастер. Поздравих и минах край тях, чудейки се на бързината, с която бях започнала да се чувствам така, сякаш мястото ми не е тук.