— Не знам… кой да предположи, че една почивка ще я разболее толкова. — Мама поклати глава.

След вечеря се качих горе. Не почуках. (Все пак беше моята стая, като се замислиш.) Въздухът беше душен и застоял и аз вдигнах щорите и отворих прозореца. Лу се размърда уморено под одеялото, заслонила очи с ръка, край нея се носеха прашинки.

— Ще ми кажеш ли какво се случи? — Оставих чаша с чай на нощното шкафче.

Тя примигна.

— Мама мисли, че си се заразила с ебола. Предупреждава всички съседи, които са се записали на екскурзията на бинго клуба до Порт Авентура17.

Тя не каза нищо.

— Лу?

— Напуснах — промълви тя.

— Защо?

— Ти как мислиш? — Надигна се в леглото, посегна отпаднало към чашата и отпи голяма глътка.

За човек, който току-що бе прекарал почти две седмици в Мавриций, изглеждаше направо ужасно. Очите й бяха подути и зачервени, кожата й под загара беше на петна. Косата й стърчеше от едната страна. Изглеждаше така, сякаш не е спала от години. Но най-вече изглеждаше тъжна. Никога не бях виждала сестра си толкова тъжна.

— Мислиш ли, че наистина ще го направи?

Тя кимна. После преглътна с мъка.

— По дяволите! О, Лу. Много съжалявам.

Направих й знак да се отмести и се настаних на леглото до нея. Тя пийна още от чая си и облегна глава на рамото ми. Носеше моята тениска. Не казах нищо. Толкова се бях притеснила за нея.

— Какво да правя, Трин?

Гласът й беше изплашен, също като на Томас, когато го боли нещо или се опитва да е храбър. Чувахме как отвън кучето на съседите търчи нагоре-надолу край градинската ограда и преследва котките на квартала, като от време на време изригваше в яростен лай.

— Едва ли можеш да направиш нещо. Господи! И като си помисля колко се стара заради него. Всички тия усилия…

— Казах му, че го обичам — призна тя, гласът й се превърна в шепот. — А той отвърна, че не било достатъчно. — Очите й бяха широко отворени и тъжни. — Как ще живея сега?

В нашето семейство аз съм тази, която знае всичко. Аз чета повече от всички. Аз следвам в университета. Предполагаше се, че имам отговори на всички въпроси.

Но сега погледнах по-голямата си сестра и поклатих глава.

— Нямам представа — признах аз.



На следващия ден Лу най-сетне слезе долу, изкъпана и облечена в чисти дрехи. Казах на мама и татко да не я закачат. Намекнах, че е проблем с приятеля, и татко вдигна вежди и направи гримаса, сякаш това обясняваше всичко и един господ знае защо е трябвало толкова да се притесняваме. Мама изтича да съобщи на съседите, че пътуването със самолет не е чак толкова рисковано.

Лу изяде една препечена филийка (не пожела да обядва), сложи си широкопола шапка и отидохме до замъка с Томас да храним патиците. Май не й се излизаше много, но мама настоя, каза, че и тримата се нуждаем от чист въздух. Това на нейния език означаваше, че няма търпение да иде в спалнята, да я проветри и да смени спалното бельо. Томас тичаше пред нас, стиснал в ръка найлонова торба, пълна с хлебни корички, а ние обсъждахме нехайно разхождащите се наоколо туристи, пазехме се от издутите им раници, разделяхме се около позиращи двойки и отново се събирахме от другата им страна. Замъкът се печеше на лятната жега, земята беше напукана и тревата стърчеше на изтънели снопчета — като последните косми върху олисяла глава.

Цветята в саксиите изглеждаха унили, сякаш вече се приготвяха за идването на есента.

С Лу не говорехме много. Какво можехме да си кажем?

Докато минавахме край паркинга на замъка, забелязах, че тя погледна изпод шапката си към къщата на Трейнър. Фасадата й се възправяше, елегантна и солидна, високите й празни прозорци скриваха съдбоносната драма, която вероятно се разиграваше там, може би дори в този момент.

— Защо не идеш да поговориш с него? — предложих аз. — Ще те чакам тук.

Тя сведе очи към земята и скръсти ръце пред гърдите си. Продължихме да вървим.

— Няма смисъл — промълви. Знаех останалата част, частта, която не изрече на глас. Той сигурно дори не е там.

Направихме бавна обиколка на замъка, докато гледахме как Томас се катери по склона на хълма и храни патиците, които в края на сезона бяха толкова преситени, че не благоволяваха да се приближат за някакво си парче хляб. Наблюдавах сестра си, докато се разхождахме, гледах загорелия й гръб, който се показваше под потника, приведените й рамене, и осъзнах, че макар тя още да не го знае, за нея всичко вече щеше да е различно. Лу нямаше да остане тук — каквото и да се случеше с Уил Трейнър. Имаше ново излъчване, излъчването на човек, познал нови неща, места и хора. Най-сетне пред сестра ми се бяха открили нови хоризонти.

— О — възкликнах аз, — имаш писмо. От университета. Пристигна, докато те нямаше. Съжалявам, отворих го. Помислих, че е за мен.

— Отворила си го?

Надявала се бях да е за допълнителната стипендия.

— Насрочили са ти интервю.

Тя примигна, сякаш получи новини от далечното минало.

— Да. И голямата новина е, че е утре — обясних аз. — Затова си помислих, че довечера може да прегледаме предполагаемите въпроси.

Тя поклати глава.

— Не мога да отида на интервю утре.

— И с какво толкова си заета?

— Не мога, Трин — каза тя тъжно. — Как бих могла да мисля за друго в такъв момент?

— Чуй ме, Лу. Интервютата не ги раздават като хляб на патиците. Това е голям шанс. Знаят, че си по-възрастен кандидат, подала си молба в необичайно време на годината и все пак са ти назначили интервю. Не можеш да ги разиграваш.

— Не ме интересува. Не мога да мисля за това.

— Но ти…

— Остави ме на мира, Трин! Ясно? Не мога да го направя.

— Я стига! — извиках аз. Застанах пред нея, за да спре да върви. Томас говореше на един гълъб, на няколко крачки пред нас. — Точно сега е моментът да помислиш за това. Точно сега, независимо дали ти харесва или не, най-сетне трябва да решиш какво ще правиш с живота си от тук нататък.

Бяхме блокирали пътеката. Сега туристите бяха тези, които трябваше да се разделят и да ни заобикалят — правеха го с наведени глави или като наблюдаваха с леко любопитство спорещите сестри.

— Не мога.

— Е, толкова по-зле! Защото, в случай че си забравила, вече нямаш работа. И никакъв Патрик, който да събира счупените парчета. Пропуснеш ли това интервю, след два дни отново ще поемеш към Бюрото по труда да решаваш дали предпочиташ да обработваш пилета, или да танцуваш на пилон, или да бършеш нечий задник, за да си изкарваш хляба. И колкото и да си затваряш очите — защото вече наближаваш трийсет, — това е животът, който се очертава пред теб. И всичко, научено през последните шест месеца, ще се окаже загуба на време. Всичко.

Тя ме изгледа с онзи израз на безмълвна ярост, който се появява в очите й винаги, когато знае, че съм права, и не може да ме опровергае. Томас се появи зад нас и ме задърпа за ръката.

— Мамо… ти каза задник.

Сестра ми продължаваше да ме гледа гневно. Но виждах, че мисли.

Обърнах се към сина си:

— Не, миличък, казах залък. Прибираме се вкъщи да хапнем — нали, Лу? — и да видим колко големи залъци можеш да излапаш. А после, докато баба те къпе, аз ще помогна на леля Лу с домашното й.



На другия ден отидох в библиотеката — мама гледаше Томас, затова успях да изпратя и Лу на автобуса, знаех, че ще я видя чак на вечеря. Не таях големи надежди за интервюто, но от мига, в който я оставих, спрях да мисля за това.

Може да звучи малко егоистично, но не обичам да изоставам с курсовите си работи и изпитах известно облекчение при мисълта, че ще си почина за известно време от страданието на Лу. Малко е изтощително да си край някого, който е толкова потиснат. Да, съчувстваш му, но ти се иска да му кажеш да се вземе в ръце. Напъхах семейството си, сестра си, епичната каша, в която се бе забъркала, в една папка в главата си, после затворих чекмеджето и насочих вниманието си към случаите на освобождаване от ДДС. Бях втора по успех в курса по „Счетоводство — първо ниво“ и за нищо на света нямаше да отстъпя от това място.

Прибрах се у дома в шест без четвърт и оставих папките си на стола в коридора; всички вече се бяха наредили около кухненската маса в очакване мама да сервира. Томас скочи към мен, обви крака около кръста ми и аз го целунах, вдишвайки прекрасния му тръпчив мирис на малко момче.

— Сядай, сядай — подкани ме мама. — И татко ти се прибра току-що.

— Как се справяш с дебелите учебници? — попита татко, докато провесваше сакото си на облегалката на стола. Винаги казваше, „дебелите учебници“. Сякаш имаха собствен живот и някой трябваше да ги вкара в правия път.

— Добре, благодаря. Минах три четвърти от материала за „Счетоводство — второ ниво“. А утре ще зубря корпоративно право. — Откъснах Томас от себе си и го сложих на съседния стол, без да свалям ръка от меката му коса.

— Чу ли я, Джоузи? Корпоративно право.

Татко си открадна картоф от купата и го натъпка в устата си, преди мама да успее да го види. Каза го така, сякаш се наслаждаваше на начина, по който звучи. И вероятно бе така. Побъбрихме малко за програмата на курса. После поговорихме за работата на татко — най-вече как туристите чупели всичко. Направо не било за вярване каква поддръжка е необходима. Дори дървените стълбчета на входа на паркинга се нуждаели от сменяне на всеки няколко седмици, защото идиотите не можели да минат с кола през четириметровия проход. Аз лично бих включила разноските в цената на билета, но мен никой не ме пита.