— Да, добра идея — неочаквано Лиймън Джилет се усмихна широко. — Тези жени Гросек се оказаха голяма работа. От известно време се опитвам да придумам по-младата да се омъжи за мен. Дори й предложих да купя ранчото им.

Гневът, който го завладя, свари Бък неподготвен. Въпреки контешкия си вид, Джилет беше крадец и най-вероятно изпечен мошеник. Бък веднага реши да охлади интереса му към Хана.

— Малко сте закъснял. Вчера госпожа Гросек ми продаде своята половина от ранчото.

Усмивката на Джилет замръзна на лицето му.

— Мислех, че сте само работник там.

— Разбрали сте погрешно. Бъркате и за Хана. Ще съм ви задължен, ако внимавате повече какво говорите. Не ми харесва хората да остават с погрешно впечатление.

Погледът на Джилет стана по-смразяващ от всякога.

— А ако не ме интересува с какво впечатление остават хората?

— Ще трябва да се погрижа да ви заинтересува.

Джилет впи поглед в очите на Бък. Решително, преценяващо.

— Май си лапнал голяма лъжица за твоята уста?

Бък се усмихна широко.

— А, не бих казал, даже си мисля, че не е достатъчна. — Той яхна коня си. — Ще очаквам вест от вас след около месец.

Лиймън Джилет не отговори. Просто стоеше там, наблюдавайки го с пронизващ втренчен поглед.

— Мислиш ли, че ще ни каже, като започне събирането на говедата? — попита Зийк, когато Бък му разказа какво е станало.

— Не, но той знае, че ще науча, веднага щом започне.

Известно време яздеха мълчаливо.

— Знаеш, че ще те нападне, ако само прекрачиш границите на имота му — обади се накрая Зийк.

— Знам.

— И какво ще направиш?

— Няма да спра. Ще продължа.

Зийк се ухили.

— Сега вече звучиш като Джейк. Просиш си да те застрелят.

— Никой не е застрелял Джейк.

— Този кучи син е такъв късметлия. Но ти и аз никога не сме имали късмет.

— Напротив, късмета ни се усмихна, когато Изабел ме откри и Джейк те скри от Рупърт Рейсън.

Това, че Зийк не отговори, изобщо не изненада Бък. Той мразеше да му напомнят, че е задължен някому за каквото и да било.

Продължиха да яздят. Бък разказваше за плановете си за ранчото, а Зийк му казваше колко нереални са. От време на време Бък хвърляше поглед през рамо. Нямаше да се учуди, ако Джилет бе изпратил някого подире му, за да е сигурен, че ще напусне ранчото му, но никой не ги следваше.

— Това пушек ли е? — попита Зийк, сочейки към тънката сивкава струя, която се извиваше в далечината над дърветата.

— Така изглежда. За какво ли му е на някого да пали огън по това време на деня?

— Да не мислиш, че някой се е заел да дамгосва откраднатия добитък?

— Ще ида да проверя.

— Ще те прикривам.

Обаче докато Бък стигне до мястото, където Зийк бе видял пушека, тънката струя беше изчезнала.

— И аз не го виждам вече — каза Зийк, когато настигна Бък. — Но съм сигурен, че беше пушек.

Бък обърна лице към подухващия леко следобеден ветрец.

— Подушвам го. Идва иззад онези дървета ей там.

Скоро откриха останките от загасналия вече огън.

— Тези въглени още парят — отбеляза Бък, подритвайки пясъка, с който бе загасен огънят.

— Сигурно са ни видели и веднага са офейкали — добави Зийк. — Хайде, да се опитаме да разберем къде са се скрили.

Те тръгнаха по следите от конски копита оставени в меката пръст. Когато дирята изчезна, Зийк започна да се оглежда за прекършени клонки и отъпкана трева. Съвсем скоро се натъкнаха на едно едногодишно добиче.

— Хвани го с ласото.

— Никога не съм виждал такова клеймо! — каза Зийк, когато успяха да уловят животното.

Бък се взираше замислено в звездата с шест върха.

— Нито пък аз. Но толкова добре скрива клеймото на „Тъмблинг Ти“. Много добре е измислено.

— Хайде да се върнем и да хванем копелето — извика Зийк и скочи на крака.

— Не! Това, че открихме добичето в ранчо Рафтър Ди, не ни дава достатъчно основание да обвиним Лиймън Джилет. Крадците може да нападат и неговото ранчо.

— Хич не ми се вярва.

— И на мен също, но в момента няма как да го докажем.

Бък махна ласото и остави добичето да се изправи. То изрева в знак на протест и се отправи към ниските хълмове в далечината.

— Май тръгна към каньона, където е прекарало зимата — измърмори Бък.

Изведнъж и на двамата им дойде една и съща мисъл. Ако в каньона имаше едногодишни бичета от „Тъмблинг Ти“, то значи имаше и крави. Проследиха животното само за да открият, че останалите животни вече бяха дамгосани с новото клеймо.

— Трябва да ги върнем обратно в ранчото — предложи Зийк.

— Това ще е кражба — отговори Бък. — Трябва ми време да помисля.

— Нямаме време, така че мисли по-бързо.

— Знам. Междувременно не е зле да поогледаме дали няма и други каньони.

Така и направиха. На входа на един от каньоните имаше почти невидима ограда от обвити с грамофонче клони. Всички крави, които откриха там, носеха клеймото на „Тъмблинг Ти“ и нито едно от малките телета не беше дамгосано все още.

— Тези вече ще приберем — решително каза Бък, докато унищожаваше изкуствено създадената бариера.

— Да не би да мислиш, че ще можем да ги закараме в „Тъмблинг Ти“ без никой в „Рафтър Ди“ да се усети?

— Едва ли. Ще вдигнат такъв прахоляк, че ще ни видят от мили разстояние. Ще ги подкараме в тръс. Искам да напуснем границите на „Рафтър Ди“ по най-бързия начин.

Естествено това не беше възможно. Дори ако се движеха в тръс щеше да отнеме поне час докато стигнат „Тъмблинг Ти“, а и Бък знаеше, че ако бърза прекалено, новородените телета нямаше да издържат.

Питаше се колко ли още негови животни са скрити в каньоните покрай реката. Чудеше се също как да си ги върне, без да обяви открито война на Лиймън Джилет. Естествено не знаеше с колко точно работници разполага Джилет, но във всички случаи те щяха да са мнозинство, при положение, че той разполагаше само със Зийк.

Дали и другите собственици на ранчо бяха загубили част от животните си. Трябваше на всяка цена да поговори с Уолтър Еванс за това.

Почти бяха стигнали границата на имота, когато Зийк извика:

— Идва някой.

Бък обърна поглед назад. Самотен ездач препускаше към тях в галоп. Бък се огледа, но не забеляза никого другиго. Не би се изненадал, ако Джилет бе изпратил още хора да ги следят тайно.

— Аз ще говоря с него — нареди той на Зийк. — Ти продължавай напред с животните.

Бък се обърна да пресрещне ездача — слаб мъж с пясъчноруса коса.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — попита той, с пушка, насочена право в гърдите на Бък.

— Вече говорих с шефа ти, че ще правим общо събиране и преброяване на говедата — отвърна Бък.

Той с облекчение забеляза, че споменаването на Джилет успокои малко подозренията на ездача, но не достатъчно, за да свали пушката.

— Какво правите с тези крави? — продължи да разпитва каубоя.

— Те са наши — каза Бък. — Намерихме ги в онзи каньон ей там. Решихме, че така и така сме тук, не е зле да ги закараме обратно в ранчото. Ако искаш, можеш да провериш клеймото.

— По дяволите, проклет да съм, ако не проверя.

Той върна оръжието си обратно в кобура, пришпори коня си и препусна към стадото. Бък го последва, но без да бърза толкова. Отново обходи с поглед околността, и отново не забеляза нищо подозрително. Очевидно младият каубой ги беше последвал сам. Това предизвика възхищението му. Да препуснеш сам след двама непознати, които най-вероятно крадяха добитъка на шефа ти, изискваше голяма смелост. Точно от такива хора се нуждаеше и той.

— Намери ли животни с клеймото на „Рафтър Ди“? — попита Бък, след като каубоя привърши с проверката.

— Не. Съжалявам, че насочих оръжие срещу теб, но не можех да допусна да отведете добитъка, без да проверя.

— Разбирам. Отскоро ли работиш тук?

— Толкова ли си личи? — отпусна се каубоят и се усмихна. — Току-що дойдох и не ми се искаше да объркам нещо още първата седмица.

С каквото и да се занимаваше Джилет, този мъж тук нямаше никаква представа.

— Можеш да кажеш на господин Джилет какво си видял, но не забравяй да отбележиш, че всичките животни носят моето клеймо.

— Мислех, че „Тъмблинг Ти“ е собственост на две жени.

— Така беше, преди да откупя половината ранчо. Казвам се Бък Хобсън, а това е приятелят ми Зийк.

— Том Гладис — представи се каубоят.

— Ще се видим при събирането и преброяването на добитъка — каза Бък и препусна напред.

— Мислиш ли, че ще ни създаде проблеми? — попита Зийк, когато Бък го настигна.

— Не.

— Мислиш, че ще каже веднага на Джилет?

— Съмнявам се! — той продължи да поглежда назад, но Том Гладис бързо изчезна в далечината.

— Още колко животни, според теб, са скрили в каньоните? — продължи да разпитва Зийк, докато приближаваха границите на ранчо „Рафтър Ди“.

— Поне няколкостотин — отговори Бък. — Имали са на разположение цяла година да си крадат необезпокоявани от никого.

— А колко мислиш са дамгосали наново?

— Не знам. Не знаех за това клеймо, докато не открихме следите от огъня.

— Едва ли ще им отнеме повече от месец да дамгосат наново всичките.

Бък също се бе сетил за това, но писъкът от куршума, който профуча покрай главата му и звукът от пушечен изстрел, отправиха мислите му в съвсем друга посока.

— Някой стреля по нас! — изкрещя Зийк, привеждайки се ниско към седлото и пришпорвайки коня си в галоп към близките храсти. — Май твоят Том Гладис все пак е потърсил помощ.

Бък препусна след кравите, които бяха хукнали напред, уплашени от изстрелите.

— Гладис препусна в противоположната посока.

Чуха се още два изстрела.

— Продължавай със стадото към нашето ранчо! — изкрещя Бък.

— Ние сме в нашето ранчо! — извика Зийк в отговор.

Още един изстрел проехтя откъм хълмовете, но Бък вече беше почувствал парещата болка в рамото си. Усети как силите го напускат и вече с мъка се удържа да не падне от коня. Той прокле страхливеца, който го бе улучил от засада. Очаквал бе Лиймън Джилет да се изправи срещу него открито като мъж.