— Мога ли… да помогна с нещо?

— Не мисля, не. Просто… просто трябва да чакаме. Лекуващият лекар ще мине отново след час. Надявам се, че ще може да ни даде повече информация.

Времето сякаш бе спряло. Останах вътре още малко. Пиукането на машините изгаряше мозъка ми с натрапчивия си ритъм.

— Искате ли да ви отменя за малко? Да си починете?

— Не. Мисля да остана.

Частица от мен се надяваше Уил да чуе гласа ми. Частица от мен се надяваше очите му да се отворят над тази прозрачна пластмасова маска и той да промърмори: „Кларк, ела и седни, за бога. Внасяш безпорядък в стаята“.

Но той просто лежеше и не помръдваше.

Избърсах лицето си с ръка.

— Искате ли… искате ли да ви донеса нещо за пиене?

Госпожа Трейнър вдигна очи.

— Колко е часът?

— Десет без четвърт.

— Наистина ли? — Тя поклати глава, сякаш й беше трудно да повярва. — Благодаря ти, Луиза. Би било добре. Май съм тук от доста време.

В петък не бях на работа — отчасти защото семейство Трейнър настоя да си взема свободен ден, но най-вече защото нямаше друг начин да се сдобия с паспорт, освен като отида до Лондон с влака. Отбих се у тях вечерта, на връщане, за да покажа на Уил завоеванието си и да се уверя, че неговият собствен паспорт още е валиден. Стори ми се малко притихнал, но в това нямаше нищо необичайно. В някои дни изпитваше по-голям дискомфорт. Откровено казано, умът ми до такава степен бе зает с плановете за пътуването, че не бях в състояние да мисля за нищо друго.

В събота сутринта си събрах нещата от апартамента на Патрик с помощта на татко, а следобед отидох на пазар с мама, за да си купя бански и други неща за ваканцията, и останах да спя у нашите през уикенда. Бяхме натъпкани като сардели: Трина и Томас също си бяха вкъщи. В понеделник сутринта станах в седем, готова да бъда у Трейнър в осем. Когато пристигнах, видях, че навсякъде е затворено, предната и задната врата бяха заключени. Нямаше бележка. Застанах на предната веранда и позвъних на Нейтън три пъти без отговор. Телефонът на госпожа Трейнър беше включен на гласова поща. Най-накрая, след като бях седяла на стъпалата четирийсет и пет минути, получих съобщението на Нейтън.

„Ние сме в окръжната болница. Уил има пневмония.

Отделение С12.“

Нейтън си тръгна и аз останах да седя пред стаята на Уил още един час. Прелиствах списанията, които някой явно беше оставил на масата през 1982 година, после извадих една книга с меки корици от чантата си и се опитах да чета, ала ми беше невъзможно да се съсредоточа.

Лекуващият лекар дойде на визитация, но се притеснявах да го последвам вътре, понеже майката на Уил беше там. Когато излезе петнайсет минути по-късно, госпожа Трейнър се появи след него. Не бях сигурна дали ме заговори просто защото трябваше да говори с някого, а аз бях единственият човек на разположение, но ми каза — с глас, одрезгавял от облекчение, — че според лекуващия лекар инфекцията е овладяна. Била особено агресивна бактериална атака. Уил имал късмет, че го били докарали в болницата навреме. Нейното „в противен случай“ увисна в тишината помежду ни.

— И какво ще правим сега? — попитах.

Тя сви рамене.

— Ще чакаме.

— Искате ли да ви донеса нещо за хапване? Или да поседя при Уил, докато вие си вземете?

В редки мигове между мен и госпожа Трейнър се появяваше нещо като разбирателство. Лицето й се смекчи за секунда — без дежурното строго изражение — и изведнъж видях колко отчаяна и уморена изглежда. Стори ми се остаряла с десет години за времето, откакто работех при тях.

— Благодаря ти, Луиза — каза тя. — Много бих искала да отскоча до къщи и да се преоблека, ако не възразяваш да постоиш при Уил. Точно сега не ми се ще да остава сам.

Щом тя си отиде, аз влязох, затворих вратата и седнах до него. Той изглеждаше странно отнесен, сякаш Уил, когото познавах, бе заминал за малко и от него бе останала само черупката. За миг се почудих дали така изглеждат умрелите. После си казах, че не бива да мисля за смъртта.

Седях и гледах как часовникът тиктака, от време на време чувах мърморещи гласове отвън и тихото проскърцване на обувки върху линолеума. На два пъти влезе една сестра и провери показанията на апаратурата, натисна няколко копчета, премери му температурата, но Уил все така не помръдваше.

— Той е… добре, нали? — попитах.

— Спи — отвърна тя успокоително. — Вероятно точно от това се нуждае сега. Не се тревожете.

Лесно бе да се каже. Но аз имах много време да мисля в тази болнична стая. Мислех за Уил и плашещата скорост, с която се бе разболял сериозно. Мислех за Патрик и за това, че дори когато събирах нещата си от апартамента му, свалях и навивах на руло моя стенен календар, сгъвах и опаковах дрехите, които толкова старателно бях подредила в неговия скрин, тъгата ми изобщо не бе потискаща, както би трябвало да очаквам. Не се чувствах разстроена или съкрушена, или някое от нещата, които би трябвало да изпитваш, когато се разделяш с дългогодишната си любов. Чувствах се доста спокойна и малко тъжна, и може би малко виновна — както заради моя принос в раздялата, така и поради факта, че не страдах особено. Изпратила му бях два есемеса, за да му кажа, че наистина съжалявам и се надявам той да се представи отлично на „Екстрийм Вайкинг“. Но Патрик не ми отговори.

След час се наведох над Уил и повдигнах одеялото. Ръката му изглеждаше бледокафява на фона на белия чаршаф. Върху дланта му с хирургична лепенка бе закрепен абокат. Когато я обърнах, белезите върху китките му бяха все така сиво-сини. Почудих се дали някога ще избледнеят, или постоянно ще му напомнят какво се е опитал да направи.

Обвих нежно пръстите му с моите. Бяха топли, пръсти на напълно жив човек. Почувствах се толкова странно облекчена от досега с тях, че продължих да ги държа, да ги разглеждам — втвърдената на места кожа, която говореше за живот, прекарван не само зад бюро, розовеещите нокти, които винаги щеше да подрязва някой друг.

Ръцете на Уил бяха хубави — привлекателни и добре оформени, с дълги пръсти и четвъртити нокти. Трудно ми беше да повярвам, че са безсилни, че никога няма да вдигнат нещо от масата, да погалят ръка или да се свият в юмрук.

Прокарах пръст по кокалчетата му. Една мъничка част от мен се почуди дали трябва да се притесня, ако в този миг Уил отвори очи, но не изпитах смущение. Чувствах със сърцето си, че за него е добре да държа ръката му в своята. Като се надявах, че по някакъв начин, въпреки бариерата на съня, той също го знае, притворих очи и зачаках.



Малко след четири Уил най-сетне се събуди. Бях навън в коридора, излетната върху столовете, четях изоставен вестник и скочих, когато госпожа Трейнър излезе да ми каже. Изглеждаше поуспокоена, когато обясни, че той говорел и искал да ме види. Каза, че щяла да слезе долу да позвъни на господин Трейнър.

И тогава, сякаш не можеше да се сдържи, добави:

— Само не го уморявай.

— Разбира се — отвърнах аз.

Усмивката ми беше очарователна.

— Здрасти — казах и подадох глава през вратата.

Той бавно извърна лице към мен.

— Здрасти.

Гласът му беше дрезгав, сякаш бе прекарал последните трийсет и шест часа не в спане, а във викане. Седнах до него и го загледах. Примигна с очи, сочейки надолу.

— Искаш да повдигна маската?

Той кимна. Хванах я и внимателно я плъзнах по главата му. На мястото, където бе опирала в кожата му, имаше тънка ивица влага. Взех кърпичка и избърсах нежно лицето му.

— Как се чувстваш?

— Бил съм и по-добре.

В гърлото ми бе заседнала голяма буца и се опитах да я преглътна.

— Не знам. Ти си готов на всичко, за да привлечеш вниманието, Уил Трейнър. Бас държа, че всичко е било просто…

Той притвори очи, прекъсвайки ме насред изречението. Когато ги отвори отново, в тях проблясваше извинение.

— Съжалявам, Кларк. Не ми е до остроумни разговори днес.

Останахме така. Аз започнах да му говоря. Гласът ми ромонеше в малката бледозелена стая, разказвах как съм си събрала нещата от дома на Патрик и колко по-лесно съм си взела сидитата от неговата колекция, защото бе настоял да ги надпиша.

— Ти добре ли си? — попита Уил, щом свърших. Очите му изразяваха съчувствие, сякаш очакваше да ме боли повече.

— Да. Разбира се. — Свих рамене. — Всъщност не е толкова зле. И без това имам да мисля за други неща.

Той мълчеше.

— Въпросът е — рече накрая, — че едва ли скоро ще мога да скачам с бънджи.

Знаех го. Бях подготвена за това от мига, в който получих есемеса на Нейтън. Но когато чух думите да излизат от устата на Уил, беше като удар.

— Няма проблем — опитах да запазя гласа си равен. — Всичко е наред. Ще отидем някой друг път.

— Съжалявам. Знам колко го искаше.

Погалих го по челото и отмахнах косата му.

— Шшшт. Наистина. Не е важно. Само трябва да се възстановиш.

Той притвори очи с леко трепване. Знаех какво говорят — тия линии около очите му, това отчаяно изражение. Говореха, че може би няма да има друг път. Уил мислеше, че никога повече няма да се възстанови.