Трина учеше в стаята ми. Почуках на вратата, влязох и я видях на бюрото, приведена над купчина учебници, с кацнали върху носа очила — новост за мен. Беше странно да я видя сред нещата, които бях избрала за себе си, с рисунките на Томас, вече покрили стените, толкова старателно боядисани от мен; следата от химикалката му още стоеше в ъгъла на щорите. Трябваше да положа усилие, за да потисна инстинктивното си възмущение.

Тя погледна през рамо към мен.

— Мама ли ме вика? — попита. Вдигна очи към часовника. — Мислех, че приготвя вечерята на Томас.

— Приготвя я. Панирана риба.

Трина ме изгледа, после свали очилата.

— Добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— И ти.

— Знам. Започнах една тъпа диета за прочистване на организма. И получих обрив.

— Ти нямаш нужда от диета.

— Да… Е, харесах си един тип от „Счетоводство — второ ниво“. Реших, че мога да опитам. Друго си е да имаш огромни пъпки по цялото лице, нали?

Седнах на леглото. Върху моята юрганска торба. Знаех, че Патрик няма да я хареса заради щурия й геометричен десен. Изненадах се, че Катрина я ползва.

Тя затвори учебника и се облегна назад.

— Е, какво става?

Започнах да хапя устни и тя повтори въпроса си.

— Трина, мислиш ли, че мога да уча?

— Да учиш? Какво?

— Не знам. Нещо, свързано с модата. Дизайн. Или просто шев и кройки.

— Ами… има много такива курсове. И в нашия университет има един. Мога да проверя, ако искаш.

— Но приемат ли хора като мен?

Тя подхвърли химикалката си във въздуха и я улови.

— О, да, падат си по по-възрастни студенти. Особено такива с доказана работна етика. Може да поискат да изкараш подготвителен курс, но не виждам защо не. Защо? Какво става?

— Не знам. Просто е нещо, което Уил каза преди известно време. Какво… какво трябва да направя с живота си.

— И?

— И оттогава си мисля… може би е време да направя като теб. Сега татко отново има работа и си мислех… защо и аз да не покажа, че съм способна на нещо.

— Ще трябва да си платиш.

— Знам. Спестявах.

— Вероятно ще е малко повече, отколкото си успяла да спестиш.

— Мога да кандидатствам за стипендия. Или заем. А и имам достатъчно да изкарам известно време. Запознах се с една жена, член на парламента, каза ми, че имала връзки в някаква агенция, която може да помогне. Даде ми визитката си.

— Чакай малко! — Катрина се извъртя в стола си. — Нещо не разбирам. Мислех, че искаш да останеш с Уил. Нали смисълът на всичко беше да го опазиш жив и да продължиш да работиш за него.

— Така е, но… — Вперих очи в тавана.

— Но какво?

— Сложно е.

Тя стана от стола си и отиде да затвори вратата. Сниши глас, за да не я чуе някой отвън.

— Мислиш, че ще изгубиш битката? Мислиш, че той ще…

— Не — отвърнах бързо. — Е, поне се надявам. Имам планове. Големи планове. Ще ти покажа след малко.

— Но…

Изпънах нагоре ръце и преплетох пръсти.

— Но аз харесвам Уил. Много.

Тя ме изгледа. Лицето й беше замислено.

— По дяволите.

— Недей да…

— Е, това вече… — промърмори тя.

— Знам. — Свалих си ръцете.

— Искаш работа. За да може…

— Така ми казаха другите квадриплегици. Тези, с които си говоря в чатрумовете. Не можеш да си и двете. Не можеш да си домашна асистентка и… — Вдигнах ръце и закрих лицето си.

Усещах погледа й върху себе си.

— Той знае ли?

— Не. Не съм сигурна, че и аз знам. Просто… — Хвърлих се върху леглото по корем. Миришеше на Томас. С лек допълнителен мирис на кетчуп. — Не знам какво да мисля. Знам само, че през повечето време предпочитам да съм с него, вместо с когото и да било другиго.

— Включително Патрик.

И изведнъж я осъзнах с пълна сила. Истината, която не смеех да си призная.

Почувствах как бузите ми пламват.

— Да — казах на юргана. — Понякога.

— По дяволите! — възкликна тя след минута. — Пък си мислех, че аз съм тази, която обича да си усложнява живота.

Легна до мен и се загледахме в тавана. Чувахме как долу дядо си тананика едва чуто на фона на шума от Томас, който си играеше с някаква кола с дистанционно и я блъскаше в перваза на пода. Поради някаква необяснима причина очите ми се насълзиха. След минута почувствах как ръката на сестра ми се увива около мен.

— Ти си луда жена, знаеш ли — рече и двете избухнахме в смях.

— Не се тревожи — казах и си избърсах лицето. — Няма да направя нищо глупаво.

— Добре. Защото колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че е заради напрежението. Не е истинско, идва от драмата.

— Какво?

— Ами все пак става въпрос дали ще живее, или ще умре, а ти споделяш живота му всеки ден, споделяш странната му тайна. Няма начин това да не доведе до някаква измамна близост. Или придобиваш комплекс, ала Флорънс Найтингейл15.

— Повярвай ми, изобщо не е това.

Продължавахме да лежим и да гледаме в тавана.

— Но е малко откачено — да се влюбиш в човек, който не може… не може да ти отвърне. Може просто да е паническа реакция на това, че с Патрик най-сетне заживяхте заедно.

— Знам. Права си.

— А и двамата сте гаджета от сума време. Няма начин да не се увлечеш по някой друг.

— Особено когато Патрик е вманиачен на тема маратон.

— А и Уил може да престане да ти харесва. Нали помниш, веднъж ми каза, че е задник.

— Още си го мисля понякога.

Сестра ми взе книжна кърпичка и попи сълзите ми. После ме потупа с палец по бузата.

— Идеята за университета обаче е добра. Защото… нека да не си затваряме очите — независимо дали Уил ще вдигне бялото знаме или не, пак ще имаш нужда от добра работа. Едва ли искаш вечно да си домашна асистентка.

— Уил няма да вдигне бялото знаме, както се изразяваш. Всичко ще е… наред.

— Разбира се.

Мама викаше Томас. Чувахме я как си тананика в кухнята: Томас. Томтомтомтом Томас…

Трина въздъхна и потърка очи.

— Ще се прибираш ли при Патрик тази нощ?

— Да.

— Искаш ли да пийнем набързо в „Далматинеца“ и да ми разкажеш за твоите планове за пътуването? Ще помоля мама да гледа Томас. Хайде, можеш да почерпиш, щом имаш достатъчно да си платиш университета.



Беше десет без четвърт, когато се прибрах у Патрик.

Изненадващо, но плановете ми за почивката получиха пълното одобрение на Катрина. Тя дори не каза обичайното си: „Да, но би било по-добре, ако…“ По някое време дори се запитах дали не се старае да е мила с мен, след като очевидно съм превъртяла. Но тя продължаваше да казва неща от сорта: „Не мога да повярвам, че си открила всичко това! Направи му повечко снимки, докато скача с бънджито“. И „Представяш ли си лицето му, когато му кажеш за скока с парашут? Ще е страхотно!“.

Ако някой ни беше наблюдавал в кръчмата, вероятно щеше да си помисли, че сме две приятелки, които доста се харесват.

Все още размислях върху това, докато влизах на пръсти в апартамента. Отвън беше тъмен и се чудех дали Патрик не си бе легнал рано, като част от интензивните му тренировки. Оставих чантата си на пода в коридора и отворих вратата на дневната, леко ядосана, че не се беше сетил да остави светната лампа.

И тогава го видях. Седеше на масата, подредена за двама, в средата й проблясваше свещ. Щом затворих вратата след себе си, той се изправи. Свещта беше изгоряла наполовина.

— Съжалявам — каза той.

Погледнах го изненадано.

— Държах се като идиот. Ти си права. Работата ти е само за шест месеца, а аз се държах като дете. Би трябвало да се гордея, че вършиш нещо толкова важно и го приемаш толкова сериозно. Просто бях малко… объркан. Така че съжалявам. Наистина.

Протегна ръка. Аз я поех.

— Хубаво е, че се опитваш да му помогнеш. Това заслужава възхищение.

— Благодаря ти. — Стиснах ръката му.

Когато заговори отново, беше след кратка пауза, за да си поеме дъх — сякаш успешно бе изнесъл предварително подготвена реч.

— Приготвих вечеря. Боя се, че пак е салата. — Протегна се край мен, бръкна в хладилника и извади две чинии. — Обещавам да те заведа на ресторант, щом „Екстрийм Вайкинг“ приключи. Или като мина на въглехидратна диета. Просто аз… — Той изду бузи. — Май напоследък не ми остава време да мисля за друго. Сигурно това е част от проблема. И ти си права. Няма причина да идваш с мен. Това е моето хоби. Твое право е да избереш работата си.

— Патрик… — подех аз.

— Не искам да споря с теб, Лу. Прощаваш ли ми?

Очите му бяха напрегнати и миришеше на одеколон.