До този момент успяваше да потиска този вид желания. Така бе успял да запази здравия си разум. Сега усещаше, че контролът му се изплъзва и това никак не му харесваше. Не беше подозирал за такава слабост в себе си и със сигурност не бе очаквал точно Хана да я извади на повърхността. За негов късмет, тя не изглеждаше склонна да се възползва от нея.

Хана не беше сантиментална жена. Искаше той да оздравее, за да може отново да възседне коня си колкото се може по-скоро. Е, и той искаше същото, но не му харесваше тя да се вълнува за него и дори да му предлага съчувствието си. Не можеше да си позволи да бъде отклонен от намеренията си от някакви емоции и чувства, а най-малко от благодарност. Това винаги водеше до привързване и никой не можеше да каже какво би могло да се случи след това.

Трябваше да измисли как да върне обратно всяка „заблудила“ се крава от ранчо „Рафтър Ди“ и то без междувременно той и Зийк да бъдат застреляни. Раната в рамото му ясно показваше, че Лиймън Джилет няма никакво намерение да върне и едно животно, дори и онези, които все още носеха клеймото на „Тъмблинг Ти“. Можеше само да гадае колко от тях вече бе успял да жигоса с неговата дамга.

Той имаше намерение да си върне и тях, но му трябваше план. Джейк казваше, че умният човек винаги трябва да има план и че земята е осеяна с костите на хора, които първо действат, а после мислят. Бък нямаше никакво намерение да бъде един от тях, но трябваше да измисли как да си върне добитъка. Това беше ключът към успеха на ранчото, а Хана и майка й щяха да получат достатъчно пари, за да се установят някъде другаде.

Бък не приемаше насериозно клетвите на Хана, че тя никога няма да се омъжи. Много жени казваха, че мъжете не стават за нищо и че не искат да имат нищо общо с тях и след това се влюбваха в първия красив нехранимайко, който им се изпречеше на пътя. Той не смяташе, че Хана е толкова вятърничава, но бе сигурен, че би приела едно добро предложение за женитба, вместо да се мъчи да управлява ранчото сама.

Но не и Еймъс Мерик. Трябваше да е някой, който ще се грижи добре за нея и майка й и ще ги накара да се почувстват обичани и ценени. Заслужаваха го и двете след това, което бяха преживели с Натаниъл Гросек.

Зийк влезе в стаята, без да почука.

— Добре ли си вече?

— Много по-добре, след като се нахраних.

— И до кога мислиш да се излежаваш?

— Утре ще съм на седлото отново.

— Подозирах, че ще кажеш това. Няма да се качиш на кон, докато не се оправи ръката ти.

Зийк щеше да се ужаси, ако знаеше, че гледа Бък със същия поглед, както правеше и Джейк, когато бе решил да го поучава.

— Не мога да чакам до тогава — каза Бък. — Трябва да открием онези крави!

— Аха, и да те убият, само защото няма да можеш да се закрепиш на седлото или да се защитиш при нужда.

— И какво предлагаш? Да се откажа и да се върна при Джейк ли?

— Не, просто стой тук и оздравявай!

— А ти какво ще правиш? Няма да ме заблудиш, че си решил да помагаш на госпожа Гросек в градината.

— Джилет не ме е виждал и не знае за мен — отвърна Зийк. — Тази вечер ще претърся земите му.

— Могат да те застрелят.

— Те няма да знаят, че съм там. Чернокожите трудно се забелязват в тъмното — каза Зийк.

— Като си толкова хитър, защо си се оставил да те хванат и да те продадат на Рупърт Рейсън?

— Те бяха индианци, а аз бях само на единадесет. Сега се справям много по-добре.

— Това не ми харесва.

— Когато тръгнем да си прибираме кравите, трябва да знаем точно къде са, за да можем да ги измъкнем по най-бързия начин.

— И очакваш аз да си лежа тук с дни, докато ти рискуваш живота си?

— Можеш да поговориш с останалите собственици в района. Джилет вероятно краде и от тях. Фактът, че се е опитал да те убие, докато си прибирал собствените си животни, може и да ги накара да се размърдат. Ще имаме нужда от помощ, когато се изправим срещу него. Но ако ще стоиш тук, стой далече от онова момиче.

— Какво момиче?

— Хана.

— Хана! — Бък не можеше да повярва, че Зийк каза това.

— Видях как я гледаш.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Разреши й да те нахрани.

— Сам си се нахраних. Не съм безпомощен.

— Тя остана при теб, докато се хранеше.

— Не ми се стори редно да я изгоня. Това все пак си е нейната къща.

Идеята, че е увлечен по Хана беше абсурдна. Тя наистина беше хубаво момиче и всеки мъж с удоволствие би си помечтал за нея от време на време. Но не трябваше да забравя, че тя е дъщеря на Натаниел Гросек.

— Човек не може да мисли трезво, когато не се чувства добре — продължи Зийк. — И тогава за жените е много по-лесно да постигнат своето, независимо от мъжкото нежелание. Джейк не искаше да се ожени за Изабел, преди тя да започне да се грижи за него, когато го раниха и тя го измъкна от лапите на смъртта.

Бък изръмжа раздразнено:

— Джейк вече беше влюбен в Изабел от седмици. Дори Уил и Пийт го знаеха. Трябва да си доволен, че най-накрая той все пак събра кураж да си го признае. Щяхме отдавна да сме мъртви, ако не го беше направил.

Дори и Зийк не можеше да отрече колко задължени бяха на Джейк и Изабел.

— Не се притеснявай. Не съм хлътнал по Хана.

Да, мислеше за нея от време навреме, но това не означаваше, че започва да се влюбва.

— Ти не си женен и непрекъснатото й присъствие може да те накара да забравиш миналото.

— Лягай си, Зийк. Толкова си уморен, че започваш да говориш глупости.

— Ти гледай да не започнеш да ги вършиш тези глупости.

— Не бих забравил за какво съм дошъл. И да не съм чул, че ще яздиш из ранчото на Джилет посред нощ. Не знам още какво ще правим, но все ще измисля нещо.

— Ти се заеми с твоите си дела, а аз ще се заема с моите! — каза Зийк и тресна вратата след себе си.

Бък се намръщи. Зийк би трябвало да знае, че той няма да допусне попадне в мрежите на Хана. Можеше да кърши добре оформените си бедра, колкото си иска. Можеше да носи рокли, толкова плътно прилепнали по тялото й, че устата му да се напълни със слюнка само при вида на гърдите й. Толкова прилепнали, че ръцете да го засърбят да ги обвие около талията й. Но това нямаше да доведе до нищо добро. Гадеше му се само от мисълта да я целуне.

И ако си мислеше, че като му каже, че е искала да я хареса, че е мислила за него, по-точно се е тревожила за него — ще промени мнението му за нея, то тя горчиво се лъжеше. Дори и самият факт, че не е бил отдавна с жена, да го караше да си мечтае за нея понякога, нямаше да го накара да си сложи главата в устата на точно този лъв.

Грешка. Лъвица. Нямаше нищо мъжествено що се отнасяше до Хана Гросек.



Хана приседна в долния край на леглото на майка си.

— Бък казва, че Лиймън Джилет краде добитъка ни. Простреляли са го, докато се е опитвал да върне няколко крави, които е намерил в неговите земи.

Майка й беше седнала в леглото си и разресваше косите си. При думите й тя остави четката.

— Откъде знаеш?

— Подслушвах пред вратата, докато разговаряха със Зийк. Зийк възнамерява да претърси ранчото през нощта.

— Срамувам се от теб, Хана Гросек. Никога не съм те учила да правиш така.

— Нямаше да постъпя така, ако този пълен идиот беше благоволил да ми каже какво става.

— Може би смята, че това не е женска работа.

— А женска работа ли е да измрем от глад или да изгубим единствения начин да се издържаме? — настроението й рязко се промени. — Той смята да върне кравите дори и да се наложи да се бие заради тях.

— С пистолети?

— С пушки, предполагам. Пистолетите не стрелят надалеч.

— Не мога да повярвам, че говориш толкова спокойно за мъже, които вадят оръжие един срещу друг. Бък може да бъде убит.

— Знам. В такъв случай няма да успеем да си изплатим дълговете.

— Не те ли интересува какво може да се случи с него?

— Разбира се. Ако го убият, няма да успее да изпълни своята част от сделката.

— Хана, изненадваш ме.

— Съжалявам, но се ядосах, защото не ми казва какво става. Сега съм изплашена, че може да го убият, а ние ще останем без стотинка.

— Не се ли притесняваш, че може да го убият?

— Само казах…

— Имам предвид наистина да се притесняваш?

Хана млъкна по средата на думите си.

— Не го познавам достатъчно, за да се притеснявам.

— Помниш ли как спря баща ти, преди да те пребие?

— Разбира се.

— А помниш ли какво ми каза тогава?

— Не.

Тя помнеше, че каза много неща за баща си тогава, но не помнеше да е казала нещо за Бък.

— Каза, че единственият начин, по който би могла да му помогнеш тогава, е да не му обръщаш внимание, но ако някога се наложи, би дала живота си за него.

Хана не беше готова да стигне толкова далеч, но не искаше никой да пострада. Щеше да е жалко млад и красив мъж като Бък да бъде убит. Вероятно някъде някое момиче чезнеше от любов по него точно сега. Но тя не вярваше, Бък да изпитва същото. Това, за което той жадуваше в този момент, беше нейното ранчо.

— Мамо, това беше преди шест години. Била съм твърде малка, за да осъзная какво казвам.

— Може поне да си загрижена за неговата безопасност.

— Мисля, че се вълнувам, но е трудно, когато се отнася с мен така, сякаш съм твърде глупава, за да разбера мъжките дела.

— И аз не разбирам защо ти е да се бъркаш в тях.

— Защото не искам никога вече да изпадам в такова положение. Не възнамерявам да се омъжа за когото и да било, само за да имам покрив над главата си.

— Тогава го остави да свърши това, за което е дошъл тук. Ако успее, ще помогне и на нас. Сега иди да си починеш. Винаги има много повече работа, когато в къщата има болен мъж.

Хана целуна майка си и се прибра в стаята си. Но тази вечер тя й изглеждаше недружелюбна, а леглото й беше студено и празно. Странно, никога до сега не се беше чувствала така. Винаги бе търсила уединението и спокойствието на стаята си. Това място беше убежището й, където намираше покой от напрежението и несигурността на деня.