— Опитайте се да го разведрите. Той е… малко нестабилен. Разбираемо е — предвид обстоятелствата. Но за целта не бива да му се връзвате, трябва да сте малко непукист, както се казва. Изпълнението му тази сутрин беше неговият начин да ви изкара от равновесие.

— Затова ли плащат толкова добре?

— О, да. Няма безплатен обяд, нали? — Нейтън ме потупа по рамото. Усетих как тялото ми потрепери в отговор. — Не се бойте, не е толкова страшно. Уил Трейнър не е лигльо. — Поколеба се. — Аз го харесвам.

Каза го така, сякаш подозираше, че е единственият човек, който го харесва.

Последвах го в дневната. Количката на Уил Трейнър бе преместена до прозореца, той беше с гръб към нас и гледаше навън, заслушан в радиото.

— Аз ще тръгвам, Уил. Искаш ли нещо преди това?

— Не. Благодаря ти, Нейтън.

— Тогава те оставям в нежните ръце на госпожица Кларк. Ще се видим на обед, приятелю.

Гледах как любезният болногледач си облича якето и в мен се надигна паника.

— И да си изкарате хубаво. — Нейтън ми намигна и в следващия миг вече го нямаше.

Стоях насред стаята, с ръце в джобовете, и не знаех какво да правя. Уил Трейнър продължаваше да гледа през прозореца, сякаш мен ме нямаше.

— Искате ли да ви направя чаша чай? — попитах накрая, когато тишината стана непоносима.

— А, да. Момичето, което си изкарва хляба с приготвяне на чай. Чудех се кога ще поискате да ми демонстрирате уменията си. Не, благодаря.

— Тогава кафе?

— Сега не ми се пие нищо топло, госпожице Кларк.

— Може да ме наричате Лу.

— И какво ще промени това?

Примигнах и неволно отворих уста. Затворих я. Татко винаги казваше, че така изглеждам по-глупава, отколкото съм всъщност.

— Ами… да ви донеса нещо друго тогава?

Той се обърна и ме изгледа. Лицето му беше обрасло в няколкодневна четина, очите му бяха безизразни. Извърна се.

— Ами… аз ще… — Огледах се из стаята. — Ще видя дали има нещо за пране.

Излязох от дневната, сърцето ми биеше до пръсване. На безопасно място в кухнята извадих мобилния си телефон и изпратих съобщение до сестра си.

Ужасно е. Той ме мрази.

Отговорът дойде след секунди.

Там си едва от час, страхливке! Знаеш, че М&Т се нуждаят от пари. Вземи се в ръце и помисли колко ще получаваш на час.

Затворих рязко капачето на мобилния телефон и издух ядно бузи. Прегледах коша за пране в банята, успях да събера мизерно количество и няколко минути разучавах упътването на машината. Не исках да я включа на погрешна програма или да направя нещо друго, заради което Уил или госпожа Трейнър да ме погледнат отново така, сякаш съм пълна глупачка. Включих пералнята и застанах до нея, докато се опитвах да измисля какво още бих могла да свърша. Извадих прахосмукачката от шкафа в коридора, минах го целия, после и двете спални, като през цялото време си мислех, че ако родителите ми можеха да ме видят, със сигурност щяха да поискат да ме снимат за спомен.

Поколебах се пред спалнята на Уил Трейнър, но реших да мина с прахосмукачката и нея. На едната стена имаше вградени лавици, върху които бяха наредени двайсетина фотографии в рамки.

Докато почиствах около леглото, си позволих да ги разгледам набързо. Имаше мъж, който скача с бънджи от една скала, разперил ръце като статуя на Исус Христос. Имаше мъж, който приличаше на Уил, в нещо, подобно на джунгла; същият мъж се виждаше и сред група подпийнали приятели. Мъжете носеха папийонки и смокинги и се бяха прегърнали през раменете.

Имаше го и на планинска ски писта, до момиче с тъмни очила и дълга руса коса. Понаведох се да го огледам по-добре в скиорските му очила. На снимката бе гладко избръснат и дори на ярката светлина лицето му имаше оня скъпарски тен, който се добива, когато ходиш на почивка три пъти годишно. Имаше широки, мускулести рамене, личаха си дори през скиорското му яке. Върнах внимателно фотографията на масата и продължих да обирам праха зад леглото. Накрая изключих прахосмукачката и се заех с кабела. Тъкмо го вадех от контакта, когато с крайчеца на окото долових някакво движение и подскочих с лек писък. На вратата стоеше Уил Трейнър и ме наблюдаваше.

— Куршевел4. Преди две години и половина.

Изчервих се.

— Съжалявам. Аз просто…

— Просто разглеждахте снимките ми. Чудехте се какво ли е да си живял така, а после да се превърнеш в инвалид.

— Не. — Изчервих се още по-силно.

— Останалите снимки са в най-долното чекмедже, в случай че отново ви обземе любопитство — обясни подигравателно Уил.

После количката зави вдясно с тихо бръмчене и той изчезна.



Сутринта се проточи, сякаш възнамеряваше да продължи с години. Не помнех кога за последен път минутите и часовете се бяха влачили така — сякаш нямаха край. Измислях си всевъзможни неща за вършене и влизах в дневната колкото е възможно по-рядко — знаех, че постъпвам като страхливка, но не ми пукаше.

В единайсет занесох на Уил Трейнър чаша вода и антиспазмолитичното му лекарство, както ме бе помолил Нейтън. Поставих хапчето на езика му и допрях до устните му чашата, както ми бе обяснено. Беше от бледа, матова пластмаса, Томас имаше същата, само дето тая нямаше нарисувани патета отстрани. Уил преглътна с известно усилие, а после ми направи знак да го оставя сам.

Обърсах праха от лавиците — макар да нямаше особена нужда — и си помислих да измия някой и друг прозорец. В пристройката беше тихо, като се изключи тихото бръмчене на телевизора в дневната, където седеше той. Не посмях да си включа някоя музикална станция в кухнята. Имах чувството, че Уил непременно ще каже нещо остро за избора ми на музика.

В дванайсет и половина Нейтън пристигна. Внесе облак студен въздух отвън и вдигна вежди.

— Наред ли е всичко? — попита.

Рядко се бях радвала толкова да видя някого.

— Да.

— Чудесно. Сега можеш да си починеш половин час. Двамата с господин Т. Имаме да свършим някои неща.

Почти хукнах към палтото си. Не бях мислила да обядвам навън, но изпитах огромно облекчение, когато излязох от къщата. Вдигнах яка, метнах дамската си чанта през рамо и поех по алеята, сякаш знаех къде отивам. Всъщност само обикалях из близките улици половин час и издишвах облачета пара в плътно увития си шал.

В този край на града нямаше кафенета след затварянето на „Кифличката“. Замъкът беше безлюден. Най-близкото заведение беше гастропъб, едно от местата, където се съмнявах, че мога да си позволя питие, камо ли бърз обед. Всички коли на паркинга бяха огромни и скъпи, със скорошни регистрационни табели.

Застанах до паркинга пред замъка, като внимавах да не се виждам от Гранта Хаус, и набрах номера на сестра си.

— Здрасти.

— Знаеш, че не мога да говоря на работата. Не си напуснала, нали?

— Не. Просто исках да чуя приятелски глас.

— Толкова ли е зле?

— Трин, той ме мрази. Гледа ме, сякаш съм някакъв боклук, който котката е довлякла. Даже чай не пие.

— Не вярвам на ушите си.

— Моля?

— За бога, Лу, поговори с човека. Разбира се, че е нещастен. Прикован е в тая скапана количка. А ти се държиш глупаво. Просто поговори с него. Опознай го. Няма да те изяде.

— Не знам… Не знам дали ще издържа.

— Няма да кажа на мама, че се отказваш от работата след половин ден. Няма да получиш нищо, Лу. Не можеш да го направиш. Знаеш в какво положение сме.

Беше права. В този миг я мразех.

Настъпи кратко мълчание. Тонът на Трина стана необичайно сговорчив. Това не беше добре. Означаваше, че тя е наясно колко кошмарна е работата ми.

— Виж — продължи сестра ми, — само за шест месеца е. Опитай се да издържиш, да имаш нещо в сивито, после ще си намериш по-добра работа. Погледни го от положителната страна — все пак не е като нощните смени във фабриката за пилета.

— Те са направо цвете в сравнение с…

— Трябва да затварям, Лу. До скоро.



— Какво ще кажете да идем някъде следобед? Мога да ви откарам с колата, ако искате.

Нейтън си беше тръгнал преди половин час. Аз се бях мотала максимално с миенето на чашите отчая и си помислих, че ако прекарам още един час в тази потискащо тиха къща, главата ми направо ще експлодира.

Той извърна глава към мен.

— Имате ли нещо предвид?

— Не знам. Може би разходка извън града. — Понякога се опитвах да бъда като Трина. Тя е от хората, които изглеждат съвършено спокойни и компетентни и никой не смее да се държи грубо с тях. Според мен гласът ми звучеше професионално и бодро.

— Извън града — повтори той, сякаш обмисляше предложението. — И какво ще гледаме? Дървета? Небе?

— Не знам. Какво правите обикновено?

— Не правя нищо, госпожице Кларк. Вече не мога да правя нищо. Просто съществувам, това е.

— Ами… — заекнах аз, — разбрах, че имате кола, която е приспособена за инвалидна количка.

— И се боите, че може да ръждяса, ако не се използва всеки ден?