— Няма да мърдам оттук.

— Разбира се… вие ще имате нужда от почивки. Но той не бива да остава сам повече от… да речем, десетина-петнайсет минути. Ако изникне нещо непредвидено, може да позвъните на интеркома — Стивън, съпругът ми, понякога си е вкъщи — или пък да ми се обадите на мобилния телефон. Ако ви се наложи да отсъствате, добре е да ме информирате предварително. Не е лесно да се намери заместник.

— Така е.

Госпожа Трейнър отвори шкафа в коридора. Говореше като навита пружина.

За миг се почудих колко ли помощнички е имало преди мен.

— Ако Уил е зает, очаквам да ми помагате с домакинската работа. Да перете спалното бельо, да обирате с прахосмукачката, такива неща. Препаратите са под мивката. Той може да не иска да сте с него през цялото време. Двамата трябва да се разберете за това помежду си.

Госпожа Трейнър хвърли поглед към дрехите ми, сякаш ги виждаше за първи път. Носех шантавата жилетка, в която според татко приличах на ему. Направих неуспешен опит да се усмихна.

— Надявам се двамата… да се разбирате добре. Хубаво би било той да ви приема повече като приятел, отколкото като платена помощничка.

— Ясно. Той какво… ъъъ… обича да прави?

— Гледа филми. Понякога слуша радио или музика. Има от онези, дигиталните стереоуредби. Ако сложите дистанционното до него, обикновено успява да се справи сам. Може малко да си движи пръстите, но му е трудно да задържа нещата.

Усетих как ми олеква. Щом обичаше музика и филми, лесно щяхме да намерим допирни точки. Изведнъж си представих как с тоя мъж се смеем заедно на някоя холивудска комедия или пък аз обирам с прахосмукачката, докато той слуша музика. Може би всичко щеше да е наред. Може би накрая щяхме да станем приятели. Досега не бях имала приятел с увреждания — ако не се брои Дейвид, приятелят на Трина, който беше глух, но бе готов да те навре в кучи задник, ако му кажеш, че е инвалид.

— Имате ли въпроси?

— Не.

— Тогава ще ви заведа да се запознаете. — Тя хвърли поглед към часовника си. — Нейтън сигурно вече го е облякъл.

Спряхме за миг пред вратата и госпожа Трейнър почука.

— Там ли сте? Водя ти госпожица Кларк, Уил.

Никакъв отговор.

— Уил? Нейтън?

Характерен новозеландски акцент:

— Може да влезете, госпожо Т.

Тя отвори внимателно вратата. Дневната в пристройката беше измамно голяма, едната й стена се състоеше изцяло от стъклена врата, която гледаше към откритото пространство навън. В камината в ъгъла кротко горяха дърва, а пред ниското бежово канапе, покрито с пухкаво вълнено одеяло, имаше огромен телевизор с плосък екран. Стаята бе уютна и обзаведена с вкус — ергенска бърлога в скандинавски стил.

В средата на дневната бе разположена черна инвалидна количка. Седалката и облегалката бяха облечени в овча кожа. Едър човек в бяла униформа без яка бе коленичил и нагласяше краката на един мъж върху стъпенките на количката. Щом влязохме в стаята, мъжът в количката вдигна поглед изпод рошавата си неподдържана коса. Очите му срещнаха моите и след пауза чух смразяващо кръвта стенание. Устата му се сгърчи и нададе още един зловещ вик.

Усетих как майка му се стегна.

— Уил, престани!

Той дори не я удостои с поглед. Дълбоко от гърдите му се изтръгна нов праисторически стон. Беше ужасен, агонизиращ вопъл. Положих усилия да не потръпна. Мъжът гримасничеше, главата му бе наклонена на една страна и хлътнала в раменете, зяпаше ме с разкривено лице. Видът му беше гротесков и леко гневен. Забелязах, че кокалчетата на ръката, с която стисках чантата си, са побелели.

— Уил! Моля те. — В гласа на майка му се долавяше лека истерия. — Моля те, не го прави!

О, господи, помислих си. Това не е за мен. Преглътнах с усилие. Мъжът продължаваше да ме зяпа. Сякаш очакваше да направя нещо.

— Аз… аз съм Лу. — Разтрепереният ми глас наруши тишината. За миг се почудих дали да протегна ръка, но се сетих, че той няма да може да я поеме, и махнах едва-едва. — Съкратено от Луиза.

За мое изумление, чертите му се изгладиха и главата му се изправи.

Уил Трейнър ме изгледа внимателно, върху устните му играеше едва забележима усмивка.

— Добро утро, госпожице Кларк — произнесе той. — Разбрах, че вие сте новата ми помощничка.

Нейтън беше свършил с нагласянето на стъпенките. Докато се изправяше, поклати глава.

— Вие сте лош човек, господин Т. Много лош. — Ухили се и ми подаде грамадната си ръка, която поех немощно. Нейтън изглеждаше невъзмутим. — Понякога шегите на Уил са стряскащи. Ще свикнете. Лае, но не хапе.

Госпожа Трейнър стискаше кръстчето на врата си с тънки побелели пръсти. Движеше го несъзнателно нагоре-надолу по тънката златна верижка, явно нервен тик. Лицето й беше напрегнато.

— Е, госпожице Кларк, ще ви оставя да се опознаете. Повикайте ме по интеркома, ако се нуждаете от помощ. Нейтън ще ви обясни какви са рутинните процедури и как работи оборудването на Уил.

— Аз съм тук, мамо. Държиш се така, сякаш ме няма. Мозъкът ми не е парализиран. Все още.

— Ако смяташ да се държиш така, Уил, мисля, че е по-добре госпожица Кларк да говори направо с Нейтън. — Забелязах, че майка му не го гледа. Очите й бяха вперени на около трийсет сантиметра над пода. — Днес ще работя вкъщи, госпожице Кларк. По обед ще се отбия да видя как вървят нещата.

— Добре — произнесох с писклив гласец.

Госпожа Трейнър изчезна. Мълчахме, докато слушахме как отривистите й стъпки заглъхват в коридора, водещ от пристройката към къщата.

Накрая Нейтън наруши мълчанието:

— Нали нямаш нищо против да обясня на госпожица Кларк какви са лекарствата ти, Уил? Телевизия ли ще гледаш? Или искаш да слушаш музика?

— Радио „Четири“, ако обичаш, Нейтън.

— Разбира се.

Влязохме в кухнята.

— Госпожа Т. Каза, че нямате голям опит с квадриплегици?

— Така е.

— Добре. Днес няма много да ви затруднявам. В тази папка пише почти всичко за грижите около Уил, вътре са и номерата за спешни случаи. Съветвам ви да прочетете всичко в папката, когато ви остане свободно време. Сигурно ще имате достатъчно.

Нейтън взе един ключ от колана си и отвори шкаф, пълен догоре с кутийки и малки пластмасови шишенца с лекарства.

— С повечето от тези неща работя аз, но е добре и вие да знаете къде се намират в случай на нужда. На стената има лекарствен график, оттам ще видите какво взема Уил всеки ден. Ако му давате нещо допълнително, трябва да го отбележите тук… — Той посочи къде. — … но по-добре се консултирайте предварително с госпожа Т., поне на този етап.

— Не знаех, че ще му давам лекарствата.

— Не е трудно. В повечето случаи той знае от какво има нужда. Но може да се нуждае от малко помощ, за да ги изпие. Обикновено използваме тази висока чаша. Може също да ги стривате в това хаванче и да ги разтваряте в напитките.

Взех едно от шишенцата. Толкова много лекарства бях виждала само в аптека.

— Така… Уил пие две лекарства за кръвното налягане. Това е за сваляне на кръвното преди лягане, а това — за повишаване, след като се събуди сутрин. Тези пие доста често, те успокояват мускулните спазми — трябва да му давате по едно сутрин и едно следобед. Тях ги преглъща лесно, защото са малки и имат покритие. Тези са за спазмите на пикочния мехур, а тези — за киселините в стомаха. Понякога ги пие след ядене, ако почувства дискомфорт. Това са антихистамини, взема ги сутрин, а тук са спрейовете за нос, но за тях имам грижата аз, преди да си тръгна, тъй че не се безпокойте. Може да пие парацетамол, ако има болки, понякога взема и хапчета за сън, но от тях става раздразнителен, затова гледаме да ги ограничаваме.

Той вдигна друго шишенце.

— Тези са антибиотиците, които пие на всеки две седмици при смяната на катетъра. Тях му ги давам аз, а ако случайно отсъствам, оставям ясни инструкции. Доста са силни. Това са кутии с гумени ръкавици, ако изобщо се наложи да го миете. Има и крем, ако се разрани, но откакто спи на надуваем дюшек, е доста добре.

Стоях и слушах. Междувременно той бръкна в джоба си и ми подаде един ключ.

— Този е резервният — обясни. — Не бива да го давате на никого. Дори на Уил. Пазете го като очите си.

— Има много за помнене — преглътнах аз.

— Всичко е записано. Днес трябва да запомните само антиспазматичните лекарства. Ето тези. Мобилният ми телефон също е записан, ако се наложи да ми се обадите. Когато не съм тук, ходя на лекции и по принцип предпочитам да не ми звънят често, но докато свикнете, може да ми се обаждате по всяко време.

Взрях се в папката пред мен. Чувствах се тъй, сякаш щях да се явявам на изпит неподготвена.

— Ами ако той поиска да… иде до тоалетната? — Сетих се за подемното устройство. — Не съм сигурна, че ще мога да го… повдигна. — Опитах да скрия паниката си.

Нейтън поклати глава.

— Няма да ви се наложи. Той е с катетър. Сменям го, когато дойда на обед. Вие не сте тук за това.

— А за какво тогава?

Нейтън се взира известно време в пода, преди да ме погледне.