Родителите ми знаят всичко. Надявам се, че това, както и правните документи, изготвени от Майкъл Лолър, няма да позволят да имаш проблеми.

Кларк, почти те чувам как започваш да дишаш тежко. Не изпадай в паника и не се опитвай да раздадеш парите: не са достатъчно да се излежаваш до края на живота си. Но ще ти купят свободата както от това клаустрофобично градче, което двамата наричаме дом, така и от бъдещето, което досега си мислела, че трябва да имаш.

Не ти давам парите, защото искам да се чувстваш тъжна или да си ми задължена, или да си мислиш, че е някакъв вид напомняне за мен.

Давам ти ги, защото не е останало почти нищо, което да ме прави щастлив, но ти въпреки това успяваш.

Съзнавам, че нашето познанство ти е причинило болка и страдания, и се надявам един ден — когато няма да си толкова сърдита и разстроена — не само да осъзнаеш, че постъпих правилно, но и това да ти помогне да имаш наистина добър живот, по-хубав, отколкото ако не ме беше срещнала.

За известно време ще се чувстваш неудобно в новия си свят. Винаги е странно, когато те изтръгват от навиците ти. Но се надявам да се чувстваш и малко въодушевена. Лицето ти, когато се върна от гмуркането онзи път, ми каза всичко; в теб има глад, Кларк. Неустрашимост. Просто си я заровила дълбоко, както правят повечето хора.

Не ти казвам да скачаш от високи сгради или да плуваш с китове, или нещо подобно (макар че тайничко бих се радвал, ако го направиш), а да живееш смело. Приемай предизвикателствата. Носи гордо чорапогащника на райета. Ако все пак решиш да се събереш с някой смешник, първо се увери, че някъде си скътала нещо от това. Да знаеш, че пред теб все още има възможности, е вид лукс. Да знам, че съм ти ги предоставил, за мен е вид облекчение.

Е, това е. Ти спечели сърцето ми, Кларк. Направи го от първия ден, когато влезе вкъщи, с твоите абсурдни дрехи, недодяланите ти шеги и пълната ти неспособност да криеш мислите си. Ти промени живота ми много повече, отколкото тези пари ще променят твоя.

Не мисли за мен твърде често. Не искам да тъжиш. Просто живей добре.

Просто живей.

С обич — Уил“

Една сълза капна върху масата пред мен. Обърсах бузата си с длан и оставих писмото. Минаха няколко минути, преди да започна да виждам ясно.

— Още кафе? — попита сервитьорът, който отново се беше появил пред мен.

Примигнах. Беше по-млад, отколкото си мислех, и бе изоставил леката си надменност. Може би парижките сервитьори бяха обучени да се държат мило с разплакани жени.

— Може би… коняк? — Хвърли поглед към писмото и се усмихна с нещо като разбиране.

— Не — отвърнах и се усмихнах в отговор. — Благодаря ви. Аз… имам да свърша някои неща.

Платих сметката и прибрах внимателно писмото в джоба си.

А после станах от стола, метнах чантата си на рамо и поех по улицата към парфюмерията и целия Париж отвъд нея.