— Тогава защо ме повикахте? — възнегодува той. — Не мога да направя нищо повече.

— Можете да се погрижите раната да не се инфектира — сряза го Зийк.

— Това никой не може да гарантира.

— На ваше място бих се постарал. Ако той умре и вие сте мъртъв.

Хана и за миг не се усъмни, че Зийк говори сериозно. Очевидно доктор Янт също му повярва и насочи вниманието си изцяло към Бък.

— Нищо повече не мога да направя — каза той петнадесет минути по-късно. — Почистили сте раната много добре. Просто сменяйте редовно превръзката и слагайте от противовъзпалителните прахчета върху раната всеки път, когато го правите.

— И изварявайте превръзките, преди да ги изперете! — добави Зийк.

— Вие откъде знаете за това? — попита го докторът подозрително.

— Един истински доктор ни беше съсед там, където отраснахме — обясни Бък.

— Вие двамата сте израснали заедно?

— И двамата бяхме осиновени от едно семейство.

Изражението на доктор Янт ясно показваше, че според него само си бе загубил времето тук. Хана изпита истинско облекчение, когато той отказа да остане за вечеря. След явно пренебрежителното му поведение, тя не бе много сигурна, че ще може да му сервира. Беше убедена, че той никога не би се съгласил да седне на една маса със Зийк.

— Отивам да ти приготвя нещо за вечеря — каза тя на Бък, връщайки се в стаята, след като изпрати лекаря до вратата.

— Мога и сам да дойда до масата.

— Не, няма да можеш да работиш, ако не се възстановиш. Ще останеш в леглото, докато аз преценя, че вече си добре и можеш да станеш.

— Ти ли ще ме къпеш и преобличаш?

Не можа да прецени дали е ядосан или й се присмива. Или може би и двете. Нямаше значение. През следващите няколко дни тя щеше да контролира нещата.

— Зийк може да ти помогне да се съблечеш — отвърна му Хана и побърза да излезе от стаята, преди той да може да й отговори.



Хана почука на вратата на стаята на Бък.

— Влез.

Тя влезе и сложи вечерята му на масата до леглото. Зийк вече бе помогнал на Бък да се съблече. Панталоните му лежаха в долния край на леглото, а ботушите му бяха прибрани в ъгъла. Мисълта, че е гол под завивките, я караше да се чувства доста неспокойна. Дори не й се вярваше, че мисли за такива неща, но това усещане не я напускаше. При вида на голите гърди на Бък сърцето й така се бе разтуптяло, че тя се почувства леко замаяна.

— Мама ти е сервирала вечерята на масата — каза тя на Зийк.

— Той може да се нахрани тук с мен — предложи Бък.

— Само ще създаде допълнителни грижи на мама. След това може да се върне тук и да си продължите разговора.

— Няма нужда — каза Зийк. — Знам какво трябва да направя.

Той затвори вратата след себе си, без да поглежда назад.

Хана придърпа един стол по-близо до леглото, седна и взе купата и лъжицата от подноса.

— Какво правиш?

— Не мога да те храня изправена.

— Мога и сам да се нахраня.

— Не можеш, ранен си.

— Този бандит ме простреля в дясното рамо, но аз се храня с лявата ръка.

— Нямам нищо против да ти помогна.

— Върни ги обратно на подноса.

Хана направи каквото й нареди, облегна се на стола и скръсти ръце в скута си.

— Мисля, че не е зле да поговорим.

— По дяволите, жено, дай ми храната. Гладен съм и не ми се говори.

— Първо ще поговорим и после ще се нахраниш.

— Проклет да съм, няма да стане.

— А това е още нещо, което исках да обсъдим.

— Кое?

— Ругатните. Ще спреш да ги използваш, когато си в къщата. Това разстройва майка ми.

Това очевидно го свари неподготвен. Отвори и затвори уста няколко пъти, явно не му достигаха думи, преди накрая да изстреля:

— Защо?

— Защото така е възпитана. За нея това е езикът на Дявола.

— Това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал.

— Може и така да е, но тя все пак се разстройва.

Той я изгледа упорито.

— Добре, няма да ругая в нейно присъствие.

— Няма да ругаеш, когато си в къщата. Мъжете обикновено крещят, когато са ядосани и забравят, че могат да бъдат чути дори и през стените.

— Аз не крещя. Изабел никога не би го позволила.

Трябваше да се запознае с Изабел. Тази жена явно имаше способността да превръща мъжете в получовешки същества.

— Сега мога ли вече да ям?

— Все още не сме приключили.

— Нали току-що ти обещах да не ругая, когато съм в къщата?

— Не за това исках да говорим.

Изражението на Бък показваше, че е на ръба на търпението.

— А за какво?

— Няма ли все пак да ми кажеш какво се случи? Кой ти причини това и защо?

— Не се тревожи повече. Аз ще се погрижа.

— Значи не искаш да ми кажеш?

— И за какво ти е да знаеш?

— Защото това все още е моето ранчо.

— Ти се погрижи всичко да е наред в къщата. Аз ще се заема с останалото.

— Бих могла да помогна.

— Не можеш.

Тя се опита да прикрие раздразнението си.

— И какво смяташ да правиш?

— Не съм решил още.

— Ще ми кажеш ли, когато решиш?

— Ще ти кажа всичко, което е необходимо да знаеш.

Той нямаше да я посвети в плановете си. Беше като всички останали мъже, които познаваше. Сигурно и той вярваше, че жените не са достатъчно умни да разберат мъжките дела и не би искал да му се бъркат.

За момент се поколеба дали да го остави гладен, докато не й каже, но се отказа. Най-вероятно щеше още повече да се нарани, докато се опитва да достигне подноса. И щеше да я намрази още повече.

— Има ли още нещо, от което да си недоволна? — попита я той.

— Ти не ме харесваш — подхвана тя веднага, щом се успокои достатъчно, че това, което казваше, няма да прозвучи хапливо. — Предполагам, че те разбирам, след това, което баща ми ти е сторил. Но ако ще работим заедно, ще трябва да намерим начин да се разбираме.

Изражението му остана непроменено.

— Никога не съм предполагала, че баща ми те е бил толкова жестоко. Не можах да повярвам на очите си, когато свалих ризата и видях гърба ти. Едва ли е от значение, че аз също мразех баща си и че двете с майка ми много се страхувахме от него. Мисля, че ти вече знаеш това.

Той не издаде с нищо, че я разбира или го интересува.

— Не знам дали бих могла да направя нещо, за да го спра, но се срамувам, че дори не съм опитала. Мислех, че постъпвам правилно, като се правех, че не те забелязвам. Сега разбирам, че не съм била права. Но аз бях само на четиринадесет тогава и не разбирах какво се случва. Не го казвам като оправдание. Просто се опитвам да ти обясня нещата.

Лицето му беше като изсечено от камък, но в очите му гореше дива омраза. Можеше да се преструва, че не чувства нищо, но тя беше уверена, че в сърцето му все още се таеше гняв.

— Исках да те харесам, когато пристигна вчера. Исках да вярвам, че си тук, за да помогнеш на мама и мен. Сега зная колко глупаво е било да мисля така, но това не означава, че не можем да се държим като цивилизовани хора един с друг.

— И какво те кара да мислиш, че аз съм цивилизован?

Въпросът беше зададен съвсем тихо, но Хана долови прикритите емоции, които бушуваха в него.

— Тревожех се за теб. Мама също. Знам, че не ти се вярва, но е така. Знаехме, че баща ми те товареше с прекалено много работа. Безпокоях се за теб, когато избяга и се надявах да си добре.

Беше очевидно, че не вярва на нито една нейна дума. Може би беше толкова емоционално опустошен, че му беше невъзможно да приеме, че някой би се разтревожил за него.

— Не знам защо се държиш толкова мило с мама, но дори само това е достатъчно, за да те харесвам. Тя не те отбягва. Въпреки, че все още е напрегната, ти можеш да я накараш да направи неща, които дори и аз не бих могла. Толкова ми се иска пак да стане същата мила, усмихната жена, която помня от детството си. Ако успееш да го постигнеш, ще ти бъда задължена за цял живот.

— Майка ти е минала през ада.

— Мислиш ли, че аз не съм?

Мълчанието му беше достатъчно красноречив отговор. Това я ядоса.

— Да, с мен не са се отнасяли толкова зле, колкото с теб или мама, но съм преживяла достатъчно, за да съм сигурна, че никога няма да допусна мъж да управлява живота ми.

— И какво възнамеряваш да правиш?

— Да остана в това ранчо.

— Но ти не знаеш как да го управляваш.

— Ти ще ме научиш.

— Затънала си в дългове.

— Ти ще ми помогнеш да ги изплатя.

— А ако и аз искам това ранчо? Тогава какво?

— Няма да ти го отстъпя.

— Какво, ако си го взема сам?

— Няма да ти позволя. Искам да сме приятели, но ако не ми оставиш друг избор, ще се превърна в твой враг. Ще те преследвам навсякъде и ще науча всичко, което трябва. Ще запазя ранчото си и ще преуспея. Едно ще ти кажа Бък Хобсън, няма да позволя на никой мъж да се държи с мен така, както баща ми се отнасяше с майка ми. Преди това ще го убия.

Хана грабна купата и лъжицата и ги тикна в ръцете на Бък.

— По-добре си изяж вечерята, преди да е изстинала.

Седма глава

Бък с облекчение изгледа как Хана затваря врата след себе си. Не знаеше какво да мисли за нея, но не искаше тя да види смущението му. Не искаше да повярва, че тя някога бе мислила, бе се тревожила за него. Не искаше да вярва, че съжалява за това, че не се бе опитала да попречи на баща си да го пребива или е доволна от идването му в ранчото, за да помогне на нея и майка й.

И това, което беше най-важното, не искаше да желае тя да бъде около него. Да вижда усмивката й, нежните извивки на тялото й, да чувства допира й, когато го докосва или тихите й стъпки, когато минава покрай стаята му. Нито пък искаше тялото му да изгаря от желание всеки път, когато си спомнеше, че тя спи в стаята от другата страна на коридора.

В началото не обърна голямо внимание на тези чувства. Всеки нормален мъж би реагирал така в близост до привлекателна жена. Той беше млад, здрав мъж с нормални желания. Но сега фактът, че все още я желаеше, докато лежеше с дупка от куршум в рамото, го разтревожи.