— Защо Фосера ще те преследват?

— Професионално любопитство.

Когато схвана смисъла на думите му, все едно я удари електрически ток.

— Те крадци на бижута ли са?

— Мосимо управлява най-голямата операция в света директно от къщата си.

— Ще загазя, ако се разчуе, че съм те допуснала близо до криминално проявен. До огнестрелно оръжие! — Бренди отмаля при самата мисъл.

— Силно се съмнявам, че съдия Найт ще се разсърди, ако ме застрелят. — Роберто се ухили без капчица разкаяние. — След тази сутрин той горещо ми желае смъртта.

— Не, не. Но ти едва не счупи китката на онзи човек. — Освен това си личеше, че Роберто разбира какво прави. — Опряха в теб пистолет. Не може да се каже, че това беше типична делова среща на обяд.

— Може би не за теб. Не се притеснявай, cara, не ще допусна тези грубости да ти помрачават настроението. — Той отвори кутийка с кола и й я подаде.

— Защо изобщо са нужни грубости? — Тя отпи и захарта моментално възбуди нервната й система.

— Щом има Фосера, задължително има и грубости. — Роберто отхапа още веднъж. — Трябваше да поискам деликатесна горчица.

Той не взимаше на сериозно кръстосания й разпит.

— В момента ти си ми подопечен. Ако не си забравил, съдия Найт каза какви ще са последиците, в случай, че се издъниш; мен също ме уведоми за това, така че…

— Ако отговоря на въпросите ти, ще отговориш ли на моите? — Роберто й подаде плика с пържени картофи.

Бренди моментално застана нащрек.

— Какви въпроси? — Картофите представляваха унили, преварени жълти резени и Бренди ги върна обратно.

— Значи годеникът ти си има съпруга?

Доколко жадуваше да узнае тайните му?

— Само една.

Той не се засмя.

Всъщност какво значение имаше дали ще открие сега, или по-нататък? Така или иначе всички щяха да разберат. Онзи гадняр Санджин щеше да разбере — вероятно вече беше чул клюката от мазника Глен. Да-а… ако не беше предплатила за една година наема за разбития си апартамент, ако не си даваше сметка как ще съсипе шансовете си за в бъдеще, в случай че се издъни с първата си сериозна работа, и ако не беше назначена за попечител на Роберто, щеше да напусне „Макграт и Линдоберт“ и да се върне в Нашвил. Точно сега мисълта как Тифани ще я прегърне, ще я погали по косата и ще каже „О, миличката ми!“ й се струваше рай.

Ръката на Бренди се плъзна към чантичката, към мобилния телефон.

Не. Не можеше да говори сега с майка си. Не тук. Не и докато Роберто я гледаше и очакваше отговор.

— Любовницата на Алан забременяла и се наложило той да се ожени за нея. — Тя изтри ръце в салфетката.

— Аха. — Роберто не изглеждаше никак изненадан, сякаш такива неща се случваха под път и над път.

Ах, тези мъже! Бяха мръсници до един!

Той я гледаше задълбочено и разсъждаваше върху нещо, в което тя не беше посветена. Най-накрая очевидно Роберто си състави мнение.

— Поне не си го обичала.

— Обичах го! — Обичаше го.

— Не, не си. Не си сразена, само си раздразнена.

— Защото ти ме дразниш! — Ти, отвратителен тип!

— Цял ден не си се сетила за бившия си годеник. Жена, чието сърце е разбито, не мисли за нищо друго.

— Голям експерт се извъди! — Само защото прекараха заедно един бурен уикенд, Роберто си въобразяваше, че я познава. Тя самата не се познаваше.

— Имаш ли някакви въпроси към мен — попита я той, — или искаш да се караме?

— Аз не се занимавам с караници.

Роберто имаше наглостта да се усмихне загадъчно.

Тя не се занимаваше с караници. Тя беше разумна и практична. Затова призова на помощ каквото беше останало от дисциплината й и се фокусира.

— Да. Имам въпроси. Във връзка с Фосера — защо отиде при тях?

— Те поискаха да се срещнем. — Сякаш не му пречеше, че картофите са недоизпържени. Хапваше ги със завиден апетит.

— Защо? Защо се срещаш с хора като тях, когато ти предстои процес?

— Никой не отказва на Мосимо.

Безизразният тон на Роберто я смрази.

— Опасен ли е?

— Много.

— Тогава защо не се оплачеш в полицията?

— По няколко причини. Първо, полицията едва ли ще вземе на сериозно нещо, казано от мен. Ако не си забравила, предстои ми процес по обвинение в кражба и полицията ще сметне, че става дума за съперничество или разчистване на сметки, а ако ме убият — е, светът се е отървал от един мошеник. Второ, Мосимо никога не е бил уличаван в каквито и да било престъпления. Той би възприел зле едно следствие и би убил инициатора му. — Роберто се наведе и строго се взря в очите й. — Разбираш ли? Не бива да разговаряш с полицията за Мосимо или за клана Фосера. Тях не ги интересува, че си млада и хубава, че си жена. Ще те убият.

Бренди не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да мисли. Нещата, които й наговори… кой бе той? Страстният любовник? Очарователният крадец на диаманти? Властният аристократ? Или този навъсен, страшен мъж, който… който може би беше на „ти“ с убиването на хора?

Ядоса се, че знае толкова малко. Някак си трябваше да го проучи. Жалко, че не носеше лаптопа си. Тя се огледа из колата.

— Къде е компютърът?

— Какъв компютър?

— Нюби каза, че в колата имало компютър.

— Искаш да драснеш имейл на полицията ли? — любезно се осведоми Роберто.

— Не… — Тя не можеше да му обясни защо иска компютър — че си е наумила да научи всички подробности за него, за живота му, за работата му, за любовните му похождения, за кражбите му.

— Един имейл няма да предаде информацията до съответните държавни органи.

Той имаше право.

Но откакто си бе тръгнала от апартамента му преди по-малко от денонощие, животът й се превърна в хаос, а сега я грозеше опасност. Да, така беше, но откъде идваше най-голямата опасност? От клана Фосера или от него?

— Трябва да постъпя както смятам за добре.

— Моля те, Бренди Майкълс, запомни, че си ми адвокатка и всяка информация относно моите действия или нашите разговори е строго поверителна.

— Съмнявам се, че съдия Найт споделя същото мнение. — Въпреки че най-вероятно грешеше; съдиите и адвокатите обикновено бяха на твърда позиция по въпросите за доверието между клиент и адвокат.

— Добре се получи, че ме поставиха под твоето попечителство. Така ще мога да те държа под око — благо подхвърли Роберто.

Поби я ледена тръпка. Той не я заплашваше с насилие; по-скоро изглеждаше, че му е твърде приятна тяхната непрекъсната близост.

— Какво искаха Фосера?

— Главата ми на тепсия.

— Това какво би им спечелило?

— Бързо схващаш. — Този вбесяващ мъж изяде още няколко увехнали картофчета.

— Искат да им помагаш, нали? — Тя наистина схващаше бързо. Стисна рамото му: — Роберто, те искат да откраднеш нещо, а хванат ли те отново, ще ти лепнат доживотен затвор и даже най-талантливите адвокати няма да успеят да те измъкнат. — Тази мисъл й беше непоносима.

— Тържествено обещавам, че с нищо няма да застраша работата ти и че няма да изпълнявам никакви поръчки за клана Фосера. — В дълбокия му глас прозвуча искреност, а черните му очи обещаваха много, много повече.

— Разчитам на думата ти, понеже… Чакай! — Лимузината пъплеше по тесните улици на стар квартал. — Къде ме водиш? — И защо сърцето й подскочи при мисълта, че Роберто ще я замъкне в леговището си, за да се позабавлява с нея още един път?

— Реших, че ще ти е приятно да се запознаеш с дядо ми.

— О, така ли. — Колко приземяващо. Той не я отвеждаше в леговището си.

Колко ласкателно. Искаше да се запознае със семейството му.

Колко глупаво. Не ставаше въпрос за среща със семейството му. Даже не ставаше въпрос за попечителството, което изискваше двамата да не се отделят един от друг. Ставаше въпрос единствено и само за неговото удобство. Не му се занимаваше да я връща в апартамента й. Беше дотолкова незначителна, че той просто я влачеше насам-натам като допълнителен багаж.

Тя свирепо се нахвърли върху наденицата. Която беше много вкусна, по дяволите!

— Ще харесаш дядо. Добър човек е; вярно, пада си малко ексцентрик, но ако на неговата възраст не можеш да бъдеш ексцентрик, какъв е смисълът изобщо да живееш? — Роберто също довърши наденицата си, както и двете порции пържени картофи.

— И? — Тя зачака продължението.

— И е крадец на бижута.

Ясно. Продължението се оказа достойно за трилър.

— Тогава защо мислиш, че ще го харесам? Симпатични са ми честните хора. Хората с морална отговорност, които не крадат за удоволствие. — Тя нарочно се държеше обидно.

Но Роберто само се ухили от ухо до ухо.

— Той не е крал за удоволствие. Такъв е бил семейният бизнес. Родът Контини…

— Контини?

— Роднините ми по майчина линия са Контини. Те поколения наред са крали от богатите. Произхождаме от Северна Италия, от планинските проходи. Навремето предците ми са обирали пътниците, на които им прилошавало от спускането.