— Не, но…

— Да не намеквате, че трябва да излизам?

— Просто си помислих…

— Помислихте си, че една разходка с колата ще ми се отрази добре? Глътка свеж въздух?

— Просто се опитвам да…

— Госпожице Кларк, животът ми няма да се промени от една разходка из стортфолдските пътища. — Той ми обърна гръб.

Главата му беше хлътнала в раменете и се почудих дали се чувства добре. Но не посмях да го попитам. Седяхме и мълчахме.

— Искате ли да ви донеса компютъра?

— Защо, да не сте намерили група от инвалиди оптимисти, към която да се присъединя? Клуб на инвалидните колички?

Поех си дълбоко дъх и се постарах гласът ми да прозвучи уверено.

— Вижте… понеже ще сме заедно по цял ден, може би е добре да се опознаем и…

Нещо в изражението му ме разколеба. Гледаше право напред към стената, челюстта му нервно потрепваше.

— Просто… понеже ще сме заедно по цял ден — продължих плахо аз. — Добре е да ми кажете какво искате да правите, какво обичате, за да мога да… да правя нещата така, както ги харесвате.

Този път тишината беше болезнена. Усещах как бавно поглъща гласа ми и не знаех къде да си дяна ръцете. Трина и нейната самоувереност се бяха изпарили.

Най-сетне количката забръмча и той се обърна с лице към мен.

— Ето какво знам за вас, госпожице Кларк. Майка ми казва, че сте приказлива. — Изрече го така, сякаш беше нещо срамно. — Искате ли да сключим сделка? И условието в нея да е да забравите за своята приказливост, когато сте с мен?

Преглътнах и усетих как лицето ми пламва.

— Чудесно — отвърнах, когато успях отново да отворя уста. — Аз ще съм в кухнята. Ако имате нужда от нещо, просто ме извикайте.



— Не можеш да се откажеш толкова скоро.

Лежах в леглото си с опрени на стената крака, както обичах да правя като тийнейджърка. Бях се качила горе след вечеря, нещо необичайно за мен. След раждането на Томас Трина се бе преместила с него в по-голямата стая, а аз спях в стаята за гости, която е толкова малка, че след половин час вече те обзема клаустрофобия.

Но не исках да седя долу с мама и дядо, защото мама не спираше да ме гледа с безпокойство и да казва неща от рода на: „Ще стане по-добре, миличка, ще видиш“ и „Всяка работа е трудна в началото“, сякаш работата й през последните двайсет години не бе достатъчно скапана. Това ме караше да се чувствам виновна. А дори не бях сторила нищо.

— Не съм казала, че се отказвам.

Трина беше нахлула в стаята, без да чука, както правеше всеки ден, докато аз трябваше да чукам тихичко на нейната, да не би случайно да събудя Томас.

— Ами ако бях гола? Можеше поне да извикаш.

— И какво като си гола — чудо голямо. Мама мисли, че ще напуснеш.

Свалих крака от стената и седнах в леглото.

— Ужасно е, Трин. По-зле е, отколкото мислех. Той е много нещастен.

— Не може да се движи. Разбира се, че ще е нещастен.

— Да, но е язвителен и се държи гадно. Всеки път, щом кажа или предложа нещо, ме гледа така, сякаш съм пълна идиотка, или измърморва нещо, което ме кара да се чувствам като двегодишна.

— Може пък наистина да си казала някоя глупост. Нужно ви е време, за да свикнете един с друг.

— Не съм се държала глупаво. Много внимавах. Не съм казала почти нищо друго, освен „Искате ли да излезем на разходка с колата?“ и „Искате ли да ви приготвя чаша чай?“.

— Е, може би в началото е такъв с всички — докато разбере дали ще останеш. Бас държа, че са имали купища помощнички.

— Дори не иска да съм в една стая с него. Няма да издържа, Катрина. Наистина. Щеше да ме разбереш, ако можеше да постоиш малко при него.

Трина ме гледа безмълвно няколко секунди. Изправи се и надникна през вратата, сякаш проверяваше дали няма някой на площадката.

— Мисля да се върна в университета — каза накрая.

Минаха няколко секунди, преди да асимилирам тази промяна в тактиката.

— Божичко! — възкликнах. — Но…

— Ще взема заем, за да си платя таксата. Освен това ще получавам помощи за Томас, а и университетът ми предлага намаление, понеже… — Сви рамене, леко притеснена. — … според тях се справям отлично. Някой е отпаднал от курса по бизнес администрация и следващия семестър мога да се върна.

— Ами Томас?

— В университетското градче има детска градина. През седмицата ще живеем в общежитието, а уикендите ще се прибираме тук.

— О!

Усещах я как ме наблюдава. Не знаех какво да правя с лицето си.

— Наистина ме сърби да използвам пак мозъка си. Ще се побъркам с тия цветя. Искам да уча. Да се усъвършенствам. И ми писна ръцете ми да са вечно ледени от водата.

Двете се загледахме в ръцете й, които бяха бледи на връхчетата въпреки тропическата жега вкъщи.

— Но…

— Да. Няма да работя, Лу. Няма да мога да давам нищо на мама. Възможно е даже… възможно е да опра до тяхната помощ. — Този път изглеждаше доста смутена. Изражението й, когато вдигна очи към мен, беше почти извинително.

Долу мама се смееше на нещо по телевизията. Чувахме я как обяснява на дядо. Тя често му обясняваше сюжетите, макар постоянно да й повтаряхме, че е излишно да го прави. Не знаех какво да кажа. Думите на сестра ми проникваха в съзнанието ми бавно, но неумолимо. Чувствах се, както сигурно се чувстват жертвите на мафията, докато чакат бетонът да се втвърди около глезените им.

— Трябва да го направя, Лу. Искам повече за Томас, повече и за двама ни. Единственият начин да постигна нещо е, като завърша следването си. Нямам си някого като Патрик. Не съм сигурна дали изобщо ще имам някого като Патрик: откакто родих Томас, никой не е проявявал и капчица интерес. Трябва да направя най-доброто, на което съм способна.

Когато не отвърнах, тя додаде:

— За мен и Томас.

Кимнах.

— Моля те, Лу!

Никога не бях виждала сестра ми да гледа така. Почувствах се неловко. Вдигнах глава и опитах да се усмихна. Гласът ми, когато най-сетне излезе от гърлото, сякаш не беше моят.

— Е, сигурно си права. Въпросът е веднъж да свикна с него. Няма начин да не е трудно през първите няколко дни, нали?

Четвърта глава

Изминаха две седмици, в които придобих известна рутина. Всяка сутрин пристигах в Гранта Хаус в осем, провиквах се, че съм дошла, а после, щом Нейтън свършеше с обличането на Уил, изслушвах внимателно каквото имаше да ми казва за лекарствата му и по-важното — за настроението му.

След като Нейтън си тръгнеше, програмирах радиото или телевизора за Уил, разпределях хапчетата му, понякога ги трошах с малкото мраморно чукало в хаванчето. Обикновено десетина минути по-късно той ми даваше да разбера, че е уморен от присъствието ми. Тогава се залавях с дребните домашни задачи в пристройката: перях кърпите за ръце, които не бяха мръсни, или използвах напосоки различните накрайници на прахосмукачката, за да обирам труднодостъпни части от пода или первазите на прозорците, като почтително надничах през вратата на всеки петнайсет минути, както ме беше инструктирала госпожа Трейнър. Уил обикновено седеше в количката си и гледаше към оголялата и тъжна градина.

По-късно го хранех, давах му вода или някоя от калоричните напитки, подобни на лепило за тапети, които трябваше да поддържат теглото му. Той можеше да движи ограничено ръцете си, но не и в горната част, затова трябваше да го храня аз. Това беше най-лошото време от деня; някак ми се струваше нередно да храня голям човек в устата и притеснението ми ме правеше тромава и несръчна. Уил толкова мразеше тези моменти, че изобщо не ме поглеждаше.

После, малко преди един, пристигаше Нейтън и аз грабвах палтото си и изчезвах да обикалям улиците, понякога изяждах сандвича си в навеса на автобусната спирка край замъка. Беше студено и вероятно изглеждах жалка, докато седях там и дъвчех, но не ми пукаше. Не можех да прекарам целия ден в тази къща.

Следобед слагах някой филм във видеото — Уил беше член на един видеоклуб и всеки ден по пощата пристигаха най-новите филми, — ала той никога не ме покани да гледам с него, затова обикновено отивах и сядах в кухнята или в стаята за гости. Започнах да си нося книга или списание, но се чувствах виновна, че не работя, и трудно се съсредоточавах върху текста. Понякога, в края на деня, се появяваше госпожа Трейнър, но почти не разговаряше с мен, освен дежурното „Наред ли е всичко?“, на което единственият приемлив отговор, изглежда, трябваше да е „Да“.

Тя питаше Уил иска ли нещо, понякога му предлагаше занимание за следващия ден — да излезе навън или да се види с приятел, който е питал за него, — но той почти винаги отказваше, без да е откровено груб. Тя изглеждаше наранена, местеше пръсти нагоре-надолу по малката златна верижка и отново изчезваше.

Бащата на Уил — едър, приятен на вид човек — обикновено идваше, когато аз си тръгвах. Беше от типа хора, които можеш да видиш да наблюдават игра на крикет с панамена шапка, и явно отговаряше за управлението на замъка, откакто се бе пенсионирал от добре платената си работа в града. Подозирах, че е нещо като добрия стопанин, който се грижи за картофената си нива, „за да не губи връзка със земята“. Всеки ден свършваше точно в пет следобед и сядаше да гледа телевизия с Уил. Понякога, докато си тръгвах, го чувах да прави по някой коментар, за каквото там говореха по новините.