Лора Лей - Белегът на Мегън

Въпреки шока, който сънят предизвикваше, Мегън усети вълна от топлина, която се плъзна по тялото й, докато го слушаше да говори. Реакцията й към него беше объркваща. Тя го искаше, без значение къде се намират или какво правят. Дали по време на отчаяно бягство, за да се спасят, или докато се бореше с арогантността му, нямаше значение. И въпреки че знаеше, че хормонът е причина донякъде за възбудата, която пулсираше вътре в нея, също така знаеше, че щеше да го желае така или иначе.

Щеше да го обича така или иначе.

Мегън замръзна при тази мисъл. Не искаше да си признае, че го обича. Той беше арогантен, горделив, по-голям от самия живот, от време на време, и я подлудяваше с измамната си ленивост и сух хумор. Но започваше да й влиза под кожата. По дяволите, той вече й бе влязъл под кожата, завладяваше цялото й същество. Не можеше да си представи живота без него.

— Ще стане късно, докато Джонас успее да дойде тук. Проклетият самолет е в Израел, където събират информация за няколко бивши лаборатории в Близкия изток. Той трябва да го повика обратно, след това да тръгне насам.

— Само един ли е самолетът? — Мегън мразеше отвратителното усещане във вътрешностите си, което усети, когато чу това.

— Единственият годен за действие — каза Брейдън грубо. — Другите са на мисии по-далеч. Не могат да бъдат извикани обратно. Освен това, дори и да го чакаме да се върне в Убежището и след това да тръгне насам, Джонас пак ще бъде по-бърз.

— Какво е приблизителното им време на пристигане? — Мегън гледаше как кафето започна да капе в каната.

— Към полунощ — изръмжа Породата. — Но, от друга страна, ти проспа по-голямата част от деня. Имаме три екипа извън къщата и достатъчно защита, докато той пристигне. Ще прегледаме снимките, ще намерим информацията, от която се нуждаем и ще бъдем готови, когато пристигне самолетът.

Няма проблем.

Мегън притисна ръка към корема си, надявайки се да укроти инстинктивния страх, надигащ се вътре в нея. Понякога това не означаваше нищо. Абсолютно нищо. Друг път… Не можеше да мисли за другите пъти. Не искаше. Не можеше да позволи да изгуби хладнокръвието си точно сега. Не и когато бяха толкова близо. Не и когато можеше да почувства отговорите, движещи се вътре в главата й.

Мегън вдигна ръка към косата си и сви пръсти в нея, докато се бореше да овладее спомена, да разбере какво се случва и защо.

Стисна юмруци, за да не се обади на баща си.

Той щеше да дойде за нея. Щеше да повика чичо й от резерва и да хвърлят една мрежа върху нея, която ще я накара да се почувства спокойна, сигурна.

Мегън едва не поклати глава при тази мисъл. Не можеше да намесва баща си в това. Без значение колко нарастваше отвратителното чувство в стомаха й, тя не можеше да намесва семейството си.

Бог да й е на помощ, ако стане причина за смъртта на някой от тях. Не би могла да живее със себе си. Това щеше да бъде повече, отколкото съвестта й може да понесе. Освен това, не беше беззащитна, напомни си тя. Брейдън и неговите хора бяха тук. Те бяха добре обучени, прекалено добре обучени. Със сигурност щяха да бъдат една огромна сила срещу всеки, който може да се опита да атакува.

Отново.

Младата жена наблюдаваше как кафето се излива бавно в каната, а мръщенето й се засили, докато се бореше с мъглата, която се носеше в паметта й, опитваше се да разбере защо е забравила случката.

Защото не е била първата, отговори си сама. Това не бе първият път, когато емоциите и усещанията я бяха нападали без ясна причина. През онези дни в Академията, затворена в район, пълен с толкова много различни хора и личности, Мегън често бе страдала от подобни случаи.

Прокара пръсти през косата си неспокойно, извърна се от кафеварката и тръгна към затъмнения прозорец. Вдигна щората и погледна навън мрачно, докато си припомняше емоциите, които се бяха излели от едната или дори от всички Породи, които бе видяла онази нощ.

Мъката беше ужасна и беше на жена. Спомняше си това от съня. Загледа се в далечината, фокусирайки се върху билото на ниските планини, издигащи се над къщата й.

Беше ранна вечер. Мегън беше изумена, че е спала толкова дълго. Слънцето вече започваше своето бавно пътуване по хоризонта, преди да позволи на тъмното небе да се разстеле над земята.

Тя затвори очи, и когато го направи, едно лице затрептя пред вътрешния й взор. Една позната, любяща усмивка. Светлосини очи, изпълнени със смях… с лед. Ритъмът на сърцето й се засили, когато страхът започна да нахлува във вените й.

Не можеше да бъде той, каза си тя яростно. Трябва да грешеше.

— Мегън, ела да седнеш и изпий едно кафе — гласът на Брейдън беше тих, успокоителен. — Успокой се и после ще прегледаме снимките отново.

Мегън се обърна към него изненадана.

— Аз съм спокойна.

— Наистина ли? — Сериозният му поглед срещна нейния. — Мога да усетя как умът ти бушува, бейби. Няма да намериш отговори по този начин. Трябва да се научиш да пресяваш информацията. Как да отстраняваш това, което не е важно, за да стигнеш до онова, което е.

Мегън пусна щората, скръсти ръце под гърдите си и се обърна изцяло към него.

— Те ни наблюдават — тя го знаеше, можеше да го усети по лекото присвиване на стомаха си.

И той знаеше. Видя го в очите му. За негово щастие, не се опита да я излъже за това.

— През повечето време — кимна Брейдън. — Два от екипите, които доведох с мен, ги издирват. Извиках ги обратно близо до къщата за пълно наблюдение, докато Джонас пристигне. Не поемаме никакви рискове.

— Не се страхувам — увери го Мегън. — Но ги усещам. Сега ни гледат.

Тя не можеше да долови емоциите им, само едно усещане, че си наблюдаван, че си мишена.

— Моите хора ги очакват. — Той се премести от мястото до вратата, където стоеше, мина покрай кафеварката и извади две чаши от шкафа. — Трябва да се нахраним. Искам те в най-добрата ти форма тази вечер, както и преди да видиш онези снимки. Организмът ти действа по-бавно, когато си гладна.

Думите бяха изречени много спокойно. Но мъжът, който се движеше из кухнята й, не. Виждаше напрежението в раменете му, готовността на тялото му. Той беше в пълна бойна готовност.

Брейдън наля кафе, остави го на масата и махна на Мегън да седне, преди да се обърне отново към плота. Докато тя го гледаше и отпиваше от кафето си, той приготви набързо яйца, наденица и препечени филийки. Храненето премина мълчаливо, докато Мегън се опитваше да намери равновесие. Отново.

Можеше да се справи с опасността. Преследването предишния ден беше вълнуващо, въпреки риска от смърт. Да се изправи срещу враг, по-голям и по-силен от нея и да излезе победител, бе нещо, което правеше с лекота. Но сънят й бе въздействал със сила, по мощна от всичко, което бе изпитвала до сега. Мисълта, че някой, когото познава, може да убива толкова жестоко, я разкъсваше.

— Трябва да се преоблека. — Мегън бутна чинията си, доволна, че почти е изяла огромната порция, която Брейдън бе приготвил за нея.

— Върви. Първо си вземи душ. — Породата кимна към вратата. — Аз ще проведа още няколко телефонни разговора, а после ще прегледаме снимките, когато се върнеш долу.

— Ти се опитваш да ме предпазиш — въздъхна тя уморено, като се изправи на крака и го погледна, когато той се приближи до нея. Разгледа изражението му внимателно, когато той се протегна и пръстите му погалиха бузата й.

— Един различен вид предпазване — увери я нежно, гласът му пулсираше от емоция. — Мога да почувствам объркването ти. По дяволите, мога да го видя. И болката ти. Тя… — В погледа му проблесна леко объркване. — Тя ме засяга, Мегън. Бих убил, за да изтрия това, което виждам в очите ти. То разкъсва сърцето ми.

Той разкъсваше нейното сърце. Гърлото й се сви от емоцията в гласа му, от искреността. Връзката, която ги свързваше заедно, се задълбочаваше. Затягаше се. И вместо да побегне, както правеше в миналото си, Мегън не искаше нищо друго, освен да се отпусне в прегръдките му. Само още един път, преди съдбата да има възможност да го откъсне от нея.

Мисълта за това я ужасяваше.

Мегън кимна, без да проговори, и избяга. Имаше нужда от тишина. Искаше да се почувства сама, ненаблюдавана. Нуждаеше се от душ, защото най-сетне бе разбрала защо мъката на онази жена Порода, Ейми, бе толкова силна. И я нараняваше до дъното на душата й, защото ужасно се страхуваше, че не греши за лицето, което се материализира в спомените й.

Мак Кули. Най-добрият приятел на баща й. Насилникът на Ейми и най-вероятно, причината за смъртта й.