Мама свърши със сервирането и най-после седна. Томас се хранеше с пръсти, когато мислеше, че никой не го гледа, и веднъж каза „задник“ с лукава усмивка, а дядо ядеше, втренчил поглед в стената отсреща, мислейки за свои си работи. Аз хвърлих поглед към Лу. Тя се взираше в чинията си и побутваше печеното пиле, сякаш се опитваше да го скрие. Охо!, помислих си.

— Не си ли гладна, скъпа? — попита мама, проследявайки погледа ми.

— Не особено — отвърна тя.

— Топло е за печено пиле — съгласи се мама. — Но реших, че имаш нужда от по-силна храна.

— Е… ще ни кажеш ли как мина интервюто? — Вилицата на татко спря на половината път до устата му.

— А, това ли. — Тя изглеждаше разсеяна, сякаш я питаше за нещо, което бе правила преди пет години.

— Да, това.

Лу бодна късче пилешко.

— Добре мина.

Татко ми хвърли бърз поглед.

Аз свих лекичко рамене.

— Само добре? Обикновено казват веднага.

— Одобриха ме.

— Какво?

Тя продължаваше да се взира в чинията си. Аз спрях да дъвча.

— Казаха, че съм точно типът кандидат, който търсели. Трябвало да завърша някакъв подготвителен курс и после мога да се запиша в университета.

Татко се облегна назад в стола си.

— Но това е фантастична новина!

Мама се пресегна и я потупа по рамото.

— Браво, миличка! Това е страхотно!

— Не толкова. Не мога да си позволя четири години учене.

— Не го мисли, скъпа. Наистина. Виж колко добре се справя Трина. Ей — побутна я с лакът, — ще намерим начин. Винаги намираме начин, нали така? — Татко направо сияеше. — Всичко се нарежда чудесно, момичета. Това семейство го чакат добри времена.

И тогава, изневиделица, тя избухна в сълзи. Истински сълзи. Заплака, както плаче Томас, със сълзи и сополи, без да я е грижа кой ще я чуе; риданията й разсякоха тишината в малката стая като с нож.

Томас я погледна изненадано, с отворена уста, и се наложи да го придърпам в скута си и да го разсея. И докато играех с картофените парченца, приказвах на грахчетата и си преправях гласа, тя им каза.

Каза им всичко: за Уил и шестмесечния договор и какво се беше случило на остров Мавриций. Докато говореше, мама затули уста с ръка. Дядо бе добил сериозен вид. Пилето изстина, сосът в сосиерата под форма на лодка се покри с коричка.

Татко клатеше невярващо глава. После, докато сестра ми описваше подробно полета от Индийския океан и гласът й премина в шепот, докато предаваше последните си думи към госпожа Трейнър, той избута стола си и се изправи. Заобиколи бавно масата и я прегърна, както правеше, когато бяхме малки. Стоеше и я държеше в обятията си, притискайки я силно към себе си.

— Исусе Христе, горкият човек! Горкичката ти! О, Исусе!

Не знам дали някога бях виждала татко толкова шокиран.

— Ама че бъркотия!

— Минала си през всичко това? Без да кажеш на никого? И ни изпрати само картичка с подводното гмуркане? — Мама не можеше да повярва. — Мислехме, че това е ваканцията на живота ти!

— Трина знаеше — обясни тя и ме погледна. — Трина беше страхотна.

— Не съм направила нищо — казах аз и гушнах Томас. Той вече бе изгубил интерес към разговора, след като мама бе сложила пред него кутия с шоколадови бонбони. — Само те изслушвах. Ти свърши всичко. Всички идеи бяха твои.

— Страхотни идеи, няма що. — Тя се облегна на татко, звучеше съкрушено.

Татко повдигна брадичката й, за да го погледне.

— Направила си всичко възможно.

— И се провалих.

— Кой казва, че си се провалила? — Татко отмахна косата й от лицето. Изражението му беше нежно. — Едно знам за Уил Трейнър, за мъжете като него. Едва ли на света има нещо, което би могло да промени решението на такъв човек, вземе ли го веднъж. Той си е такъв. Не можеш да накараш хората да се променят.

— Но неговите родители! Как могат да го оставят да се самоубие?! — възкликна мама. — Що за хора са?

— Съвсем нормални, мамо. Просто госпожа Трейнър не знае какво друго да направи.

— Е, за начало може да не го води в тая проклета клиника. — Мама се ядоса. На бузите й бяха избили червени петна. — Аз бих се борила със зъби и нокти за вас двете и Томас.

— Дори ако вече е опитал да се самоубие? — попитах аз. — По наистина ужасен начин?

— Той е болен, Катрина. Депресиран е. На уязвими хора като него не бива да се позволява да… — Тя се задави от ярост и попи очите си със салфетка. — Тази жена е безсърдечна. Безсърдечна! И като си помисля, че са въвлекли в това и Луиза. Та тя е съдийка, за бога! Човек си мисли, че една съдийка знае кое е правилно и кое — не. Кой друг, ако не тя. Ще взема да ида у тях и да доведа Уил тук.

— Сложно е, мамо.

— Не! Не е! Той е уязвим и тя не трябва дори да си го помисля. Шокирана съм. Горкият човек!… — Тя стана от масата, взе останалото пиле и се запъти към кухнята.

Луиза я гледаше как се отдалечава, леко смаяна. Мама никога не се ядосваше. Май последният път, когато я чух да повишава глас, беше през 1993 година.

Татко поклати глава, явно умът му беше другаде.

— Просто си мислех… сега ми е ясно защо не виждам господин Трейнър. Чудех се къде е. Реших, че всички са отишли някъде на семейна почивка.

— Те… заминали ли са?

— Последните два дни не е идвал на работа.

Луиза се отпусна отмаляло на стола си.

— По дяволите! — възкликнах аз и запуших ушите на Томас с ръка.

— Утре е.

Лу ме погледна и аз вдигнах очи към календара на стената.

— Тринайсети август. Утре.



Лу не направи нищо в този последен ден. Беше станала преди мен и гледаше втренчено през кухненския прозорец. Валеше, после се проясни, след това заваля отново. Тя легна на дивана при дядо, изпи чая, който й направи мама, и на всеки половин час виждах как погледът й се плъзга мълчаливо към часовника на камината. Ужасно беше да я гледам. Заведох Томас на плуване и се опитах да я накарам да дойде с нас. Казах й, че мама ще го гледа, ако реши да дойде с мен на пазар по-късно. Казах й, че ще я заведа в кръчмата — да си побъбрим на спокойствие, — но Лу отклони и двете предложения.

— Ами ако съм направила грешка, Трин? — попита ме толкова тихо, че само аз я чух.

Хвърлих поглед към дядо, но той не виждаше друго, освен конните надбягвания. Май татко още залагаше скришом вместо него, макар да не си признаваше пред мама.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако е трябвало да отида с него?

— Но… нали каза, че не можеш?

Навън небето бе посивяло. Тя се взираше през безупречно чистите прозорци към мрачния ден навън.

— Помня какво казах. Но не мога да понеса неизвестността. Искам да знам какво се случва. — Лицето й леко се изкриви. — Искам да знам как се чувства. Съжалявам, че дори не се сбогувах с него.

— Би ли могла да отидеш сега? Да опиташ да си запазиш място в самолета?

— Много е късно — промълви тя. И затвори очи. — Няма да стигна навреме. Има само два часа до… докато приключат. Проверих. В интернет.

Аз чаках.

— Те… правят го само до пет и половина. — Тя поклати объркано глава. — Заради швейцарските служители, които трябвало да присъстват. Не обичали да… да документират… нещата след работно време.

Не знаех какво да й кажа. Не можех да си представя да чакам като нея и да не знам какво се случва в някакво отдалечено място. Никога не бях обичала мъж, както тя обичаше Уил. Разбира се, харесвах мъжете, харесваше ми да спя с тях, но се чудех дали не ми липсва чувствителност. Не можех да си представя да плача за мъж, с когото съм била. Единствената донякъде сходна ситуация беше да си представя как Томас чака да умре в някаква непозната страна и само при мисълта за това в мен нещо се преобърна — толкова беше ужасно. Затова пъхнах и тази ситуация в шкафа с папки в главата ми, в чекмеджето с надпис немислимо.

Седнах до сестра си на дивана и се загледахме мълчаливо в конните надбягвания с напрегнатото внимание на хора, заложили всичките си пари на един кон.

И тогава на вратата се позвъни.

Луиза скочи от дивана и за секунди се озова в коридора. Отвори вратата толкова рязко, че дори моето сърце спря.

Но на стълбите не беше Уил. Беше млада жена — със силен, умело положен грим и елегантна прическа. Сви чадъра си и се усмихна, докато посягаше към голямата чанта, метната през рамото й. Почудих се за миг дали не е сестрата на Уил.

— Луиза Кларк?

— Да?

— Аз съм от „Глоуб“. Може ли да поговорим за малко?

— „Глоуб“?

Усетих объркването в гласа на Луиза.

— От вестника? — пристъпих зад сестра си. Тогава видях бележника в ръката на жената.

— Може ли да вляза? Просто искам да си поговорим малко за Уил Трейнър. Вие работите за Уил Трейнър, нали?