— Не. В никакъв случай. — Тя погледна към краката ми. — Но може би е добре да се обличате… малко по-скромно.

Аз също сведох очи — сакото ми се беше поизместило и разкриваше значителна част от голото ми бедро.

— Това… Съжалявам. Полата се разпори. Не е моя.

Ала госпожа Трейнър сякаш не ме чу.

— Ще ви обясня какво трябва да правите, когато започнете. В момента с Уил се общува трудно, госпожице Кларк. За тази работа е необходимо по-скоро отношение, отколкото професионални умения… доколкото ги имате. Така… значи ще се видим утре?

— Утре? Няма ли… не желаете ли да ме представите на сина си?

— Днес Уил не се чувства много добре. Ще започнем утре.

Осъзнах, че госпожа Трейнър вече е готова да ме изпрати, и се изправих.

— Да — промърморих и се увих в сакото на мама. — Ъъъ. Благодаря ви. Ще се видим утре в осем.



Мама сипваше картофи в чинията на татко. Сложи му два, той обаче посегна към купата за още. Тя го спря и върна картофите обратно, а когато той посегна отново, го плесна по кокалчетата с лъжицата за сервиране. Около малката маса седяха родителите ми, сестра ми и Томас, дядо и Патрик, който в сряда винаги идваше на вечеря.

— Тате — обърна се мама към дядо, — искаш ли някой да ти нареже месото? Трина, ще нарежеш ли месото на дядо си?

Трина се наведе през масата и с ловки движения се зае да накъсва парчетата в чинията на дядо. Вече бе направила същото за Томас.

— Е, Лу, разказвай — колко зле е тоя човек?

— Сигурно доста, щом искат нашата дъщеря да се грижи за него — изкикоти се татко.

Телевизорът зад гърба ми работеше, за да могат татко и Патрик да гледат футболния мач. От време на време заничаха край мен към екрана и замръзваха с храна в устата, щом някой направеше добър пас или стреляше покрай вратата.

— Според мен това е страхотна възможност. Ще работи в една от големите къщи. За добро семейство. Изискани ли са, миличка?

На нашата улица „изискани“ означаваше хора, в чието семейство няма регистрирани за хулиганство.

— Предполагам.

— Е, добре ли се представи пред техни височества? — подсмихна се татко.

— Успя ли да го видиш? — Трина се пресегна, за да попречи на Томас да бутне сока си с лакът. — Инвалида? Как изглежда?

— Ще го видя утре.

— Звучи ми странно. Да седиш с него по цял ден, всеки ден. Девет часа. Ще си с него повече, отколкото с Патрик.

— Няма да е трудно — отвърнах.

Патрик, седнал в другия край на масата, се престори, че не ме е чул.

— Е, поне няма опасност от сексуален тормоз — пошегува се татко.

— Бърнард! — смъмри го мама.

— Само казвам каквото си мисли всеки. Май не можеш да искаш по-добър шеф за приятелката си, а, Патрик?

Патрик го удостои с усмивка. Беше зает да отбива опитите на мама да му сипе още картофи. Този месец бе на диета без въглехидрати, готвеше се за маратона в началото на март.

— Може да се наложи да учиш езика на глухонемите. Тъй де, щом човекът не говори, как иначе ще разбираш какво иска?

— Тя не ми каза, че не говори, мамо. — Всъщност не можех да си спомня какво беше казала госпожа Трейнър. Още бях донякъде в шок, че съм получила работата.

— Може би говори с помощта на някое устройство. Като оня, учения. От „Семейство Симпсън“.

— Копеле — обади се Томас.

— Не го наричай така — смъмри го татко.

— Стивън Хокинг — намеси се Патрик.

Мама изгледа първо Томас, а после и баща ми.

— Ти си виновен — каза тя. Погледът й беше остър като нож. — Ти го учиш на лоши думи.

— Не съм аз. Не знам откъде го е чул.

— Копеле — повтори Томас и погледна право към дядо си.

Трина направи физиономия.

— Сигурно ще изперкам, ако ми говори през онова апаратче. Представяш ли си? — И продължи с хриптящ глас: — Дай ми чаша вода.

Умна, но не достатъчно, че да не й надуят корема, както мърмореше татко понякога. Беше първият член от семейството, който учеше в университет, но раждането на Томас я принуди да напусне в последната година от следването. Мама и татко още таяха надежди, че един ден Трина ще ни направи богати. Или че ще работи на някое място със секретарка, която не седи зад гише. И двете възможности ги удовлетворяваха.

— Защо си мислите, че като е в инвалидна количка, трябва да говори неразбираемо? — попитах.

— Ще станете доста близки. Сигурно ще трябва да му бършеш устата и да му даваш да яде и да пие.

— Е, и? Не е висш пилотаж.

— Казва жената, която слагаше памперсите на Томас от обратната страна.

— Само веднъж.

— Два пъти. И ги смени всичко на всичко три пъти.

Взех си малко зелен фасул, за да изглеждам по-бодра, отколкото се чувствах.

Но още докато бях пътувала с автобуса към къщи, в главата ми се бяха въртели същите мисли. За какво ще си говорим? Ами ако той само ме зяпа по цял ден, с клюмнала на една страна глава? Дали няма да изперкам? Ами ако не мога да разбера какво иска? Бях пословична с неспособността си да се грижа за каквото и да било; вкъщи нямахме вече нито декоративни растения, нито домашни любимци след провалите с хамстера, насекомите пръчици и златната рибка Рандолф. Ами тая сухарка, майка му — често ли щеше да е с него? Не ми се нравеше мисълта постоянно да ме надзирават. Госпожа Трейнър беше от хората, които те карат да се чувстваш пълен глупак.

— Патрик, ти какво ще кажеш по въпроса?

Приятелят ми отпи голяма глътка вода и вдигна рамене.

Навън дъждът трополеше по перваза на прозореца — едва се чуваше през подрънкването на приборите и чиниите.

— Парите са добри, Бърнард. При всяко положение е за предпочитане пред нощните смени във фабрика за обработка на пилета.

Думите му бяха последвани от одобрителното мърморене на всички около масата.

— Значи само това ще кажете за новата ми работа — че е по-добре, отколкото да товаря изкормени пилета в самолетен хангар? — умърлуших се аз.

— Винаги можеш да влезеш във форма и да станеш фитнес инструктор като Патрик.

— Да вляза във форма, значи. Много ти благодаря, татко. — Тъкмо посягах да си взема още един картоф, но размислих.

— Защо не? — каза мама. Изглежда, канеше се да седне, но след миг отново скочи, за да сипе малко грейви2 в чинията на дядо. — Не е зле да го имаш предвид в бъдеще. Много те бива да убеждаваш.

— Бива я да трупа сланинки — изсумтя татко.

— Току-що получих работа! — възкликнах аз. — И то по-добре платена от предишната.

— Но е временна — отбеляза Патрик. — Баща ти е прав. Не е зле да влезеш във форма, докато си там. От теб би излязъл чудесен фитнес инструктор, стига да се напънеш малко.

— Не желая да ставам фитнес инструктор! Цялото това… подскачане… не е за мен. — Патрик ми се ухили, когато произнесох беззвучно: „Ще те убия“.

— Лу иска работа, на която да си клати краката и да зяпа по цял ден телевизия, докато храни със сламка своя Айрънсайд3 — захапа ме сестра ми.

— Да бе. Понеже кисненето на увехнали нарциси в кофи с вода изисква голямо физическо и умствено усилие!

— Шегуваме се, скъпа. — Татко вдигна чашата си с чай. — Страхотно е, че си получила работата. Гордеем се с теб. Веднъж стъпиш ли в оная голяма къща, бас държа, че копелетата няма да искат да те изпуснат.

— Копеле — промърмори Томас.

— Не го е чул от мен — избъбри татко с пълна уста, преди мама да успее да каже нещо.

Трета глава

— Това е пристройката. Преди беше конюшня, но преценихме, че ще е по-удобна за Уил от къщата, тъй като е само на едно ниво. Това е стаята за гости, в нея преспива Нейтън, когато се наложи. В началото доста често се нуждаехме от човек.

Госпожа Трейнър вървеше забързано по коридора, показваше ми ту една, ту друга врата, без да се обръща, високите й токчета потропваха по каменните плочи. Явно от мен се очакваше да не изоставам.

— Ключовете за колата са тук. Включих ви в нашата застраховка. Надявам се, че информацията, която ми дадохте, е точна. Нейтън ще ви покаже как да работите с рампата. Само трябва да разположите Уил правилно, тя ще свърши останалото. Макар че… в момента той не гори от желание да ходи никъде.

— Навън е доста хладно — отбелязах.

Госпожа Трейнър сякаш не ме чу.

— Можете да си правите чай и кафе в кухнята. Постоянно зареждам с провизии. Банята е ето тук…

Тя отвори вратата и аз вперих поглед в бялото подемно устройство от метал и пластмаса до ваната. Отстрани на открития душ бе сгъната инвалидна количка. В ъгъла имаше остъклен шкаф със спретнати купчинки от вакуумирани опаковки. От мястото си не можех да различа какво съдържат, но излъчваха лека миризма на дезинфектант.

Госпожа Трейнър затвори вратата и се обърна към мен.

— Подчертавам, че е много важно Уил да не остава и за минутка сам. Една от предишните помощнички веднъж изчезна за няколко часа да си ремонтира колата и Уил… се нарани, докато я нямаше. — Тя преглътна, сякаш споменът все още я травмираше.