— Е, как е? — попита Нейтън.

— Защо не ми каза? — обърнах се развълнувано към Уил и хвърлих плавниците си на пясъка пред него. — Защо не ме накара да го направя по-рано? Всичко това! Било е там през цялото време! Точно под носа ми!

Уил ме изгледа, без да мигне. Не каза нищо, само разтегли устни в широка усмивка.

— Не знам, Кларк. Някои хора просто не искат да чуят.



Последната вечер нарочно се напих. Не беше само защото си тръгвахме на следващия ден. За първи път наистина бях повярвала, че Уил е добре и че мога да се отпусна. Бях облечена в бяла памучна рокля (сега имах тен и можех да си позволя да нося бяло, без да приличам на труп, увит в саван) и чифт сребристи сандали с каишки, а когато Надил ми подаде алено цвете и ме подкани да си го сложа в косата, не му се присмях, както бих направила седмица по-рано.

— О, здравей, Кармен! — усмихна се Уил, когато отидох при тях на бара. — Изглеждаш очарователно.

Тъкмо щях да му отвърна нещо саркастично, когато осъзнах, че ме гледа с неподправено удоволствие.

— Благодаря ти — отвърнах. — И ти не изглеждаш зле.

В главния хотелски комплекс имаше дискотека, затова малко преди десет вечерта, когато Нейтън ни остави заради Карън, двамата поехме по плажа с музиката в ушите, аз — блажено отпусната след три коктейла.

Господи, колко беше красиво! Нощта бе топла, понесла в лекия си ветрец уханието на далечно барбекю, на плажно масло, соления, тръпчив мирис на море. С Уил спряхме близо до любимото ни дърво. Някой беше палил огън на плажа, може би да изпече нещо, и от него бе останала проблясваща жарава.

— Не искам да се прибирам у дома — признах в тъмнината.

— Трудно се напуска подобно място.

— Мислех, че такива места съществуват само във филмите. — Извърнах се и го погледнах. — Започвам да си мисля, че си ми казвал истината и за всички останали неща.

Той се усмихваше. Лицето му изглеждаше спокойно и щастливо. Погледна ме с леко присвити очи. Аз също го погледнах, за първи път без усещането за страх, което ме ядеше отвътре.

— Радваш се, че дойде, нали? — попитах предпазливо.

Той кимна:

— О, да.

— Ха! — ударих въздуха с юмрук аз.

И после, когато някой увеличи музиката на бара, изритах обувките си и затанцувах. Изглеждаше глупаво — от оня вид поведение, което на другия ден определяш като неуместно. Но тук, в мастилената тъмнина, полупияна от недоспиване, с жаравата и безкрайното море, и необятното небе, и звуците на музиката в ушите ни, и усмихнатия Уил, и моето сърце, преливащо от нещо, което не можех напълно да определя, просто ми се танцуваше. Танцувах и се смеех, без да се срамувам, без да ме е грижа, че някой ще ни види. Усещах очите на Уил върху себе си и знаех, че той знае: това беше единственият възможен отговор на последните десет дни. По дяволите последните шест месеца!

Песента свърши и аз се отпуснах задъхана в краката му.

— Ти… — поде той.

— Какво? — Усмивката ми беше палава. Чувствах се въздушна, наелектризирана. Не бях сигурна дали мога да отговарям за постъпките си.

Той поклати глава.

Изправих се на босите си нозе бавно, пристъпих към количката му и се плъзнах в скута му, така че лицето ми се озова на сантиметри от неговото. След предишната вечер някак си не ми изглеждаше чак толкова голям скок.

— Ти… — Сините му очи, проблясващи на светлината от огъня, се впиха в моите. Ухаеше на слънце и на дима от огъня, и на нещо остро и цитрусово.

Почувствах как дълбоко в мен нещо поддава.

— Ти… ти си невероятна, Кларк.

Направих единственото, за което се сетих. Наведох се и го целунах по устните. Той се поколеба, само за миг, и също ме целуна. В следващия момент забравих всичко: хилядите причини, заради които не биваше, страховете ми, причината да сме тук. Целунах го, вдишвайки аромата на кожата му, усещайки меката му коса под пръстите си, а когато той отговори на целувката ми, всичко изчезна и бяхме само Уил и аз, на остров в края на света, под хиляди проблясващи звезди.

Изведнъж той се отдръпна.

— Аз… съжалявам. Не биваше…

Очите ми се отвориха. Вдигнах ръка към лицето му и прокарах пръсти по красивите черти. Почувствах грапавите частици сол под пръстите си.

— Уил… — подех. — Ти можеш. Ти…

— Не. — Усетих метална нотка в гласа му. — Не мога.

— Не разбирам.

— Не искам да продължава така.

— … мисля, че трябва да продължиш.

— Не искам, защото не мога… — Преглътна. — Не мога да съм мъжът, който искам да бъда с теб. И това просто ще е… — Погледна ме. — … още едно напомняне какво не съм.

Не свалях очи от лицето му. Наклоних леко глава, за да докосна неговата, дъхът ни се смеси и аз казах тихо, за да ме чуе само той:

— Не ме интересува какво… какво мислиш, че можеш или не можеш да правиш. Нещата не са черно-бели. Честно… Разговарях с други хора в същото положение и… и има неща, които са възможни. Начини и двамата да бъдем щастливи… — Бях започнала леко да пелтеча. Чувствах се странно дори от факта, че водим подобен разговор. Погледнах го в очите. — Уил Трейнър — казах нежно. — Ето какво. Мисля, че ние можем да правим…

— Не, Кларк… — започна той.

— Мисля, че можем да правим всякакви неща. Знам, че това не е стандартна любовна история. Знам, че има всевъзможни причини да не го казвам. Но аз те обичам. Наистина. Знаех го, когато напуснах Патрик. И си мисля, че и ти би могъл да ме обикнеш малко.

Той не каза нищо. Очите му търсеха моите, бяха натежали от огромна тъга. Отметнах косата от слепоочията му, сякаш така бих могла по някакъв начин да премахна тъгата му; той наклони глава и я опря в дланта ми.

Преглътна.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Знам — прошепнах. — Всичко знам.

Уил задържа думите в устата си. Въздухът около нас сякаш не помръдваше.

— Знам за Швейцария. Знам… защо бях наета с шестмесечен договор.

Той отдръпна глава от ръката ми. Погледна ме, после се взря в небето. Раменете му се отпуснаха.

— Знам всичко, Уил. Знам го от месеци. И моля те, изслушай ме… — Взех дясната му ръка в своята и я допрях до гърдите си. — Знам, че можем да го направим. Знам, че не е каквото ти би избрал, но аз мога да те направя щастлив. И всичко, което мога да кажа, е, че ти ме превръщаш… превръщаш ме в съвсем различен човек. Правиш ме щастлива дори когато си ужасен. Предпочитам да съм с теб — макар ти да мислиш, че от теб е останало съвсем малко, — отколкото с всеки друг на света.

Почувствах как пръстите му се свиха съвсем лекичко около моите и това ми вдъхна кураж.

— Ако мислиш, че е неудобно да работя за теб, ще напусна и ще работя другаде. Исках да ти кажа… подадох документи за университета. Направих купища проучвания в интернет, разговарях с други квадриплегици и домашните им асистенти, и сега знам как можем да се справим. Тъй че мога да върша това и просто да съм с теб. Разбираш ли? Помислила съм за всичко, проучила съм всичко. Такава съм сега. Ти си виновен. Ти ме промени. — Засмях се леко. — Превърна ме в моята сестра. Но с по-добър усет за облеклото.

Той беше притворил очи. Хванах и двете му ръце, вдигнах ги към устните си и ги целунах. Почувствах кожата му до моята и се изпълних с абсолютна увереност, че не съм в състояние да го оставя да си отиде.

— Какво ще кажеш? — прошепнах.

Бих могла да гледам очите му вечно.

Той го изрече толкова тихо, че за миг не бях сигурна дали съм чула правилно.

— Какво?

— Не, Кларк.

— Не?

— Съжалявам. Не е достатъчно.

Свалих ръцете му.

— Не разбирам.

Той изчака, преди да заговори, сякаш се опитваше — нещо необичайно за него — да намери точните думи.

— Не ми е достатъчно. Това… моят свят… дори с теб в него. А повярвай, Кларк, целият ми живот стана по-добър, откакто ти дойде. Но не ми е достатъчно. Не искам такъв живот.

Сега беше мой ред да се отдръпна.

— Права си, би могъл да е добър живот. А с теб до мен — може би много добър. Но това не е моят живот. Аз не съм като онези хора, с които разговаряш. Изобщо не искам такъв живот. Дори частица от него. — Гласът му беше глух, задавен. Изражението му ме изплаши.

Преглътнах и поклатих глава.

— Ти… веднъж ми каза, че нощта в лабиринта не бива да ме определя. Каза, че сама мога да избера какво да ме определя. Е, и ти не бива да оставяш това… тази количка да те определя.

— Но тя ме определя, Кларк. Ти не ме познаваш, не и истински. Не си ме виждала преди злополуката. Обичах живота си, Кларк. Наистина го обичах. Обичах работата си, пътуванията си, човека, който бях. Обичах да спортувам. Обичах да карам мотора си, да скачам от високи сгради. Обичах да надвивам в бизнес сделките. Обичах да правя секс. Много секс. Имах страхотен живот. — Гласът му звучеше развълнувано. — Не съм създаден да съществувам в това нещо, но така отреди съдбата. То е единственото, което ме определя.