Осъзнах тези два факта с тежест в сърцето.

— Хайде, седни — подкани ме той. — Да хапнем, а после… не знам. Да се забавляваме. Да говорим за нещо друго. Не за бягане. — Изсмя се малко пресилено.

Седнах и се загледах в масата.

После се усмихнах.

— Много си мил — промълвих.

Патрик наистина знаеше 101 начина за приготвяне на пуешки гърди.

Хапнахме от зелената салата, от салатата с паста, от тази с морски дарове, както и от салатата с екзотични плодове, която той бе приготвил за десерт, и аз пих вино, докато той се придържаше към минерална вода. Отне ни известно време, но накрая все пак се поотпуснахме. Пред себе си имах един Патрик, какъвто не бях виждала напоследък. Беше забавен, грижовен. Ужасно внимаваше да не каже нещо за бягане или маратон и се засмиваше, щом забележеше, че разговорът върви натам. Усетих как стъпалата му докоснаха моите под масата, краката ни се преплетоха и тежестта в гърдите ми започна бавно да изчезва.

Сестра ми беше права. Животът ми бе станал странен и ме отдалечаваше от всички, които познавах: състоянието на Уил и тайните му ме бяха погълнали. Трябваше да се уверя, че не съм си създала измамна представа за нещата.

Започнах да се чувствам виновна заради разговора със сестра ми. Патрик не ми позволи да му помогна да раздигне масата. В единайсет и петнайсет стана, премести чиниите и купите в кухненския бокс и се зае да зарежда миялната машина. Седях и слушах как ми говори през отворената врата. Започнах да разтривам врата си, за да освободя малко напрежението, което сякаш трайно се бе настанило там. Притворих очи и опитах да се отпусна, затова минаха няколко минути, преди да осъзная, че разговорът е спрял.

Отворих очи. Патрик стоеше на вратата и държеше папката ми за пътуването. Размаха няколко листа.

— Какво е това?

— Ами… за пътуването. Нали ти казах.

Гледах как прелиства онова, което бях показала на сестра си, и се опитва да осмисли програмата, снимките, калифорнийския бряг.

— Мислех, че… — Когато заговори, гласът му звучеше странно задавено. — Мислех, че говориш за Лурд.

— Какво?

— Или… Не знам… Стоук Мандевил16… там някъде. Мислех — когато ми каза, че не можеш да дойдеш, понеже трябвало да му помогнеш, — че е истинска работа. Физиотерапия или лечение с вяра, или нещо подобно. Това прилича на… — Той поклати невярващо глава. — Прилича на ваканцията на живота ти.

— Ами… донякъде е. Но не на моя. На неговия.

Патрик направи гримаса.

— О, да… — произнесе, поклащайки глава. — Понеже ти изобщо няма да се наслаждаваш на всичко това. Горещи вани под звездите, плуване с делфини… И „петзвезден лукс“, „двайсет и четири часово обслужване по стаите“. — Той ме погледна. — Това не е работно пътуване. Това е шибан меден месец.

— Не е честно!

— Но е това, нали? Наистина ли очакваш просто да си седя кротко тук, докато ти се развличаш с друг мъж на такава ваканция?

— Няма да сме само двамата.

— О! О, да, Нейтън. Е, това оправя нещата.

— Стига, Патрик… сложно е.

— Ами обясни ми тогава. — Той размаха листовете към мен. — Обясни ми, Лу. Ама така, че да мога да го разбера.

— За мен е важно Уил да иска да живее, да вижда хубавите неща в бъдещето си.

— И тези хубави неща включват теб?

— Не е честно. Виж, карала ли съм те да изоставиш работата, която обичаш?

— Моята работа не включва горещи вани с чужди жени.

— Не бих имала нищо против. Ти също можеш да вземаш горещи вани с чужди жени! Колкото си щеш! — Опитах да се усмихна с надеждата, че и той ще го направи.

Но думите ми увиснаха във въздуха.

— Как ще се почувстваш, Лу? Как ще се почувстваш, ако ти кажа, че ще ходя на фитнес семинар с… не знам… Лийн от групата, понеже тя има нужда от ободряване?

— Ободряване? — Помислих си за Лийн, с нейната непокорна руса коса и съвършени крака, и се зачудих бегло защо се беше сетил най-напред за нейното име.

— Как би се почувствала, ако ти кажа, че с нея ще ходим по ресторанти, ще си вземаме заедно гореща вана или ще заминем някъде? На девет хиляди километра оттук, просто защото тя е малко потисната? Наистина ли няма да ти пука?

— Той не е „малко потиснат“, Пат. Иска да се самоубие. Иска да отиде в „Дигнитас“ и да сложи край на шибания си живот. — Чувах как кръвта бучи в ушите ми. — И не извъртай така нещата. Ти беше този, който нарече Уил „инвалид“. Ти беше този, който реши, че няма начин той да те конкурира. „Идеалният шеф“, така каза. Някой, за когото не си струвало да се тревожиш.

Той остави папката на плота.

— Е, Лу… Сега се тревожа.

Зарових лице в ръцете си и останах така около минута. Чух как в коридора отвън се отвори пожарният изход и гласовете на хора, погълнати от врата, която се отключи и затвори подире им.

Патрик движеше бавно ръка напред-назад по ръба на кухненския плот. Върху челюстта му играеше мускулче.

— Знаеш ли как се чувствам, Лу? Чувствам се така, сякаш бягам по трасето, но постоянно изоставам от другите. Чувствам се така, сякаш… — Той си пое дълбоко дъх, като че ли опитваше да се успокои. — … сякаш зад ъгъла ме чака нещо лошо и всички знаят какво е, но не и аз.

Вдигна очи към мен.

— Не мисля, че се държа неразумно. Но не искам да отиваш. Не ми пука дали ще дойдеш на „Вайкинг“, но не искам да заминаваш на… на тази ваканция. С него.

— Но аз…

— Двамата сме заедно от седем години. А ти познаваш този мъж… имаш тази работа от пет месеца. Пет месеца. Заминеш ли сега с него, все едно ми казваш нещо за връзката ни. Какво е отношението ти към нея.

— Не е честно! Защо трябва да казва нещо за връзката ни? — запротестирах аз.

— Казва, ако след всичко, което чу сега, решиш да отидеш.

В малкия апартамент стана много тихо. Патрик ме гледаше с изражение, което не бях виждала досега.

Когато си възвърнах гласа, едва успях да прошепна:

— Но той се нуждае от мен.

Още щом произнесох думите, щом ги чух как се гърчат и увисват в пространството, си дадох сметка какво бих изпитала аз, ако излязат от устата на Патрик.

Той преглътна и поклати глава, сякаш му беше трудно да приеме обяснението ми. Облегна ръка на плота и ме погледна.

— Каквото и да кажа, няма да промениш решението си, нали?

Това ме изненадваше у Патрик. Винаги се оказваше по-умен, отколкото предполагах.

— Патрик, аз…

Той притвори очи за миг, след това се обърна и излезе от дневната, оставяйки последната от празните чинии върху шкафа.

Двадесет и първа глава

Стивън


Момичето се нанесе у нас през уикенда. Синът ни не каза нищо нито на Камила, нито на мен, но когато влязох в пристройката в събота сутринта, както бях по халат, за да видя дали Уил се нуждае от помощ, понеже Нейтън бе закъснял, я видях — вървеше по коридора с купичка овесени ядки в едната ръка и вестника в другата. Изчерви се, щом ме видя. Не знам защо, бях по халат, нищо нередно.

Помня как след това си помислих, че имаше време, когато бе съвсем нормално сутрин от спалнята на Уил да се измъкват хубави мацки.

— Нося пощата на Уил — казах аз и я размахах.

— Не е станал още. Искате ли да го извикам?

Вдигна ръка към гърдите, сякаш искаше да се скрие зад вестника. Носеше тениска с Мини Маус и бродиран панталон, от онези, с които сме свикнали да виждаме китайките в Хонконг.

— Не, не. Нека спи. Остави го да си почива.

Когато казах на Камила, мислех, че ще остане доволна. Нали уж бе скандализирана, когато момичето се премести при приятеля си. Но тя само изглеждаше леко изненадана, а после доби онова напрегнато изражение, сякаш вече си представя всякакви нежелани последици. Не го каза, но бях почти сигурен, че не одобрява особено Луиза Кларк. Всъщност не знам дали Камила изобщо одобрява, когото и да било напоследък. Изглежда, настройката й по подразбиране беше „Не одобрявам“.

Така и не стигнахме до корените на онова, което бе накарало Луиза да се премести — Уил просто каза „семейни проблеми“, — но иначе момичето бе като пчеличка. Когато не се грижеше за Уил, постоянно вършеше нещо: чистеше, переше, търчеше до разни туристически агенции и в библиотеката. Бих я забелязал навсякъде в града, защото се открояваше. Никой друг не носеше толкова ярки дрехи — сякаш идваше от тропиците — къси рокли, обшити с мъниста, и странно изглеждащи обувки.

Трябваше да кажа на Камила, че Луиза вдъхва живот на къщата. Но вече не мога да правя такива заключения пред нея.

Уил явно й бе предложил да използва компютъра му, но тя отказа, предпочитала да ползва тези в библиотеката. Не знам дали защото се боеше да не решим, че се възползва, или защото не искаше той да гледа какво върши.

Каквато и да бе причината, Уил изглеждаше малко по-добре, когато тя бе наоколо. Няколко пъти чух разговорите им — достигаха до мен през отворения ми прозорец, и съм сигурен, че чух Уил да се смее. Говорих с Бърнард Кларк, просто да разбера дали е доволен от работата, и той ми обясни, че в момента положението било малко сложно, понеже дъщеря му се разделила с дългогодишния си приятел и сега у тях вкъщи много неща били променени. Спомена още, че тя кандидатствала за някакъв подготвителен курс, искала да продължи образованието си. Реших да не казвам на Камила за последното. Не исках да си мисли какво би могло да означава. От Уил знаех, че Луиза си падала по модата и разни такива. Със сигурност беше приятна за окото и имаше чудесна фигура — но честно казано, не ми се вярваше някой да иска да купи нещата, които носи.