— Но защо не искаш поне да опиташ? — прошепнах аз. Гласът ми сякаш не искаше да излезе от гърдите. — Защо не искаш аз да опитам?

— Не е там въпросът. Наблюдавах те и виждах как през тези шест месеца се превръщаш в съвсем нов човек, който тепърва ще осъзнава възможностите си. Нямаш представа колко щастлив ме прави това. Но не искам да се обвържеш с мен, с моите прегледи в болницата, с ограниченията в живота ми. Не искам да пропуснеш всички неща, които би могъл да ти даде някой друг. И да, егоистично е, но не искам един ден да ме погледнеш и да изпиташ и най-малкото съмнение или съжаление, че…

— Никога няма да си го помисля!

— Не знаеш това, Кларк. Нямаш представа как ще се развият нещата. Нямаш представа как ще се чувстваш дори след шест месеца. И не искам да те гледам всеки ден, да те гледам гола, да те наблюдавам как се движиш из пристройката в твоите откачени дрехи и да не мога… да не мога да бъда с теб. О, Кларк, не можеш да си представиш как искам да бъда с теб точно сега. И аз… аз не мога да живея с тези мисли. Не мога. Аз не съм такъв. Не мога да бъда човек, който просто… приема съдбата си.

Уил хвърли поглед към количката си, гласът му пресекна.

— Никога няма да приема това.

Бях започнала да плача.

— Моля те, Уил. Моля те, не го казвай. Нека опитам. Да опитаме и двамата.

— Шшшт. Просто ме чуй. Искам да ме чуеш. Това… тази вечер… е най-прекрасното, което би могла да направиш за мен. Думите, които ми каза, това, че ме доведе тук… като си помисля само какъв кретен бях в началото и как успя да ме преобразиш… изумително е. Но… — Усетих как пръстите му стиснаха лекичко моите. — Трябва да сложа край. Повече никаква количка. Повече никакви пневмонии. Повече никакви пламтящи крайници. Никакви болки и отпадналост и никакво будене сутрин с желанието най-сетне да се свърши. Когато се върнем, въпреки всичко ще отида в Швейцария. И ако ме обичаш, Кларк, както казваш, нищо няма да ме направи по-щастлив от това да дойдеш с мен.

Отметнах рязко глава.

— Какво?

— Състоянието ми няма да се подобри. Ще се влошава все повече и повече. Лекарите ми дадоха да го разбера. Усещам как вървя надолу. Не искам повече да ме боли и да съм прикован към това нещо, и да завися от някого, и да се боя. Затова те моля — ако изпитваш нещата, които казваш, — направи го. Бъди с мен. Дай ми края, на който се надявам.

Погледнах го ужасено, кръвта забуча в ушите ми. Не можех да го понеса.

— Как е възможно да ме молиш за това?

— Знам, то е…

— Казвам ти, че те обичам и искам да имам бъдеще с теб, а ти ме молиш да дойда и да гледам как се самоубиваш?

— Съжалявам. Не исках да прозвучи грубо. Но не разполагам с много време.

— Какво?… Да не би вече да си уредил всичко? Да не би да имаш определена дата?

Виждах как хората от хотела се поспират, може би чуваха извисените ни гласове, но не ми пукаше.

— Да — потвърди Уил след кратко мълчание. — Да, имам. Направих консултациите. От клиниката са съгласни, че съм подходящ случай. И родителите ми се съгласиха за тринайсети август. Трябва да отлетим на дванайсети.

Главата ми се замая. Оставаше по-малко от седмица.

— Не мога да повярвам.

— Луиза…

— Мислех… мислех, че съм променила решението ти.

Той наклони леко глава и се взря в мен. Гласът му беше ласкав, очите му бяха нежни.

— Луиза, нищо не може да промени решението ми. Обещах на родителите си шест месеца и ги получиха. Ти направи това време безценно. Благодарение на теб не беше тест за издръжливост, а…

— Недей!

— Какво?

— Не казвай нищо повече! — Задавих се. — Такъв егоист си, Уил! Толкова си глупав. Дори да е имало нищожна вероятност да дойда с теб в Швейцария… дори да си мислел, че бих могла, след всичко, което направих за теб, само това ли успя да ми кажеш? Аз ти предложих сърцето си, а всичко, което можа да ми кажеш, е: „Не, не си ми достатъчна. А сега искам да дойдеш и да гледаш най-лошото, което изобщо можеш да си представиш“. Това, от което се боях, откакто разбрах за първи път. Имаш ли представа какво искаш от мен?

Сега бях бясна. Стоях пред него, крещях като луда.

— Майната ти, Уил Трейнър! Майната ти! Ще ми се никога да не бях приемала тази глупава работа! Ще ми се никога да не те бях срещала! — Избухнах в сълзи, побягнах по плажа и се прибрах в хотелската си стая, колкото може по-далеч от него.

Гласът му, който викаше името ми, звуча в ушите ми дълго след като бях затворила вратата.

Двадесет и четвърта глава

Няма нищо по-недопустимо за околните от гледката на мъж в инвалидна количка, умоляващ за нещо жена, която би трябвало да се грижи за него. Изобщо не е редно да се сърдиш на човека, за когото отговаряш.

Особено когато той очевидно не може да се движи и те умолява:

— Кларк. Моля те. Върни се. Моля те!

Но не можех. Не можех да го погледна. Нейтън бе опаковал багажа на Уил и тримата се бяхме събрали във фоайето на следващата сутрин — Нейтън все още махмурлия — и от мига, в който отново трябваше да сме заедно, отказах да имам нещо общо с него. Бях гневна и нещастна. В главата ми звучеше настоятелен глас, който ми нареждаше да съм колкото може по-далеч от Уил. Да си вървя у дома. Никога повече да не го видя.

— Добре ли си? — попита Нейтън, появявайки се зад мен.

Когато пристигнахме на летището, аз се бях отдалечила от тях и се бях упътила към гишето за чекиране сама.

— Не — отвърнах. — И не ми се говори за това.

— Махмурлук?

— Не.

Последва кратко мълчание.

— Това означава ли каквото си мисля? — Той внезапно изтрезня.

Не можех да говоря. Кимнах и видях как за миг челюстта на Нейтън се стегна. Той обаче бе по-силен от мен. Все пак беше професионалист. След минути отново бе с Уил, показваше му нещо, което бе видял в списание, чудеше се на глас за перспективите на познат и на двамата футболен отбор. Изобщо да не предположи човек, че току-що му бях споделила съдбоносна новина.

Успявах да си измислям работа през цялото време, докато чакахме на летището. Намирах си хиляди дребни задачи за изпълнение — занимавах се с етикетите на багажа, купувах кафе, преглеждах вестници, отидох до тоалетната — само и само да не го гледам. Не ми се говореше с него. Ала от време на време Нейтън изчезваше и оставахме сами, седнали един до друг, малкото разстояние помежду ни бе наелектризирано от неизречени обвинения.

— Кларк… — понечваше да ме заговори той.

— Недей! — прекъсвах го рязко. — Не ми се говори с теб!

Изненадах се от себе си колко студена мога да бъда. И със сигурност изненадах стюардесите в самолета. Видях как тихичко обсъждат начина, по който се извръщам от Уил, поставям слушалките или се взирам хладно през прозореца.

Той не се разгневи нито веднъж. Това може би беше най-лошото. Не се разгневи и не стана саркастичен, просто се затвори и едва казваше по някоя дума. Наложи се горкият Нейтън да поддържа разговора, да пита искаме ли чай или кафе, допълнителни пакетчета фъстъци и дали имаме нещо против да ни прескочи, за да иде до тоалетната.

Вероятно сега изглежда детинско, но не беше само въпрос на гордост. Не можех да го понеса. Не можех да понеса мисълта, че ще го изгубя, че е толкова непреклонен и не иска да види доброто, че не иска да промени решението си. Не можех да повярвам, че ще се съобрази с тази дата, сякаш е изсечена върху камък. В главата ми се въртяха милион безмълвни аргументи. Защо това не ти е достатъчно? Защо аз не съм ти достатъчна? Как можа да не ми се довериш? Ами ако бяхме разполагали с повече време — дали сега нямаше да е по-различно? От време на време се улавях как гледам бронзовите му ръце, добре оформените му пръсти, само на сантиметри от моите, и си спомнях как пръстите ни се бяха преплитали — топлината му, илюзията, дори в неподвижността, за някаква сила — и в гърлото ми засядаше буца. Имах чувството, че не мога да дишам, и трябваше да потърся убежище в тоалетната, където се навеждах над мивката и ридаех беззвучно под светлината на луминесцентната лампа. На няколко пъти, докато мислех за намерението на Уил, едва се сдържах да не закрещя; чувствах как ме обзема някаква лудост и ми се щеше да седна на пътеката в самолета и да завия като ранен звяр.

Затова, макар да изглеждаше, че се държа детински — макар според персонала в самолета да бях най-безсърдечната от всички жени, — знаех, че единственият начин да се справя с тези часове принудителна близост е, като се преструвам, че той не е до мен. Ако мислех, че Нейтън е способен да се справи сам, щях да си сменя полета, честно. Може би щях да изчезна, докато се уверя, че между нас има цял континент, а не някакви невъзможни за понасяне сантиметри.

Двамата мъже спяха и това беше някакъв вид облекчение — кратък отдих от напрежението. Взирах се в телевизионния екран и с всеки километър, който ни приближаваше до дома, усещах как сърцето ми натежава и безпокойството ми расте. Тогава ми хрумна, че моят провал щеше да нарани и други; родителите на Уил щяха да са съкрушени. И вероятно щяха да обвинят мен. Сестрата на Уил сигурно щеше да ме съди. Бях се провалила и пред Уил. Не бях успяла да го убедя. Предложила му бях всичко, каквото можех, включително себе си, но нищо от това не бе достатъчно убедителна причина да продължи да живее.