— О, я се разкарайте и двамата — ухили се Нейтън и изчезна.

Карън бързо стана част от ежедневието ни. Нейтън изчезваше с нея през повечето вечери и макар да се връщаше за късните си задължения, гледахме да му даваме колкото може повече време да се забавлява.

Освен това тайничко се радвах. Харесвах Нейтън и му бях благодарна, че дойде, но предпочитах да сме си само двамата с Уил. Харесваше ми езикът на знаците, който използвахме, когато наоколо нямаше никой друг, естествената интимност, която се бе зародила помежду ни. Харесваше ми начинът, по който той извръщаше лице и ме поглеждаше развеселено, сякаш бях надминала очакванията му.

Предпоследната вечер казах на Нейтън, че нямам нищо против, ако иска да доведе Карън в комплекса. Той прекарваше вечерите в нейния хотел и знаех, че му е трудно да ходи двайсет минути в едната посока, за да приготвя Уил за нощта.

— Нямам нищо против. Ако това ще… нали знаеш… ще ти осигури малко лично пространство.

Той се зарадва, вече предвкусвайки предстоящата нощ, и след ентусиазираното: „Благодаря ти, Лу“, напълно ме забрави.

— Много мило от твоя страна — отбеляза Уил, когато му казах.

— Искаш да кажеш, от твоя — поправих го аз. — За целта му предложих твоята стая.

Тази нощ го преместихме в моята стая — Нейтън му помогна да се настани в леглото и му даде лекарствата, докато Карън чакаше на бара. В банята се преоблякох в тениската си, отворих вратата и пристъпих към дивана с възглавница под мишница. Усетих очите на Уил върху себе си и се почувствах странно неловко за човек, който бе прекарал по-голямата част от изминалата седмица, разхождайки се пред него по бикини. Наместих възглавницата си върху облегалката на дивана.

— Кларк?

— Какво?

— Няма нужда да спиш там. Това легло може да побере цял футболен отбор.

Всъщност дори не се замислих дали да го направя. Вече се чувствах различно. Може би дните, които всички бяхме прекарали полуголи на плажа, ни бяха освободили от задръжките. Може би бе мисълта за Нейтън и Карън от другата страна на стената, вплетени един в друг, сякаш в пашкул. Може би просто исках да съм близо до него. Тръгнах към леглото, но потръпнах от звука на внезапна гръмотевица. Лампите замигаха, някой отвън извика. От съседната стая чухме как Нейтън и Карън избухнаха в смях.

Отидох до прозореца и спуснах завесите, усещайки внезапния бриз, рязкото спадане на температурата. В морето навън се бе разразила буря. Драматични проблясъци от раздвоени светкавици за кратко осветяваха небето, а после, сякаш изневиделица, върху покрива на малкото ни бунгало се стовари потоп, толкова яростен, че в началото заглуши всички останали звуци.

— По-добре да затворя капаците.

— Не, недей.

Обърнах се.

— Отвори широко вратите. — Уил кимна към терасата. — Искам да го видя.

Поколебах се, после бавно отворих стъклените врати. Дъждът се сипеше в хотелския комплекс, шуртеше от покрива, превръщаше се в реки, които се стичаха край терасата и поемаха към морето. Почувствах влагата върху лицето си, електричеството във въздуха. Космите върху ръцете ми настръхнаха.

— Усещаш ли го? — попита Уил зад мен.

— Сякаш е краят на света.

Стоях там и оставях енергията да преминава през мен, белите светкавици се отпечатваха върху клепачите ми. Дъхът ми секна.

Обърнах се, пристъпих към леглото и седнах в края му. Докато Уил наблюдаваше бурята, аз се наведох и нежно повдигнах загорелия му врат. Сега знаех точно колко да го преместя, как мога да накарам тежестта му, тялото му да ме слуша. Пресегнах се, пъхнах дебела бяла възглавница под раменете му и го пуснах обратно в меката й прегръдка. Уил ухаеше на слънце, сякаш то бе проникнало дълбоко в кожата му. Неволно вдъхнах аромата му.

После, все още малко влажна, се настаних до него — толкова близо, че краката ми докосваха неговите — и заедно се загледахме в синьо-бялата пяна, стоварващите се върху вълните светкавици, сребристите отвесни струи на дъжда, вълнуващата се тюркоазена повърхност едва на трийсетина метра от бунгалото.

Сякаш светът край нас се сви до звука от бурята, бледоморавото море и полюшващите се прозирни завеси. Долавях мириса на лотос в нощния бриз, чувах далечни звуци от подрънкващо стъкло и припряно събиране на столове, музиката за някакво празненство в комплекса, чувствах освободената природна стихия. Пресегнах се и взех ръката на Уил в своята. Помислих си, че никога няма да усетя толкова силна връзка с околния свят, с друго човешко същество, както в този миг.

— Не е зле, а, Кларк? — наруши мълчанието Уил. Насред бурята лицето му бе отпуснато и спокойно. Извърна се за миг, усмихна ми се и нещо се появи в очите му — нещо тържествуващо.

— Не — отвърнах. — Изобщо не е зле.

Лежах кротко, заслушана в дишането му — сега все по-бавно и по-дълбоко, — в звука на дъжда, усещах топлите му пръсти, вплетени в моите. Не исках да се прибирам у дома. Тук двамата с Уил бяхме в безопасност, заключени в нашия малък рай. Всеки път, щом помислех за връщането в Англия, в тялото ми се впиваха огромни нокти и не искаха да ме пуснат.

Всичко ще е наред. Опитвах да си повтарям думите на Нейтън. Всичко ще е наред.

Накрая се обърнах на една страна, с гръб към морето, и се загледах в Уил. Той извърна глава, погледна ме в полумрака и почувствах, че ми казва същото: Всичко ще е наред. За първи път в живота си се опитвах да не мисля за бъдещето. Опитвах се просто да се наслаждавам на мига, да позволя на усещанията от вечерта да направят своето пътуване през мен. Не мога да кажа колко дълго останахме така, впили поглед един в друг, но постепенно клепачите на Уил натежаха и го чух да промърморва извинително, че може би… Дишането му стана по-дълбоко, той се плъзна в съня, а аз продължих да съзерцавам лицето му, гледах миглите му, събрани на снопчета в ъгълчетата на очите, новите лунички по носа му.

Казах си, че трябва да съм права. Трябва да съм права.

След един среднощ бурята най-сетне утихна. Отдръпна се навътре в морето, гневните й изблици ставаха все по-слаби и накрая съвсем изчезнаха. Замина да пренесе метеорологичната си тирания в някое друго неизвестно място. Въздухът постепенно се успокои, завесите се отпуснаха, последните струи вода се оттекоха с бълбукане. Някъде в малките часове внимателно измъкнах ръката си от тази на Уил, станах и затворих френските прозорци и стаята потъна в тишина. Уил спеше — здрав, спокоен сън, какъвто рядко имаше у дома.

Аз не спях. Лежах и го гледах и упорито се мъчех да не мисля за нищо.



В последния ден се случиха две неща. Едното бе, че по настояване на Уил се съгласих да опитам подводно гмуркане. Той не ме оставяше на мира от дни, казваше, че не може да дойда дотук и да не се спусна под вода. Бях безнадежден случай в уиндсърфа, едва успявах да си вдигна платното от вълните, а при повечето ми опити да карам водни ски забивах лице във водите на залива. Но той настояваше, и ден преди това дойде на обед и обяви, че ми е резервирал половиндневен курс за начинаещи гмуркачи.

Началото не беше многообещаващо. Уил и Нейтън седяха отстрани на басейна, докато моят инструктор ме убеждаваше, че ще продължа да дишам и под водата, но съзнанието, че те ме наблюдават, ме правеше безнадеждна. Не съм глупава — разбирах, че кислородните бутилки на гърба ми ще поддържат работата на дробовете ми, че няма да се удавя, — но всеки път, щом главата ми се окажеше под водата, изпадах в паника и изскачах на повърхността. Сякаш тялото ми отказваше да повярва, че ще продължи да диша под хилядите литри пречистена и хлорирана вода.

— Не мога да го направя — заявих, щом изскочих с плюене навън за седми път.

Джеймс, моят инструктор, погледна зад мен към Уил и Нейтън.

— Не мога — настоях раздразнено. — Просто не е за мен.

Джеймс обърна гръб на двамата мъже, потупа ме по рамото и посочи към морето.

— На някои хора там им е по-лесно — обясни той.

— В морето?

— Някои хора се справят по-добре в дълбокото. Хайде, ела. Ще излезем с лодката.

Три четвърти час по-късно гледах под водата в яркоцветния пейзаж, който досега бе скрит от погледа ми, забравила страха, че кислородът може да свърши, че въпреки всички предпазни мерки ще потъна на дъното и ще умра от удавяне — дори, че изобщо съм се бояла. Вниманието ми бе обсебено от тайните на един нов свят. В тишината, нарушавана единствено от неестествено силните звуци от собственото ми дишане, наблюдавах пасажи от миниатюрни проблясващи рибки и по-големи черно-бели, които ме гледаха изучаващо с безизразни лица, нежно поклащащи се анемонии, прочистващи леките течения от миниатюрната невидима плячка. Зърнах далечни пейзажи, два пъти по-яркоцветни и разнообразни, отколкото горе на сушата. Видях пещери и процепи, където се спотайваха непознати създания, смътни форми, които проблясваха на слънчевите лъчи. Не исках да излизам на повърхността. Можех да остана тук завинаги, в този безмълвен свят. Чак когато Джеймс започна да ми сочи с ръка циферблата на кислородната си бутилка, осъзнах, че нямам избор.

Направо бях онемяла, когато най-после излязох на брега и се упътих сияеща към Уил и Нейтън. Съзнанието ми още гъмжеше от видяното, крайниците ми сякаш още ме придвижваха под водата.