— Ще спя нощем, защото вярвам, че Уил знае кое е добро за него. Защото най-лошото е, че е изгубил възможността да взема и най-малкото решение, да направи и най-малкото нещо за себе си… — Погледнах родителите си, опитвайки се да ги накарам да разберат. — Не съм дете. Обичам го. Обичам го и не биваше да го оставям сам… и не мога да понеса да не съм там и да не знам какво… какво… — Преглътнах. — Така че — да, ще отида. Няма нужда да се грижиш за мен и да се опитваш да ме разбереш. Сама ще се справя. Но ще отида в Швейцария — независимо какво ще кажете и двамата.

В малкото коридорче стана тихо. Мама ме гледаше така, сякаш не ме познаваше. Пристъпих към нея, исках да я накарам да разбере. Но тя отстъпи назад.

— Мамо? Длъжница съм на Уил. Длъжна съм да отида. Кой, мислиш, ме накара да кандидатствам в университета? Кой, мислиш, ме поощри да направя нещо от себе си, да пътувам, да имам амбиции? Кой промени начина, по който възприемам всичко? Дори самата себе си? Уил го направи. През последните шест месеца живях повече, направих повече, отколкото през всичките двайсет и седем години от живота си. Затова, ако той иска да отида в Швейцария, ще отида. Каквото и да се случи.

Настъпи кратко мълчание.

— Тя е като леля Лили — произнесе тихо татко.

Всички стояхме и се гледахме напрегнато. Татко и Трина си разменяха погледи, сякаш всеки от тях очакваше другият да каже нещо.

Но тишината наруши мама:

— Ако отидеш, Луиза, повече не се връщай тук!

Думите се изтърколиха от устата й като камъчета. Погледнах я смаяно. Очите й бяха студени. Напрегнаха се в очакване на реакцията ми. Сякаш между нас се беше изправила стена, за чието съществуване не знаех.

— Мамо?

— Чу какво казах. Това е равносилно на убийство.

— Джоузи…

— Така е, Бърнард! Не мога да бъда част от това.

Помня как си помислих като през мъгла, че никога не съм виждала Катрина толкова разколебана. Видях как ръката на татко посегна към лакътя на мама, но не можех да кажа дали за да я упрекне, или да я успокои. За миг главата ми се изпразни. После минах край родителите си, почти без да съзнавам какво правя, и се упътих към входната врата. След секунда сестра ми ме последва.

Татко стисна плътно устни, сякаш се опитваше да вземе решение. После се обърна към мама и постави ръка на рамото й. Очите й се взряха в лицето му и сякаш вече знаеше какво се кани да й каже.

Той подхвърли ключовете си на Трина. Тя ги улови с една ръка.

— Излезте от задната врата, минете през градината на госпожа Дохърти и вземете вана. В него няма да ви видят. Ако тръгнете веднага и трафикът не е много натоварен, ще успеете да стигнете навреме.



— Имаш ли някаква идея как ще свърши всичко това? — попита Катрина.

— Никаква.

Не можех да я гледам продължително — ровех в дамската си чанта и се опитвах да разбера какво съм забравила. Продължавах да чувам гласа на госпожа Трейнър по телефона. Луиза? Моля те, ела. Знам, че невинаги сме се разбирали, но те моля… Много е важно да дойдеш.

— По дяволите! Никога не съм виждала мама такава — продължи Трина.

Паспорт, портмоне, ключове за вратата. Ключове за вратата? За какво? Вече нямах дом.

Катрина ми хвърли кос поглед.

— Искам да кажа, сега е бясна, понеже е в шок. Знаеш, че накрая ще спре да ти се сърди, нали? Когато се прибрах вкъщи и й признах, че съм надула корема, си мислех, че повече няма да ми проговори. Но й трябваха само… колко… два дни — и й мина.

Чувах я как бъбри до мен, но не обръщах внимание на думите й. Трудно ми беше да се съсредоточа върху каквото и да било. Сякаш нервните ми окончания бяха оживели; почти ги чувах как трептят в очакване. Щях да видя Уил! Поне това имах. Почти усещах как километрите помежду ни се свиват, сякаш бяхме в двата края на някаква невидима еластична нишка.

— Трина?

— Да?

Преглътнах.

— Не трябва да изпусна този полет.

Сестра ми не е от хората, които се предават лесно. Подреждахме се в колона, заобикаляхме, ускорявахме във вътрешната лента, нарушавахме ограничението за скоростта, слушахме какво казват по радиото за трафика и най-сетне пристигнахме на летището. Тя спря рязко и аз бях изхвръкнала от колата, когато чух:

— Ей! Лу!

— Съжалявам. — Върнах се тичешком няколко крачки назад.

Сестра ми ме прегърна много силно.

— Постъпваш правилно — увери ме тя. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — А сега се разкарай. Ако изпуснеш самолета след шестте наказателни точки в талона ми, няма да ти проговоря.

Не погледнах назад. Тичах по целия път до гишето на Швейцарските авиолинии и трябваше да произнеса името си три пъти, докато прозвучи достатъчно ясно, за да си получа билета.



Пристигнах в Цюрих малко преди полунощ. Госпожа Трейнър ми беше запазила стая в хотел на летището, както бе обещала, и обясни, че ще ми изпрати кола в девет на другата сутрин. Мислех си, че няма да мога да спя, но заспах — странна, тежка и разпокъсана дрямка часове наред — и се събудих в седем сутринта, без да знам къде съм.

Огледах непознатата стая с тежки тъмночервени завеси, чието предназначение бе да спират светлината, големия телевизор с плосък екран, пътната си чанта, която дори не си бях направила труда да отворя. Проверих часовника, показваше малко след седем швейцарско време. И докато осъзнавах къде съм, усетих как стомахът ми се свива от страх.

Станах с мъка от леглото — тъкмо навреме, за да повърна в малката баня. Свлякох се на теракотения под с полепнала по челото коса и буза, притисната към хладния порцелан. Чувах гласа на майка си, нейните протести, и усетих как ме залива ужасен страх. Нямаше да мога да го направя. Не исках пак да се проваля. Не исках да гледам как Уил умира. Простенах силно и се надигнах, за да повърна отново.

Не можех да ям. Успях да преглътна чаша черно кафе, взех си душ и се облякох. Стана осем часът. Взрях се в бледозелената рокля, която бях метнала на стола предната вечер, и се почудих дали е подходяща за там, където отивах. Щеше ли някой да носи черно? Не трябваше ли да нося нещо по-весело и живо — като червената рокля, която знаех, че Уил харесва? Защо й трябваше на госпожа Трейнър да ме вика тук? Проверих мобилния си телефон, чудейки се дали мога да се обадя на Катрина. Сега там щеше да е седем и половина сутринта. Но тя сигурно обличаше Томас, а мисълта да говоря с мама ме плашеше. Сложих си грим, седнах край прозореца и минутите започнаха бавно да отминават.

Сигурно никога в живота си не съм се чувствала по-самотна.

Не можех да остана повече в малката стая. Намятах нещата в пътната чанта и излязох. Щях да си купя вестник и да чакам във фоайето. Едва ли щеше да е по-зле, отколкото да седя в тишината на стаята или да слушам новините по сателитния канал, обгърната от задушаващата тъмнина на завесите. Минавах край рецепцията, когато видях компютърния терминал, дискретно поставен в един ъгъл. Пишеше: За ползване от гостите. Моля, попитайте на рецепцията.

— Може ли да го ползвам? — обърнах се към рецепционистката.

Тя кимна и аз си купих жетон за един час. Знаех съвсем точно с кого искам да говоря. Усещах инстинктивно, че той е от малцината, с които можех да се свържа по това време. Влязох в чатрума и написах на мястото за съобщения:

„Ричи? Там ли си?“

„Добро утро, Пчеличке. Днес си подранила?“

Поколебах се само за миг и написах:

„Днес ще е най-странният ден в живота ми. В Швейцария съм.“

Той знаеше какво означава това. Всички знаеха какво означава. Клиниката беше тема на множество разгорещени спорове. Написах:

„Страх ме е.“

„Защо си там тогава?“

„Защото не мога да не съм тук. Той ме помоли. В един хотел съм. Чакам. Ще отида да го видя.“

Поколебах се, после написах:

„Нямам представа как ще завърши този ден.“

„О, Пчеличке!“

„Какво да му кажа? Как да променя решението му?“

Ричи не отговори веднага. Думите му се появиха на екрана по-бавно от обикновено, сякаш много внимаваше.

„Щом е в Швейцария, Пчеличке, едва ли ще промени решението си.“

Усетих огромна буца в гърлото и преглътнах. Ричи продължаваше да пише:

„Моят избор не е такъв. Както и на повечето от нас в този чатрум. Обичам живота си, макар да не е какъвто желая. Но разбирам защо на приятеля ти му е дошло до гуша. Уморително е да водиш такъв живот, уморително по начин, който здравите хора не могат да разберат. Ако е решил твърдо, ако наистина не вижда начин нещата да станат по-добри, просто трябва да си с него. Няма нужда да мислиш, че е прав. Но трябва да си там.“

Осъзнах, че съм спряла да дишам.

„Късмет, Пчеличке. И се обади. Сигурно няма да ти е лесно след това. Но каквото и да се случи, бих се радвал да имам приятел като теб.“