— Просто не мога да позволя да се случи, Нейтън.

Той не каза нищо.

— Не мога.

Загледах се в паспорта си, седнала на кухненската маса. Снимката беше ужасна. Все едно беше на съвсем друг човек. Някой, чийто живот, чийто начин на съществуване, нямаше нищо общо с моя. Гледах паспорта и си мислех.

— Нейтън?

— Какво?

— Ако успея да уредя друга почивка, нещо, на което лекарите са съгласни, нали ще дойдеш? Нали пак ще ми помогнеш?

— Разбира се. — Той стана, изплакна чашата си и метна раницата си през рамо. Преди да излезе, се извърна и ме погледна. — Но трябва да бъда честен, Лу. Съмнявам се, че дори ти ще успееш.

Двадесет и трета глава

Точно десет дни по-късно бащата на Уил ни изсипа от колата на летище Гатуик — Нейтън се бореше да качи багажа в една количка, аз постоянно проверявах как се чувства Уил, докато накрая дори той се подразни.

— Приятно пътуване — пожела ни господин Трейнър и постави ръка върху рамото на Уил. — И умната! — Дори ми намигна, когато го каза.

Госпожа Трейнър не беше успяла да излезе от работа, за да ни изпрати и тя. Подозирах, че причината вероятно бе нежеланието й да прекара два часа в една кола със съпруга си.

Уил кимна, но не каза нищо. В колата беше обезпокоително мълчалив, гледаше през прозореца с непроницаемия си поглед, не обръщаше внимание, докато двамата с Нейтън обсъждахме трафика и какво вече знаем, че сме забравили.

Дори когато поехме към терминала, не бях сигурна, че постъпваме правилно. Госпожа Трейнър изобщо не искаше синът й да заминава. Ала от деня, в който Уил се съгласи на променения ми план, знаех, че се бои да му го каже. Сякаш изобщо се боеше да говори с нас през тази последна седмица. Седеше мълчаливо с Уил и разговаряше само с медицинския персонал. Или си намираше работа в любимата си градина и подрязваше разни неща с плашеща бързина.

— От авиокомпанията казаха, че ще ни посрещнат. Трябва да дойдат да ни посрещнат — обясних, докато си проправяхме път към гишето за чекиране и прелиствах документите ни.

— По-спокойно. Едва ли ще изпратят някой да чака на вратата — предупреди ме Нейтън.

— Но количката трябва да пътува като „чупливо медицинско оборудване“. Три пъти говорих с жената по телефона. И трябва да сме сигурни, че в самолета няма да се заядат за медицинската екипировка на Уил.

Онлайн общността на квадриплегиците ме беше въоръжила с всякаква информация, предупреждения, законни права и списъци със задачи. След което се бях обадила три пъти в авиокомпанията, за да се уверя, че ще ни дадат места в специалното отделение и Уил ще бъде качен пръв, както и че няма да го местят от инвалидната му количка, преди да сме стигнали до изхода. Нейтън щеше да свали лоста за автоматичното й управление, да превключи на ръчно и после внимателно да я опакова и обезопаси педалите. Трябваше лично да присъства на товаренето й, за да не я повредят. Количката щеше да е с розов етикет — предупреждение за товарачите, че е изключително деликатна. Дали ни бяха три съседни места, за да може Нейтън да се грижи за нуждите на Уил, без той да е изложен на любопитни погледи. От авиокомпанията ме бяха уверили, че облегалките за ръце се вдигат — иначе можехме да нараним бедрата на Уил, докато го прехвърляме от количката в мястото му в самолета. Щяхме да го държим между нас през цялото време. И щяхме да слезем от самолета първи — със специално разрешение.

Всичко това беше в „самолетния“ ми списък. Тоест, на листа преди „хотелския“ ми списък, но след този за „деня преди тръгването“ и програмата на пътуването. Въпреки всички тези сламки, не бях спокойна.

Всеки път, когато погледнех към Уил, се питах дали постъпвам правилно. Личният му лекар беше разрешил да пътува едва предната вечер. Той вече хапваше по малко и денем спеше през повечето време. Не изглеждаше точно изтощен от болестта, а по-скоро от живота, уморен от намесата ни, постоянните ни опити да го въвлечем в разговор, безмилостната ни решимост да го накараме да се почувства по-добре. Търпеше ме, но имах чувството, че често иска да бъде оставен сам. Не знаеше, че това бе единственото, което не можех да направя.

— Ето я жената от авиокомпанията — казах, когато униформено момиче с широка усмивка и значка се насочи делово към нас.

— Много ще ни помогне с прехвърлянето, няма що — промърмори Нейтън. — Като я гледам, и едно яйце не може да вдигне.

— Ще се справим — успокоих го аз. — Ще видиш, че ще се справим.

Тази фраза се бе превърнала в моя лайтмотив, откакто бях измислила как да действам. След разговора ми с Нейтън в пристройката се бях изпълнила с решимост да им покажа, че грешат. Само защото нямаше да осъществим ваканцията, която бях планирала, не значеше, че Уил не може да отиде другаде.

Влязох в сайтовете на квадриплегиците, бомбардирах ги с въпроси. Къде има подходящо място за възстановяването на Уил? Знае ли някой къде можем да отидем? Температурата беше най-голямата ми грижа: английският климат бе твърде променлив (няма нищо по-потискащо от дъждовен английски морски курорт). По-голямата част от Европа бе твърде гореща в края на юли и това изключваше Италия, Гърция, Южна Франция и други подобни дестинации. Аз обаче имах видение. Видях Уил да почива край море. Проблемът беше, че ми оставаха няколко дни да планирам почивката и да тръгнем, което намаляваше вероятността пътуването да се осъществи.

Имаше съчувствия от квадриплегиците и много, много истории за пневмонии. Изглежда, болестта присъстваше в живота им постоянно. Имаше и няколко предложения за места, където да отидем, но никое не ми грабна вниманието. Или по-точно, никое не би грабнало вниманието на Уил. Не исках балнеокурорти или места, където ще вижда хора в своето положение. Не знаех какво точно искам, но се ровех нагоре-надолу в списъка им с предложения и знаех, че нищо не е подходящо.

Накрая ми помогна Ричи, постоянното присъствие в чатрума. Следобеда, когато Уил бе изписан от болницата, той предложи:

„Дай си имейл адреса. Братовчед ми работи в туристическа агенция. Запознал съм го със случая.“

Позвъних на номера, който ми изпрати, и говорих с мъж на средна възраст с характерен йоркширски акцент. Когато ми каза какво има предвид, изведнъж от дълбините на паметта ми изскочи спомен. И след два часа вече го бяхме уредили. Толкова му бях благодарна, че ми идеше да се разкрещя от радост.

— Няма нужда да ми благодариш, миличка — засмя се той. — Само гледай твоят човек да си изкара добре.

Като се има предвид всичко това, на тръгване бях изтощена почти колкото и Уил. Прекарала бях дни наред в изпипване на нещата, свързани с пътуването на един квадриплегик, и чак до сутринта на тръгването не бях убедена, че той ще е достатъчно добре да пътува. Сега, седнала с чантите, не откъсвах поглед от него, изпит и блед сред гъмжилото от хора на летището, и отново се запитах дали не съм сбъркала. Изведнъж ме обзе паника. Ами ако отново се разболее? Ами ако изобщо не му хареса, както не му бяха харесали надбягванията на хиподрума? Ами ако съм разтълкувала погрешно цялата ситуация и това, от което се нуждае Уил, не е епично пътуване, а десетина дни у дома в собственото му легло?

Но нямахме на разположение десет дни. Толкова по въпроса. Това беше единственият ми шанс.

— Обявиха нашия полет — уведоми ме Нейтън на връщане от безмитния магазин. Погледна ме, вдигна вежди и аз си поех дъх.

— Окей — отвърнах. — Да вървим.



Оказа се, че полетът, въпреки дванайсетте дълги часа във въздуха, не е чак такова изпитание. Нейтън се справяше много ловко с обичайните грижи за Уил под прикритието на одеялото. Персоналът в самолета беше отзивчив и дискретен и внимаваше с количката. Уил бе качен първи — точно както бяха обещали, и успяхме да го прехвърлим безпроблемно на седалката.

След час във въздуха осъзнах, че колкото и да е странно, високо над облаците — с наклонената назад седалка, настанен удобно, — Уил беше като всички останали в самолета. Принуден да седи пред малък екран, без никаква възможност да се движи или занимава с друго, тук, на 10000 метра височина, почти по нищо не се различаваше от останалите пътници. Хапна и изгледа един филм, но през повечето време спеше.

Нейтън и аз се усмихвахме предпазливо един на друг и се стараехме да се държим така, сякаш всичко е наред, всичко е добре. Гледах през прозореца, мислите ми се носеха в безпорядък като облаците под нас, още не бях способна да осмисля факта, че за мен това не е само логистично предизвикателство, а и приключение — че аз, Луиза Кларк, всъщност летя към другия край на света. Не можех да го видя. Тогава не виждах нищо друго, освен Уил. Чувствах се както сестра ми, когато бе родила Томас.

„Все едно гледам през фуния — беше обяснила, с очи върху новороденото мъниче. — Светът се е свил до нас двамата.“

Беше ми изпратила есемес, докато бях на летището.

„Можеш да се справиш. Страшно се гордея с теб.“

Изкарах го на екранчето и го погледнах отново, внезапно развълнувана, може би заради думите, които бе избрала. Или може би защото бях уморена и уплашена и все още ми беше трудно да повярвам, че съм успяла да стигна толкова далеч. Накрая, за да спра да мисля, се обърнах към малкия екран и се загледах невиждащо в някакъв американски комедиен сериал, докато небето в илюминатора потъмня.