— Почти се изплъзнахме! — извика отново Зийк. — Ти прибери кравите, аз тръгвам след него.

Бък се опитваше да се задържи на седлото със сетни сили, но явно и те бяха на привършване. Усети как изпуска юздите. Върховете на кедровите храсти го зашибаха през лицето. Той затвори очи, концентриран върху усилието да остане в съзнание.

Точно когато си мислеше, че не би могъл да издържи повече, една силна ръка го сграбчи за ризата и го върна обратно на седлото.

— Защо не ми каза, че кучият син те е прострелял? — попита Зийк.

— Трябваше… да… върнем… кравите… обратно…

— Да вървят по дяволите кравите. С какво ще ти помогнат, ако си мъртъв?

Бък се опита да се усмихне. Зийк ставаше сантиментален.



Хана прекара един отвратителен ден. Нищо лошо не се беше случило, но тя се чувстваше зле през целия ден. Всичко започна с това, че майка й стана преди изгрев и приготви закуската за Бък. Сара Гросек отбягваше мъжете, не им правеше закуска. Фактът, че тя опита и невъзможното да остане незабележима, когато Зийк седна на масата, накара Хана да се чувства виновна, защото не беше спазила своята част от уговорката още първата сутрин.

— Няма смисъл и двете да ставаме толкова рано — каза майка й, веднага щом мъжете излязоха.

— Аз сключих тази сделка — отвърна й Хана. — И аз съм тази, която трябва да я спазва.

— Имаш достатъчно работа навън. Не пречи аз да се заема с готвенето.

— Да не си посмяла да не ме събудиш утре сутрин! — беше отговорът на Хана, преди да поеме към обора да издои кравите.

По-късно Хана отново остана изненадана, когато видя, че майка й не се втурна в къщата при вида на Уолтър Евънс, който се отби да ги види. От деня, в който баща й я беше ударил за това, че е почерпила Уолтър с кафе, майка й избягваше да се среща с него.

— Вие ли наехте тези млади мъже, с които разговарях вчера? — попита Уолтър, след като прие поканата да изпие чаша кафе, поднесено му от Сара.

— Не точно — отговори Хана. — Той всъщност не търсеше работа, иска да сме партньори.

— Изгони ли го?

Стори й се, че Уолтър се напрегна. Защо го интересуваше как е постъпила?

— Ами банката не ни остави избор.

Не искаше да му разкрива толкова много, но знаеше, че той рано или късно ще разбере.

— Може да е за добро. Изглежда ми много решителен млад мъж.

Той се поуспокои и се настани по-удобно на стола. Явно одобряваше постъпката й. Но какво означаваше всичко това?

— Не ме интересува какъв е, стига да ми помогне да изплатя дълговете си.

— Значи смяташ да останеш тук?

— Защо не?

Уолтър закри с ръка очите си, за да се предпази от слънцето и я погледна внимателно.

— Мислех, че майка ти би предпочела да се премести в града. Не е леко да се управлява такова ранчо.

— Ще се справим.

— Харесва ли ти работата в ранчото?

— Да.

— А на майка ти?

Леката нотка на скептицизъм, която се прокрадна в гласа на Уолтър, спря Хана, преди да каже „Да“. Тя знаеше, че не иска да живее в Утопия, но дали наистина искаше да запази ранчото, вместо да се премести в някой град? Тя със сигурност искаше да остане, но беше убедена, че майка й не иска.

Уолтър не изчака отговора й.

— Градината ви е много по-хубава от моята. Какво смятате да засадите тази година?

Впуснаха се в разговор за зеленчуците, които ще засадят, и Хана обеща да му продаде всичко, което й остане в повече.

След като Уолтър си тръгна, майка й влезе в къщата. Хана довърши работата си в градината и влезе вътре само, за да разбере, че през последните няколко часа майка й беше чистила стаята на Бък.

— Той каза, че не иска да влизаме тук — отбеляза тя.

— Не вярвам, мъжете не обичат да пипат нещата им, но пък винаги искат всичко да е в ред.

— Тогава защо Бък ми нареди да не пипам нищо?

— Това ги кара да се чувстват силни, все едно не се нуждаят от никого.

Хана зяпна, все едно виждаше майка си за първи път. Доколкото си спомняше, майка й почти не беше общувала с други мъже, освен със съпруга си. И все пак, сега говореше така, като че ли ги беше изучавала през целия си живот.

— Какво имаш предвид? — попита Хана.

Сара се усмихна леко и Хана бе разтърсена от топлината на тази усмивка. Не си спомняше вече откога не я бе виждала да се усмихва.

— Не съм прекарала в тази къща целия си живот. Също като теб и аз се омъжих по-късно.

— Аз нямам намерение да се омъжвам.

— И аз бях красива и имах много ухажори. Преди да се преместим тук, живеехме в града. Общувах с другите дами и обсъждахме техните съпрузи и многото им изисквания. Установих, че почти всички мъже са еднакви.

— Като си имала толкова много ухажори, защо си се омъжила за татко?

Майка й никога досега не бе говорила за живота си. Хана не знаеше нищо за него.

— Натаниъл Гросек предложи пари на баща ми. Виж, по-добре да измислим какво да сготвим за вечеря. Сигурна съм, че мъжете ще са гладни като вълци, когато се приберат.

Хана беше толкова изумена от това, което чу, че изобщо не се разтревожи за вечерята и евентуалните предпочитания на Зийк и Бък. За нея никога не е било тайна, че майка й не обичаше баща й, но се шокира от факта, че е била купена и продадена като робиня. Нищо чудно, че баща й се отнасяше с нея като със собственост. За него тя винаги е била точно това.

Смразяващ страх скова Хана. Ако все още беше жив, дали баща й щеше да я продаде за съпруга на Лиймън Джилет или Еймъс Мерик? Вътрешно знаеше, че би го направил.

Хана беше потънала в мислите си, когато майка й шумно изпъшка. Вдигна глава и видя, че тя е вперила поглед в хамбара, който се виждаше от кухненския прозорец.

— Какво има? — попита тя.

— Нещо се е случило с Бък — отвърна й Сара, бършейки ръце, след което грабна един чайник от печката и хукна към вратата. — Ранен е.

Шеста глава

Хана изтича навън и се втурна към хамбара, а мислите и чувствата й бяха в пълен безпорядък. Не можеше да си обясни защо бе толкова разстроена от факта, че човек, когото бе срещнала преди по-малко от ден, е ранен. Инстинктивно усещаше обаче, че ако нещо се случеше с Бък, вече нищо нямаше да бъде същото.

Когато наближи, видя тъмно петно кръв, просмукало се върху ризата му.

— Какво се е случило? — извика тя.

— Някакъв мръсник от ранчо „Рафтър Ди“ го простреля — обясни Зийк.

Хана се опита да задържи Бък на седлото, докато Зийк слезе от коня си. Беше толкова топъл, отпуснат, пълен с живот. Не искаше да повярва, че може да умре.

— Какво правехте там?

— На Бък му хрумна шантавата идея, че трябва да каже на Джилет, че част от животните ти са навлезли в неговите земи, преди да тръгне сам да ги търси.

Майка й също й помогна да задържат Бък, докато Зийк успее да го хване.

— Но защо някой ще стреля по него?

Тя искаше да помогне на Зийк да пренесат Бък, но видя, че той ще се справи по-лесно без помощта й. Вместо това изтича пред него и отвори вратата. Майка й вече бе влязла в къщата.

— Открихме няколко от кравите ви в един каньон — продължи да обяснява Зийк, запъхтян под тежестта на Бък.

— Защо са били там?

Зийк поспря за миг и й хвърли унищожителен поглед.

— Някой ги е скрил там, естествено. Хората от Рафтър Ди крадат животните ти.

Хана можеше и да не иска да се омъжва за Лиймън Джилет, но той изглеждаше толкова почтен и красив, за да бъде крадец.

Тя се затича към стаята на Бък. Майка й вече беше приготвила леглото му. На масата имаше кърпи и леген с вода.

— Сложи го да легне по корем! — каза Хана. — Ще трябва да срежем ризата му.

— Не! Разкопчай я.

Гласът на Бък беше много слаб и немощен, но това не му попречи да спори с нея и Хана се обнадежди, че все пак не е сериозно ранен.

— Бък е най-стиснатият човек, когото познавам — намеси се Зийк. — Според него е кощунство да съсипеш една хубава риза, когато всичко, от което се нуждае, е лека поправка.

— И едно добро изпиране — каза Хана, учудена, че Бък може да мисли как да спести пари в ситуация като тази.

Зийк го обърна и Хана започна да разкопчава ризата му. Бък направи немощен опит да отблъсне ръцете й.

— Зийк! — прошепна той.

— А, не! Грижата за ранените е женска работа — възпротиви се Зийк. — Аз отивам да хвана копелето, което те простреля.

— Недей. Твърде много са — промълви Бък. — Ще те убият.

— Изобщо няма да ме видят. Не възнамерявам да им се представя първо.

Той се обърна към Хана.

— А ти гледай да се погрижиш добре за него. Не искам нищо да му се случи.

Това си беше предупреждение, дори заплаха.

— Трябва му лекар — каза в отговор Хана. — А най-близкия живее в Утопия.

Зийк не се поколеба.

— Отивам да го доведа.

— Няма да дойде! — обади се Бък. — Помня го. Той…

— Ще дойде! — обеща Зийк.

На Хана й се стори, че долавя лек трепет в гласа му. Ако беше така, това беше първият признак на емоции, които Зийк показваше.

— Трябва да се погрижим за раната — обърна се Хана към майка си. — Ако не го направим, може да му изтече кръвта, преди да се появи лекарят. Помогни ми да го съблечем.

Майка й обаче се дръпна рязко назад. Явно новопридобитата й смелост в присъствието на мъже не включваше събличането им, дори и ако ставаше въпрос да се свали само една риза.

Самата Хана също изпитваше неудобство. Винаги я бяха държали настрана от мъжете. Дори не й позволяваха да влиза в кухнята, когато работниците се хранеха. Никога не беше виждала някого гол, било то само до кръста. И със сигурност никога дори не си бе и представяла да съблича някого.

Разтрепери се от вълнение. Спомни си мускулестото тяло на Бък, тежестта му, ръста му. Той беше млад, красив и мъжествен и тя реагираше на това по начин, по който никога не беше реагирала на Еймъс Мерик или Лиймън Джилет. Почти не можеше да устои на желанието си да го докосне.